Безсмъртни
(февруари 1996)
Има неколцина писатели, чиито творби дотолкова обичам, че нетърпеливо чакам всяка следваща тяхна публикация, така, както чакам писмо от приятел. Ако някой от тях умре, преживявам като тежка загуба, че творчеството им приключва, няма да мога вече да чакам новите им творби. Скърбих за У. Уиникът, Йежи Косински, Р.Д. Лейнг, В. Р. Бион, Масуд Хан. Благодарен съм на съдбата, че Милан Кундера, Алфонсо Лингис, Phyllis Chesler, Ч. К. Уилямс и Жак Дерида могат да ми поднесат изненади.
Чуанг дзъ, даоисткия мъдрец от 4 век преди Хр. пише: „Както пламъкът показва, че дървото гори, така се освобождава и енергията в процеса на остаряването и смъртта на тялото. Дървото става на пепел, но освобождаващата се енергия лъчи до вечността, и въпреки че хората идват и отиват, пламъкът на живота гори вечно.” Добрите книги са пълни с огън, с пламъка на живота на написалия ги. Огънят стопля сърцето, светлината му ми помага да виждам по-добре. Без думите на горните автори не бих бил този, който съм. Неотдавна разбрах, че двама от пътуказателите ми, приятели, стоплящи сърцето, изострящи ума ми, са си отишли. Еманюел Левинас беше деветдесетгодишен, когато миналата година по Коледа почина. Той казва, че човек създава връзка с Бог чрез лицето на Другия. Погледна ли нечие лице – казва – чувам: „Не убивай!” Левинас бе еврейски философ, роден в Литва, живееше и работеше във Франция. Мислеше, че задачата на истинското мислене е етическа: обичта, нежността. „За да познаем добротата – учеше – трябва да вършим добро.” Целия си живот беше посветил да изследва понятието отговорност.
А на 28-и януари умря Йосиф Бродски, руският поет, който се научи да пише на английски. Роден е в същата година, когато и аз, и си отиде петдесет и шестгодишен – млад, това и аз бих могъл да потвърдя. През шейсетте години, преди да напусне Русия, е осъден за тудеядство (така да се каже: паразитирал в обществото) и го изпратили в Сибир в трудововъзпитателен лагер, защото не искал да печели пари. В речта си пред един американски университет през 1984-а казва: „Все едно колко безстрашен и предпазлив си, през живота си рано или късно, неизбежно и пряко трябва да познаеш злото.” По-късно добавя: „Злото тогава пуска корени, когато един човек почва да си мисли, че е по-специален от другия.”
През 1940-а немците залавят Левинас и той пребивава до края на войната в близост до Берген-Белзен в принудителен трудов лагер. Загубва повечето членове на семейството си в Холокоста.
Те двамата, въз основа на дълбочината на собствените им преживявания, ме научиха, че е напразно всяко усилие, което правим за да отбегнем срещата със Злото. Само едно нещо има значение: как се държим, когато се срещнем със злото. Защото ако човек веднъж вече е преживял срещата, то тогава или е мъртъв, или ако оцелее, трябва да живее със самия себе си.
Тези двама човека излъчват надеждата, че жертвата е винаги по-находчива, има по-оригинално мислене, има по-предприемчив дух от извършителят на злото. В действителност нито един от тях не си позволява да се смята за жертва. Това би означавало пасивност, дори сътрудничество.
Лао дзъ говори за един човек, който „ще стане господар на желанието за живот, не се бои от носорог и тигър, нито в боя от въоръжения воин. Носорогът няма да го намушка с рог, тигърът няма да забие ноктите си, меча на воина няма да го нарани. Защо? Защото смъртта няма власт над него.” (превод на унгарския превод)1.
Левинас и Бродски са такива хора. Поне според мен.
1.Познати ми преводи на български:
„който умее да пази живота си, като върви по земята, не се натъква на носорога и тигъра, като влезе в бой, не се среща с въоръжен войник. Носорогът няма къде да забие своя рог. Тигърът няма къде да употреби своя меч. Защо това е така?Защото е вън от смъртта.” Превод Л.Димитров, Лао Дзъ, Дао дъ дзин, самиздат,1991
„който знае как да живее, може да ходи из чуждите земи, без да се страхува от носорог и тигър. Няма да го ранят в битка. Защото в него носорогът не може да открие място, за да го намуши с рога си, тигрите - място, за да го одерат с нокти, оръжията – място, за да го пронижат. Защо е така? Защото в него няма място, през което да мине смъртта.” Превод, стилизация и редакция изд.кръг”Хелиопол”, Тао текинг, Книга за Пътя и Неговата Сила, Хелиопол, 1994
„който умее да живее, върви по земята без страх от тигър или носорог. Встъпва в битка без страх от враг въоръжен. Носорогът няма как рог в него да забие. Тигърът не може с лапа да го покоси. Врагът не може с меча си да го достигне. Защо? За него смъртта не съществува.” Превод Мария Арабаджиева, Лао-дзъ, Дао де цзин, 2001, Мириам
„който знае как да се държи за живота, върви по хълмовете без да се пази от носорог и от тигър, влиза в бой без щит и без доспехи. Носорогът няма къде да забие рога си, тигърът няма къде да впие нокти, воинът няма къде да втъкне своето острие. Как тъй? Защото не е от страната на смъртта – няма смъртно място по него.” Превод от древнокитайски Крум Ацев, Книга за Пътя и Постигането, Кибеа, 2002
„който владее изкуството на животоподдържането, на пътя му не се изпречва носорог, нито тигър. Попадне ли в битка без броня, невъоръжен - остриетата не намират къде да пронижат тялото му; както носорогът не намира къде да забучи рога си; тигърът - къде да впие ноктите си. Коя е причината? Няма я там територията на смъртта.” Превод от старокитайски Теодора Куцарова, редактор на стиховете Силвия Чолева, Лаодзъ, Трактат за пътя и природната дарба, Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 2008
неделя, 25 декември 2011 г.
събота, 19 ноември 2011 г.
Няма ли кой да те обича?
Когато избирах първата книга за Критическия квартет (Лудост, Калин Терзийски, Сиела, София, 2011) си казах ето една книга, тематизираща важен социален проблем на един изгряващ автор, който твърдеше, че разказва различните лица на лудостта в книга, по-майсторски написана от Алкохол. Какво обаче намерих в книгата.
На стр. 61-65 в главата „Как да я наричаме?” Повествователят, вбесяван от усложнения език на психиатрията, в разговор с д-р Соте, който е от онези, които превръщат психиатрията в схоластика, за да го дразни, произнася следните реплики: „Ние си променяме думите, с които наричаме това и онова, а то си остава същото! Ебати и работата! Докога ще променяме думите бе, д-р Соте? Защо ти ми бърбориш на тоя психиатричен жаргон, в който има толкова непонятни за хората термини? Какво крием от хората, а, Соте? От себе си ли крием нещо? Аз не мога да разбера…”
несхоластично
Ако проследим времето и възрастите, описвани в книгата, се получава следното:
„Това се случи през късната есен на 1999-а. Аз работех в Болницата вече трета година.” Тогава се влюбва в Ив. Която тогава дошла в Болницата. Или поне оттогава е почнал да я забелязва (стр. 7).
А на двадесети май 2000 година е „наясно с едно” – „днес ще напусна Болницата.” (230 стр.).
В периода от късната есен на 1999-а до 20 май 2000 година Повествователят веднъж празнува Нова година, като си говори с предишния дежурен, яде с Ив люти чушки от помощите в сестринските стаи, тайно се попрегръща с нея и когато тя си тръгва, пие с пациенти в кабинета си (стр. 99-106). Тоест настъпва 2000 година. По-сетне отново празнува следваща Нова година, като носи торта в Болницата, организира разтоварването на камион с помощи, пие с французи, целува Ив, рита табуретка. Тоест настъпва 2001 година.
На стр. 230, когато напуска Болницата, й е отдал 4 години. „Даже не четири, а десет.”
(На стр. 48 Повествователят е на 20 години през 1990 и е в Гранични войски. На стр. 14 е есен и Повествователят е Първокурсник, вече изкарал две години в Гранични войски.) тоест: 1988-1990 Гранични войски, 1990-1996 МА, 1996-2000 Болницата.
Дъщеря му в периода от късната есен на 1999-а до 20 май 2000 е тригодишно момиченце, да кажем и на стр. 115, като на 229 страница е вече на 4 години. На стр. 154 обаче вече е съсипал семейството си (тоест вече е влюбен и има отношения с Ив), декември е, „По всичко личеше, че се готвя да напусна медицината, с която живях дванадесет години. Както и жената и детето си, с които живях пет години.” Тоест би трябвало да е декември 2002 година.
На това му се казва писателска и редакторска немарливост.
На стр. 164-165 във втората Нова година: „В края на декември, директорът на Болницата, доктор Г., беше подвикнал на Ив:
- Какво правиш, Месалина? – Какво означаваше това? – мислих цял ден тогава аз. Ето какво: Месалина - куртизанката, заради която Нерон е запалил Рим! Явно доктор Г., с неговата иносказателност искаше да каже, че Ив е подпалила мене и моето тъжно семейство.”
Това, което се опитвам да осмисля като четец: какво означава, какво ми казва за Повествователя фактът, че е използвана думата куртизанка за Месалина. (Куртизанките са: 1. жени с леко поведение, които се движат в дворцовото общество през ХVІІ и ХVІІІ век предимно във Франция. 2. жени с леко поведение.)
Какво ми казва за Повествователя и следното: Ако заради Ив подпалват Рим (Повествователят и семейството му), то кой е Нерон, но пък и Ив е и самата подпалвачка на семейството, излиза, че тя е Нерон, тоест тя е и Месалина, и Нерон. Въобще: кой кой е и кой кого подпалва.
Ако става дума за развратната римска императрица Месалина, убита през 48 г. от съпруга си Клавдий, и при положение че подпалването на Рим е през 64 г. какво означава Нерон да подпалва Рим заради Месалина, убита 16 години по-рано. Като не се занимавам с въпроса дали наистина Нерон е палил Рим, или това е една от клеветническите пиаркампании на християните, срещу които той почва гонения. (Как бил свирил на арфата си, докато горял градът.)
Въпроса за Месалина, Нерон и кой как подпалва, мога да осмисля така: Ако приема, че става дума за Повествовател, който в деянията си се стреми да прехвърля отговорност („Аз бях влюбен и това ме правеше безотговорен баща.”), то тогава е ясно: Повествователят, който е Нерон, подпалва Рим, собственото си семейство, заради развратната Месалина, тоест Ив. Но тъй като иска да скрие от себе си собственото си деяние, не желае да понесе отговорността за това, което е извършил, прави грешката, че не той, а Месалина се оказва подпалвачка не само на Рим, а и на него самия. Тоест тя е отговорна и за това, че той е влюбен. Тоест: колко добре авторът е характеризирал героя си с неговата реч и е успял да ни каже това нещо за него. Останалите засега не успявам да осмисля. Освен ако не си кажа: безкултурие и безграмотност.
Но не това са големите проблеми на тази книга.
В нея Повествователят постоянно ни казва, че правил секс, че бил на процес по-абсурден от процеса на Кафка, че еди-кой си е такъв, а еди-кой си онакъв, че се разсмивал всеки ден от странните и абсурдни случки, че мислите му били като рибки, но не ни ги показва. Няма описание на секса, няма описание на процеса, няма обрисуване на героите в тяхната реч, мисли или описание на действия като такива или онакива, има лепене на етикети. Няма ги мислите и показването им по словесен начин, така че, докато ги четем, те да създават в нас образа на подскачащи и проблясващи рибки. Няма ги разсмиващите случки. Няма ги и лудите, а има единствено човек, работещ в институция, който говори с колеги, пише диагнози, фрасват го по главата, пие, терзае се, има етикети и мнения, с които или дразни колеги, или ги кара да порозовяват.
Но не и това е големият проблем за мен.
Ако приемем, че Психиатричната институция е място на Нечовешкото, мястото където конкретни човешки индивиди стават Нечовеци, тоест това е институция, сродна с концентрационния лагери, то тогава това е история на офицер от SS, който запленен от красивите униформи, легендата за трудната работа по превъзпитаването на престъпниците и надеждите за секс, става офицер в концентрационен лагер, там завързва любов с колежка, междувременно се терзае и тръшка колко виновен е към семейството си, колко лошо е това общество, че и как това предишно поколение го манипулирало и зареждало с вина. И се вайка и размишлява над съдбата на милите и горки концлагеристи как те са си криви дървета, които може би никой не би трябвало да изправя, а да ги остави да са растат сред другите здрави и прави дървета. Но в момента, когато се появява възможността за по-престижни възможности за пари, секс и прочее, веднага се втурва натам, каейки се и терзаейки се и уж казвайки ни истината. Една ялова истина, защото не води нито до деяния на Повествователя относно концлагеристите, нито до промени в съдбата им.
Проблемът е и в отношението към другия. В отношението към по-слабия, безгласния, обезправения и унижения. Към онзи, на когото са отказани човешкост и достойнство. Че неговата съдба е дотолкова интересна, доколкото може да дразним колегата психиатър, да възбуждаме любимата, да дадем да разбере на друг колега колко е некомпетентен, поставяйки вместо него правилната диагноза. Текстът на Калин Терзийски е много любопитен и става наистина интересен, обаче именно там, където Повествователят не размишлява за Лудостта, Лудите и прочие, а разказва за мимолетните отношения и връзки с психиатричните пациенти (истории, които сякаш опровергават казванията и размишлявянията на Повествователя). И дори и с този си Повествовател или по-точно: с такъв Повествовател книгата би могла да бъде една работеща книга, ако освен него присъстваха и бяха показвани-разказвани и конкретните луди, конкретните индивиди, конкретните психиатрични пациенти, и разбирахме и тяхната истината. Няма я. Има я истината на терзаещия се гаулайтер. Защото книгата претендира да говори за освобождаващия се човек и свободата. Но тя не прави нищо за несвободните, за робите, освен да затвърждава клишетата и стереотипите за тях. Защото и самият Повествовател разбира свободата като свобода от, а не като свобода за: „Свободен от Болницата, от работата си, от семейството си, от повечето си ангажименти и от повечето си връзки със света.”
Какво ли крие от себе си?
Николай Бойков
На стр. 61-65 в главата „Как да я наричаме?” Повествователят, вбесяван от усложнения език на психиатрията, в разговор с д-р Соте, който е от онези, които превръщат психиатрията в схоластика, за да го дразни, произнася следните реплики: „Ние си променяме думите, с които наричаме това и онова, а то си остава същото! Ебати и работата! Докога ще променяме думите бе, д-р Соте? Защо ти ми бърбориш на тоя психиатричен жаргон, в който има толкова непонятни за хората термини? Какво крием от хората, а, Соте? От себе си ли крием нещо? Аз не мога да разбера…”
несхоластично
Ако проследим времето и възрастите, описвани в книгата, се получава следното:
„Това се случи през късната есен на 1999-а. Аз работех в Болницата вече трета година.” Тогава се влюбва в Ив. Която тогава дошла в Болницата. Или поне оттогава е почнал да я забелязва (стр. 7).
А на двадесети май 2000 година е „наясно с едно” – „днес ще напусна Болницата.” (230 стр.).
В периода от късната есен на 1999-а до 20 май 2000 година Повествователят веднъж празнува Нова година, като си говори с предишния дежурен, яде с Ив люти чушки от помощите в сестринските стаи, тайно се попрегръща с нея и когато тя си тръгва, пие с пациенти в кабинета си (стр. 99-106). Тоест настъпва 2000 година. По-сетне отново празнува следваща Нова година, като носи торта в Болницата, организира разтоварването на камион с помощи, пие с французи, целува Ив, рита табуретка. Тоест настъпва 2001 година.
На стр. 230, когато напуска Болницата, й е отдал 4 години. „Даже не четири, а десет.”
(На стр. 48 Повествователят е на 20 години през 1990 и е в Гранични войски. На стр. 14 е есен и Повествователят е Първокурсник, вече изкарал две години в Гранични войски.) тоест: 1988-1990 Гранични войски, 1990-1996 МА, 1996-2000 Болницата.
Дъщеря му в периода от късната есен на 1999-а до 20 май 2000 е тригодишно момиченце, да кажем и на стр. 115, като на 229 страница е вече на 4 години. На стр. 154 обаче вече е съсипал семейството си (тоест вече е влюбен и има отношения с Ив), декември е, „По всичко личеше, че се готвя да напусна медицината, с която живях дванадесет години. Както и жената и детето си, с които живях пет години.” Тоест би трябвало да е декември 2002 година.
На това му се казва писателска и редакторска немарливост.
На стр. 164-165 във втората Нова година: „В края на декември, директорът на Болницата, доктор Г., беше подвикнал на Ив:
- Какво правиш, Месалина? – Какво означаваше това? – мислих цял ден тогава аз. Ето какво: Месалина - куртизанката, заради която Нерон е запалил Рим! Явно доктор Г., с неговата иносказателност искаше да каже, че Ив е подпалила мене и моето тъжно семейство.”
Това, което се опитвам да осмисля като четец: какво означава, какво ми казва за Повествователя фактът, че е използвана думата куртизанка за Месалина. (Куртизанките са: 1. жени с леко поведение, които се движат в дворцовото общество през ХVІІ и ХVІІІ век предимно във Франция. 2. жени с леко поведение.)
Какво ми казва за Повествователя и следното: Ако заради Ив подпалват Рим (Повествователят и семейството му), то кой е Нерон, но пък и Ив е и самата подпалвачка на семейството, излиза, че тя е Нерон, тоест тя е и Месалина, и Нерон. Въобще: кой кой е и кой кого подпалва.
Ако става дума за развратната римска императрица Месалина, убита през 48 г. от съпруга си Клавдий, и при положение че подпалването на Рим е през 64 г. какво означава Нерон да подпалва Рим заради Месалина, убита 16 години по-рано. Като не се занимавам с въпроса дали наистина Нерон е палил Рим, или това е една от клеветническите пиаркампании на християните, срещу които той почва гонения. (Как бил свирил на арфата си, докато горял градът.)
Въпроса за Месалина, Нерон и кой как подпалва, мога да осмисля така: Ако приема, че става дума за Повествовател, който в деянията си се стреми да прехвърля отговорност („Аз бях влюбен и това ме правеше безотговорен баща.”), то тогава е ясно: Повествователят, който е Нерон, подпалва Рим, собственото си семейство, заради развратната Месалина, тоест Ив. Но тъй като иска да скрие от себе си собственото си деяние, не желае да понесе отговорността за това, което е извършил, прави грешката, че не той, а Месалина се оказва подпалвачка не само на Рим, а и на него самия. Тоест тя е отговорна и за това, че той е влюбен. Тоест: колко добре авторът е характеризирал героя си с неговата реч и е успял да ни каже това нещо за него. Останалите засега не успявам да осмисля. Освен ако не си кажа: безкултурие и безграмотност.
Но не това са големите проблеми на тази книга.
В нея Повествователят постоянно ни казва, че правил секс, че бил на процес по-абсурден от процеса на Кафка, че еди-кой си е такъв, а еди-кой си онакъв, че се разсмивал всеки ден от странните и абсурдни случки, че мислите му били като рибки, но не ни ги показва. Няма описание на секса, няма описание на процеса, няма обрисуване на героите в тяхната реч, мисли или описание на действия като такива или онакива, има лепене на етикети. Няма ги мислите и показването им по словесен начин, така че, докато ги четем, те да създават в нас образа на подскачащи и проблясващи рибки. Няма ги разсмиващите случки. Няма ги и лудите, а има единствено човек, работещ в институция, който говори с колеги, пише диагнози, фрасват го по главата, пие, терзае се, има етикети и мнения, с които или дразни колеги, или ги кара да порозовяват.
Но не и това е големият проблем за мен.
Ако приемем, че Психиатричната институция е място на Нечовешкото, мястото където конкретни човешки индивиди стават Нечовеци, тоест това е институция, сродна с концентрационния лагери, то тогава това е история на офицер от SS, който запленен от красивите униформи, легендата за трудната работа по превъзпитаването на престъпниците и надеждите за секс, става офицер в концентрационен лагер, там завързва любов с колежка, междувременно се терзае и тръшка колко виновен е към семейството си, колко лошо е това общество, че и как това предишно поколение го манипулирало и зареждало с вина. И се вайка и размишлява над съдбата на милите и горки концлагеристи как те са си криви дървета, които може би никой не би трябвало да изправя, а да ги остави да са растат сред другите здрави и прави дървета. Но в момента, когато се появява възможността за по-престижни възможности за пари, секс и прочее, веднага се втурва натам, каейки се и терзаейки се и уж казвайки ни истината. Една ялова истина, защото не води нито до деяния на Повествователя относно концлагеристите, нито до промени в съдбата им.
Проблемът е и в отношението към другия. В отношението към по-слабия, безгласния, обезправения и унижения. Към онзи, на когото са отказани човешкост и достойнство. Че неговата съдба е дотолкова интересна, доколкото може да дразним колегата психиатър, да възбуждаме любимата, да дадем да разбере на друг колега колко е некомпетентен, поставяйки вместо него правилната диагноза. Текстът на Калин Терзийски е много любопитен и става наистина интересен, обаче именно там, където Повествователят не размишлява за Лудостта, Лудите и прочие, а разказва за мимолетните отношения и връзки с психиатричните пациенти (истории, които сякаш опровергават казванията и размишлявянията на Повествователя). И дори и с този си Повествовател или по-точно: с такъв Повествовател книгата би могла да бъде една работеща книга, ако освен него присъстваха и бяха показвани-разказвани и конкретните луди, конкретните индивиди, конкретните психиатрични пациенти, и разбирахме и тяхната истината. Няма я. Има я истината на терзаещия се гаулайтер. Защото книгата претендира да говори за освобождаващия се човек и свободата. Но тя не прави нищо за несвободните, за робите, освен да затвърждава клишетата и стереотипите за тях. Защото и самият Повествовател разбира свободата като свобода от, а не като свобода за: „Свободен от Болницата, от работата си, от семейството си, от повечето си ангажименти и от повечето си връзки със света.”
Какво ли крие от себе си?
Николай Бойков
събота, 12 ноември 2011 г.
Андраш Фелдмар, На малки части, 15
Да намерим себе си
В пето действие на Бурята четем: "Така/ намери съпруга си по време на пътуването/ в Тунис Кларибела;Фердинанд, брат й, така – жена, когато сам/ бе той изгубен; Просперо – държавата си/така откри на този пуст остров;/И така самите себе си открихме всички ние, които/ бяхме извън себе си." (превод от унгарски) "В едничко пътешествие тук всеки/съкровище намери: Кларибела — /съпруг във Тунис; Фердинанд — съпруга,/когато беше се загубил сам;/ княз Просперо, сред тоз пустинен остров — /отнетото си княжество; а всички,/ да, всички ние — себе си, когато/ се лутахме в заблуди!" (превод Валери Петров)
Как мога да отрия себе си? Едно от най-ценните учения на будиския канон, Диамантената сутра, ни предупреждава да се откажем от отъждествяването с егото, личността, съществото, с отделната индивидуалност. „Самостоен съм” – дали това е благородна цел или грешна илюзия?
Исак Бабел винаги любопитствал какво мислят другите. В родния му град, Одеса се разказвала легендата, че награждавал с обяд или с книга, онзи, който му разказвал историята на първата си любов. Ако ме бе попитал мен, аз щях да му разкажа за Хелга. Бях петнадесет годишен, живеех в Будапеща с майка си, а Хелга – шестнадесетгодишна. Запознахме се в една школа по танци. Любовта се оказа едно всепомитащо преживяване, не приличаше на нищо, което бях изживял дотогава. Бе ми останало толкова разум обаче да се опитам да скрия любовта си от майка ми, но тя скоро се усети и дори проучи кое е момичето, в което се бях влюбил. И тогава ми каза, че Хелга е грозна, глупава, курва, произхожда от обществено неприемливо семейство, и не е и вярно, че съм влюбен, защото нейния син не може да е такъв идиот. Ясно виждах в какъв капан съм попаднал. Или ще повярвам на онова, което изживявам и в този случай трябва да се изправя очи в очи с кошмарната реалност: трябва да считам майка ми за злонамерен, ревнив, завистлив и подлудяващ ме враг или трябва да повярвам на майка ми и в този случай, трябва да се откажа да направлявам живота си, осланяйки се на опита си, трябва да се откажа да се считам за имащ здрав разсъдък и трябва да се вкопча в майка ми, тя да ме направлява в този пълен с опасности свят. Цената на първата възможност бе да загубя майка си, а на втората, да загубя себе си и суверенитета си.
Реших да спася себе си и когато през 1956 в образа на унгарската революция ми се предостави възможност, напуснах родината си – избягах от майка си, която подкопа младежките ми стремежи да приема сериозно собствения си опит. А и на какво друго да се опре човек? Следвам ли желанията си, най-много да направя грешка, но поне може да се поуча от грешките си; да кажа така: ще калибрирам, ще урегулирам тълкуванията на опита си. Ако следвам чужди желания, ще почна да живея във въображаем свят на илюзии или което е още по-лошо: в робство.
Според заключението на научни изследвания, извършени неотдавна, връзката, желанието да принадлежиш някъде е с толкова със същата заповедна сила както глада, жаждата, необходимостта от сън или сексуалната подбуда. Трагедия е, че цената на връзката често е отказа на човек от самостоятелност. Всички самостойно сме в малцинство и мнозинството ни отхвърля от себе си.
Всички очакваме зова: „Все едно кой си, все едно как, ела” Всички желаем да се срещнем със Заратуста, който да ни каже: „Това е моя път. Къде е твоя?” Унгарците, които през 1956 година се бореха със Съветския съюз, наричаме борци за свобода. Свободата, освобождението е безкрайна задача. По своя си начин и аз бях такъв – и съм – борец за свобода. Боря се за свободата на словото и живея според собствения си опит. Боря се срещу всяка форма на фашизъм, според която несъгласието е предателство.
Привидно противоречие има между подтика да открием себе си и учението на Буда, че не съществува отделно аз. Това противоречие обаче изчезва, ако проумеем, че будиската медитация е доста ефективен метод да се озовем във връзка с собствения си опит и да го вземе и насериозно. Възможно ти и аз да сме едно. Но ако го повярвам, ако послушам твоите думи, то тогава ще стана твой роб, а ти мой господар, а тази връзка става смъртоносна.
В пето действие на Бурята четем: "Така/ намери съпруга си по време на пътуването/ в Тунис Кларибела;Фердинанд, брат й, така – жена, когато сам/ бе той изгубен; Просперо – държавата си/така откри на този пуст остров;/И така самите себе си открихме всички ние, които/ бяхме извън себе си." (превод от унгарски) "В едничко пътешествие тук всеки/съкровище намери: Кларибела — /съпруг във Тунис; Фердинанд — съпруга,/когато беше се загубил сам;/ княз Просперо, сред тоз пустинен остров — /отнетото си княжество; а всички,/ да, всички ние — себе си, когато/ се лутахме в заблуди!" (превод Валери Петров)
Как мога да отрия себе си? Едно от най-ценните учения на будиския канон, Диамантената сутра, ни предупреждава да се откажем от отъждествяването с егото, личността, съществото, с отделната индивидуалност. „Самостоен съм” – дали това е благородна цел или грешна илюзия?
Исак Бабел винаги любопитствал какво мислят другите. В родния му град, Одеса се разказвала легендата, че награждавал с обяд или с книга, онзи, който му разказвал историята на първата си любов. Ако ме бе попитал мен, аз щях да му разкажа за Хелга. Бях петнадесет годишен, живеех в Будапеща с майка си, а Хелга – шестнадесетгодишна. Запознахме се в една школа по танци. Любовта се оказа едно всепомитащо преживяване, не приличаше на нищо, което бях изживял дотогава. Бе ми останало толкова разум обаче да се опитам да скрия любовта си от майка ми, но тя скоро се усети и дори проучи кое е момичето, в което се бях влюбил. И тогава ми каза, че Хелга е грозна, глупава, курва, произхожда от обществено неприемливо семейство, и не е и вярно, че съм влюбен, защото нейния син не може да е такъв идиот. Ясно виждах в какъв капан съм попаднал. Или ще повярвам на онова, което изживявам и в този случай трябва да се изправя очи в очи с кошмарната реалност: трябва да считам майка ми за злонамерен, ревнив, завистлив и подлудяващ ме враг или трябва да повярвам на майка ми и в този случай, трябва да се откажа да направлявам живота си, осланяйки се на опита си, трябва да се откажа да се считам за имащ здрав разсъдък и трябва да се вкопча в майка ми, тя да ме направлява в този пълен с опасности свят. Цената на първата възможност бе да загубя майка си, а на втората, да загубя себе си и суверенитета си.
Реших да спася себе си и когато през 1956 в образа на унгарската революция ми се предостави възможност, напуснах родината си – избягах от майка си, която подкопа младежките ми стремежи да приема сериозно собствения си опит. А и на какво друго да се опре човек? Следвам ли желанията си, най-много да направя грешка, но поне може да се поуча от грешките си; да кажа така: ще калибрирам, ще урегулирам тълкуванията на опита си. Ако следвам чужди желания, ще почна да живея във въображаем свят на илюзии или което е още по-лошо: в робство.
Според заключението на научни изследвания, извършени неотдавна, връзката, желанието да принадлежиш някъде е с толкова със същата заповедна сила както глада, жаждата, необходимостта от сън или сексуалната подбуда. Трагедия е, че цената на връзката често е отказа на човек от самостоятелност. Всички самостойно сме в малцинство и мнозинството ни отхвърля от себе си.
Всички очакваме зова: „Все едно кой си, все едно как, ела” Всички желаем да се срещнем със Заратуста, който да ни каже: „Това е моя път. Къде е твоя?” Унгарците, които през 1956 година се бореха със Съветския съюз, наричаме борци за свобода. Свободата, освобождението е безкрайна задача. По своя си начин и аз бях такъв – и съм – борец за свобода. Боря се за свободата на словото и живея според собствения си опит. Боря се срещу всяка форма на фашизъм, според която несъгласието е предателство.
Привидно противоречие има между подтика да открием себе си и учението на Буда, че не съществува отделно аз. Това противоречие обаче изчезва, ако проумеем, че будиската медитация е доста ефективен метод да се озовем във връзка с собствения си опит и да го вземе и насериозно. Възможно ти и аз да сме едно. Но ако го повярвам, ако послушам твоите думи, то тогава ще стана твой роб, а ти мой господар, а тази връзка става смъртоносна.
четвъртък, 3 ноември 2011 г.
Андраш Фелдмар, На малки части, 14
Братя, сестри, въжета
(май 1995)
В края на март ме помолиха да проведа интензивна терапия в един провинциален град. Действителният пациент беше едно двадесет и четиригодишно момиче, което бе прекарало голяма част от последните седем години в една рушаща се лудница с диагноза шизофрения. Брат й, шест години по-голям, бе станал успешен бизнесмен, доста заможен човек. Родителите бяха хора на науката, и двамата университетски преподаватели. Придружаваше ме една млада психиатърка, за да ми е в помощ при терапията и да се учи от мен. Споразумяхме се, че три дни ще прекараме със семейството и заедно ще се храним, за да се опознаем. Яно, по-големият брат бе взел от болницата сестра си един ден преди нашето пристигане. Бе я отвел в собствената си къща и беше решил, че знае как може да бъде излекувано момичето: с безчет гимнастически упражнения, здравословно хранене и военна дисциплина. Юли, психиатърката, и аз сновяхме между домовете на родителите и баткото съвсем до последния ден, когато се срещнахме накрая с цялото семейство. Юли веднага установи много дълбок, емоционален рапорт с Жужи, момичето. Когато бяхме заедно само Жужи, Юли и аз, разхождайки се в гората покрай един ромолящ поток, Жужи бавно, тихо, понякога позахилвайки се казваше подобни неща: - Батко ми не ми е батко. Или: - Бременна съм, защото Яно ме боцна с инжекция. Като се прибрахме, Жужи свири на пианото повече от час, вживявайки се, докато Яно не се прибра и не се разпореди сестра му да престане с това „манийно” свирене.
Проблемът с Жужа възникнал, когато била четиринадесет годишна по време на конфирмацията й. Ритуалът почти свършвал, когато Жужи внезапно подивяла, почнала да ругае родителите си и разтреперана и тресейки се избягала. Дотогава Жужи била добро дете, гордост за майка си, нейна любимка. С Яно винаги имало проблеми, не слушал никого, постоянно се бунтувал. Препускаше с шеметна скорост с великолепното си БМВ и ми повтаряше, че всичко е въпрос на воля.
Юли и аз бяхме съгласни, че родителите, по разбираеми причини, са държали извънредно здраво в ръце децата си, направлявали са ги като две марионетки. Яно се разбунтувал, като с още по-здраво управлява казвайки: „Щом става дума за направляване, то тогава аз ще направлявам всички, мен обаче никой няма да ме направлява.”
Бунтът на Жужи бил следния: да скъса въжетата на марионетката и да се сгромоляса, без собствена воля, позволявайки на други да решават относно съдбата й, пиела си лекарствата и се оттегляла в най-вътрешните части на болницата. Хрумна ни,че между Яно и Жужи може би се е случило някакво сексуално събитие, когато момичето е било на десет, а момчето на шестнадесет години. Жужи с никого не е разговаряла за това, имала чувство за вина, по време на ритуала на конфирмацията съвестта й се събудила и поради това не била в състояние докрай да го извърши.
Съобщихме на семейството, че Жужи би могла да намери себе си, ако живее в дом, в такава институция, които дават истинска сигурност и обич, за такъв си мечтаеше и Лейнг. На място, където никой няма да иска да знае по-добре от нея кое е добро за нея, където ще се буди, когато иска, спи, когато иска, където уважават собствения й вътрешен ритъм. Където би могла да каже истината без угрозата от наказание и където би могла да свири на пианото без това да бъде квалифицирано като патологичен симптом.
Добрата новина е, че Жужи не се върна в болницата. Яно прие да наеме къща във Ванкувър, където Юли би могла да даде начало на този, даващ убежище дом, чийто първи обитател би била Жужи. Лошата новина е, че Яно, естествено, иска да направлява и Юли. Юли сега се бори да получи дома и необходимите финанси за неговото начало, но не иска някой да я дърпа на въжета. Надявам се да успее. Аз от двадесет години искам да направя тук във Ванкувър такава институция и констатирам, че въжетата са безчет и безчет души искат да ги дърпат.
(май 1995)
В края на март ме помолиха да проведа интензивна терапия в един провинциален град. Действителният пациент беше едно двадесет и четиригодишно момиче, което бе прекарало голяма част от последните седем години в една рушаща се лудница с диагноза шизофрения. Брат й, шест години по-голям, бе станал успешен бизнесмен, доста заможен човек. Родителите бяха хора на науката, и двамата университетски преподаватели. Придружаваше ме една млада психиатърка, за да ми е в помощ при терапията и да се учи от мен. Споразумяхме се, че три дни ще прекараме със семейството и заедно ще се храним, за да се опознаем. Яно, по-големият брат бе взел от болницата сестра си един ден преди нашето пристигане. Бе я отвел в собствената си къща и беше решил, че знае как може да бъде излекувано момичето: с безчет гимнастически упражнения, здравословно хранене и военна дисциплина. Юли, психиатърката, и аз сновяхме между домовете на родителите и баткото съвсем до последния ден, когато се срещнахме накрая с цялото семейство. Юли веднага установи много дълбок, емоционален рапорт с Жужи, момичето. Когато бяхме заедно само Жужи, Юли и аз, разхождайки се в гората покрай един ромолящ поток, Жужи бавно, тихо, понякога позахилвайки се казваше подобни неща: - Батко ми не ми е батко. Или: - Бременна съм, защото Яно ме боцна с инжекция. Като се прибрахме, Жужи свири на пианото повече от час, вживявайки се, докато Яно не се прибра и не се разпореди сестра му да престане с това „манийно” свирене.
Проблемът с Жужа възникнал, когато била четиринадесет годишна по време на конфирмацията й. Ритуалът почти свършвал, когато Жужи внезапно подивяла, почнала да ругае родителите си и разтреперана и тресейки се избягала. Дотогава Жужи била добро дете, гордост за майка си, нейна любимка. С Яно винаги имало проблеми, не слушал никого, постоянно се бунтувал. Препускаше с шеметна скорост с великолепното си БМВ и ми повтаряше, че всичко е въпрос на воля.
Юли и аз бяхме съгласни, че родителите, по разбираеми причини, са държали извънредно здраво в ръце децата си, направлявали са ги като две марионетки. Яно се разбунтувал, като с още по-здраво управлява казвайки: „Щом става дума за направляване, то тогава аз ще направлявам всички, мен обаче никой няма да ме направлява.”
Бунтът на Жужи бил следния: да скъса въжетата на марионетката и да се сгромоляса, без собствена воля, позволявайки на други да решават относно съдбата й, пиела си лекарствата и се оттегляла в най-вътрешните части на болницата. Хрумна ни,че между Яно и Жужи може би се е случило някакво сексуално събитие, когато момичето е било на десет, а момчето на шестнадесет години. Жужи с никого не е разговаряла за това, имала чувство за вина, по време на ритуала на конфирмацията съвестта й се събудила и поради това не била в състояние докрай да го извърши.
Съобщихме на семейството, че Жужи би могла да намери себе си, ако живее в дом, в такава институция, които дават истинска сигурност и обич, за такъв си мечтаеше и Лейнг. На място, където никой няма да иска да знае по-добре от нея кое е добро за нея, където ще се буди, когато иска, спи, когато иска, където уважават собствения й вътрешен ритъм. Където би могла да каже истината без угрозата от наказание и където би могла да свири на пианото без това да бъде квалифицирано като патологичен симптом.
Добрата новина е, че Жужи не се върна в болницата. Яно прие да наеме къща във Ванкувър, където Юли би могла да даде начало на този, даващ убежище дом, чийто първи обитател би била Жужи. Лошата новина е, че Яно, естествено, иска да направлява и Юли. Юли сега се бори да получи дома и необходимите финанси за неговото начало, но не иска някой да я дърпа на въжета. Надявам се да успее. Аз от двадесет години искам да направя тук във Ванкувър такава институция и констатирам, че въжетата са безчет и безчет души искат да ги дърпат.
неделя, 16 октомври 2011 г.
Андраш Фелдмар, На малки части, 13
Добре че дойде
(януари 1995)
Според речника желаният гост е онзи, когото човек с радост приема в компанията си. Напористите, „пробивните” гости не е лесно да бъдат желани. На френски думата hôte означава едновременно гост и домакин: мъдростта на езика показва симетрията, неочевидна от пръв поглед. Лесно ли е да бъде желан домакин напористият, пробивен домакин? Разбира се, че не. Трудно е правиш благовъзпитани физиономии заради „желаността” на напористия домакин. Понасяме нежелания гост като едни паразит. Домакинът все пак не е жертва на паразита, защото продължава да го кани, продължава да му дава. А паразитът не е хищник. Майчината гръд дали е жертва на кърмачето? Michel Serres отговаря така: „общо взето това е домът на детето.”
Може ли да смятаме едно дете за „напористо”? Безспорно. Нежеланите деца, които майка им е неспособна да приеме с радост, са принудени в интерес на оцеляването си да се държат като окупатори, завоеватели, да ласкаят или да манипулират. Има хора, които никога не се чувстват у дома, постоянно бягат, някои от тях в най-добрия случай намират само по някое скривалище. Родителите на мнозина от нас – по думите на Р. Д. Лейнг – страдат от диафобия: „страх от чувствената съприкосновение, от прякото въздействие”. Да си представим какъв образ за себе си създава в себе си кърмачето, чиято усмивка, протегната ръка бива възприемана от родителя като опасност, манипулация, искане, насилие, грабителство, клопка.
Някога ми натякваха, че съм плах, което в крайна сметка е форма на скромността, на сдържаността; проявява се в това, че човек не смее да поиска дори и от онова, което му дават безплатно, и това да е желан гост. Трудно е с радост да приемеш и плахия гост. При Лейнг тази си грешка успях да обърна в предимство. В едно от интервютата си каза: „когато се запознах с Андраш, той се характеризираше с любезна сдържаност. Не трябваше да се опасявам, че ако му покажа пръст, ще изяде ръката ми. Нямах нужда от неприятни натрапници.” Така станах желан гост в многобройни и важни територии на практикуването на призванието и професията му.
Боим се на-много от случилото се. Проектираме миналото върху бъдещето и треперим от страх какво още ни чака. Ако родителите ни не са били способни да ни приемат с радост, то се боим да влезем където и да е, боим се от новите ситуации, понеже миналото току-виж се повторило.
Според Херман Хесе: „Силата трябва да съществува в обичта, за да намери собствената си валидност. Оттук нататък не само бива привличана: тя самата почва да привлича.” Миналото не предрича бъдещето. Всеки миг е обратна точка, може да пречупиш навиците. Лейнг в едно от последните си съобщения пише: „лъжа е, че има нужда от обич за обич. Обичта има нужда от нас, за да й помогнем да възкръсне от пещерите на сърцата ни.”
Случва се гостоприемния домакин да нагости госта си с печено место, а той да му плати с истории. Възможно е да замениш информация за енергия. Разкажи историята си по интересен, увлекателен начин… Някой ще се ядоса и каже: „искам обич без условия, искам да не е нужно да се изявявам”. Да, разбира се, но по-полека! Не пей песен, която намираш за скучна, не разказвай истории, които ненавиждаш. Пей песен, която обичаш, разказвай истории, които намираш за вълнуващи и не ги чувстваш фалшиви. Печеното ще ти се услади, домакинът пак ще те покани на гости. Сега, разбира се, се дуеш и казваш: - Няма песен, няма история, които да обичам! На което ти отвръщам: върви и поеми по широкия свят и не се връщай, докато не намериш няколко!
(януари 1995)
Според речника желаният гост е онзи, когото човек с радост приема в компанията си. Напористите, „пробивните” гости не е лесно да бъдат желани. На френски думата hôte означава едновременно гост и домакин: мъдростта на езика показва симетрията, неочевидна от пръв поглед. Лесно ли е да бъде желан домакин напористият, пробивен домакин? Разбира се, че не. Трудно е правиш благовъзпитани физиономии заради „желаността” на напористия домакин. Понасяме нежелания гост като едни паразит. Домакинът все пак не е жертва на паразита, защото продължава да го кани, продължава да му дава. А паразитът не е хищник. Майчината гръд дали е жертва на кърмачето? Michel Serres отговаря така: „общо взето това е домът на детето.”
Може ли да смятаме едно дете за „напористо”? Безспорно. Нежеланите деца, които майка им е неспособна да приеме с радост, са принудени в интерес на оцеляването си да се държат като окупатори, завоеватели, да ласкаят или да манипулират. Има хора, които никога не се чувстват у дома, постоянно бягат, някои от тях в най-добрия случай намират само по някое скривалище. Родителите на мнозина от нас – по думите на Р. Д. Лейнг – страдат от диафобия: „страх от чувствената съприкосновение, от прякото въздействие”. Да си представим какъв образ за себе си създава в себе си кърмачето, чиято усмивка, протегната ръка бива възприемана от родителя като опасност, манипулация, искане, насилие, грабителство, клопка.
Някога ми натякваха, че съм плах, което в крайна сметка е форма на скромността, на сдържаността; проявява се в това, че човек не смее да поиска дори и от онова, което му дават безплатно, и това да е желан гост. Трудно е с радост да приемеш и плахия гост. При Лейнг тази си грешка успях да обърна в предимство. В едно от интервютата си каза: „когато се запознах с Андраш, той се характеризираше с любезна сдържаност. Не трябваше да се опасявам, че ако му покажа пръст, ще изяде ръката ми. Нямах нужда от неприятни натрапници.” Така станах желан гост в многобройни и важни територии на практикуването на призванието и професията му.
Боим се на-много от случилото се. Проектираме миналото върху бъдещето и треперим от страх какво още ни чака. Ако родителите ни не са били способни да ни приемат с радост, то се боим да влезем където и да е, боим се от новите ситуации, понеже миналото току-виж се повторило.
Според Херман Хесе: „Силата трябва да съществува в обичта, за да намери собствената си валидност. Оттук нататък не само бива привличана: тя самата почва да привлича.” Миналото не предрича бъдещето. Всеки миг е обратна точка, може да пречупиш навиците. Лейнг в едно от последните си съобщения пише: „лъжа е, че има нужда от обич за обич. Обичта има нужда от нас, за да й помогнем да възкръсне от пещерите на сърцата ни.”
Случва се гостоприемния домакин да нагости госта си с печено место, а той да му плати с истории. Възможно е да замениш информация за енергия. Разкажи историята си по интересен, увлекателен начин… Някой ще се ядоса и каже: „искам обич без условия, искам да не е нужно да се изявявам”. Да, разбира се, но по-полека! Не пей песен, която намираш за скучна, не разказвай истории, които ненавиждаш. Пей песен, която обичаш, разказвай истории, които намираш за вълнуващи и не ги чувстваш фалшиви. Печеното ще ти се услади, домакинът пак ще те покани на гости. Сега, разбира се, се дуеш и казваш: - Няма песен, няма история, които да обичам! На което ти отвръщам: върви и поеми по широкия свят и не се връщай, докато не намериш няколко!
вторник, 27 септември 2011 г.
Андраш Фелдмар, На малки части, 12
Красотата на опасността
(септември 1994)
Като психотерапевт до днес повече от 45 хиляди часа съм говорил с хора, слушал съм думите им. На сцената на психотерапията има нужда от професионализъм, наука, болест, диагноза, прогноза, план за лечение и оценка. Реалността на терапия се състои от това, че двама човека се срещат. Дадено е мястото и времето. И двама човека взаимно участват в животите си. Вреди или поправя. За Фройд единствената цел на анализата е да направи възможна срещата на човеците в интимна обстановка, концентрирайки се върху истината. Истината не е тъждествена с фактите. За да изкажеш истината е нужна смелост, защото истината е винаги лична. Лъжем, защото се боим. Боим се, че истината ни няма да се окаже състоятелна. Ако ме занимават въпросите как живея, какво е добро и лошо в живота ми, кого да помоля да критикува живота ми? Терапията тръгва от тезата, че е по-добре да знаем къде сме, отколкото да избягаме от реалността, колкото и болезнена да е тя. Ако нямам тайни, чиито съществуване отричам и пред себе си, то не бих имал нужда и от човек, който да ми помогне да разкрия тайните, които крия от съзнателността си. В новата си книга M. Guy Thompson изразява сбито: „Нещата, които крием от себе си, се връщат индиректно да ни преследват. Накрая страдаме от скриваните си тайни, защото тези тайни ни предупреждават за всичко онова, поради което се боим от реалността. В тях се крие истина, не защото те неизбежно разкриват същността на истината, а защото онова, което скриваме ни се струва прекалено реално, за да го приемем.”
Неотдавна организирах симпозиум, озаглавен Етика, политика и психотерапия. Първата му част Етика и психотерапия се проведе. Втората му част ще бъде през ноември. Pyllis Chesler ще помага да разкрием въпросите на властта и подвластността. Той е писал книгата Women and Meadness (Жените и лудостта). Това бе първото значително феминиско обвинение срещу безчинството на психиатри и психолози спрямо жените.
Приятелят ми, Alphonso Lingis, философ, чиято книга Community of Those Who Have Nothing Common (Общност за онези, в които няма нищо общо) излезе скоро, дойде да говори за етиката. Имаше приблизително осемдесет души. Заглавието на лекцията му беше: Опасни чувства. Основа изложението си специално на Ницше, защото Ницше много по-страстно от всеки друг призовава читателя си: „Живей опасно!” Етиката, изложена от Lingis призовава (в еднаква степен и пациента, и терапевта) да бъдат нараними и беззащитни, дотолкова, че да са в състояние „да плачат и да се смеят, да благославят и проклинат”, вместо да се загубят в разбирането, многознаенето, мъдруването. Смехът, плачът, благословът, проклинането означава участие: съществуване заедно, единение, докато в рационалното разбиране има обективност, отделност, опитваме се да направим такъв и безпределния Друг. За нещо такова говори будиското учение: никога не се опитвай да проумееш какво има в другия човек!
Lingis отбеляза, че животът на много хора протича в измерението на доволството и отхвърлянето. Ако изпитвам това, което искам, то тогава съм доволен; а ако изпитвам, каквото не искам, то тогава го отхвърлям, не одобрявам, укорявам. Това е волевия начин на съществуване в света. Ако съм открит към чудото, че въобще съществувам, че ме докосвам преживявания, към невероятната магия на съзнанието, на живота, то тогава ще се смея, плача, благославям или проклинам.
Витгенщайн, философът имал усещането, че сме склонни да преувеличаваме абстрактното, теоретично мислене и да загубим връзката с истинските източници на мъдростта, които се крият в ангажирано действения живот и могат да доведат и до полудяване. Той сериозно се е боял от тази опасност. За него лудостта е означавала, че човек става самотен, изолира се, отдръпва се, става недостижим и неòбичен. Единственото лекарство е човек да се смее, плаче, благославя и проклина – докато живее.
(септември 1994)
Като психотерапевт до днес повече от 45 хиляди часа съм говорил с хора, слушал съм думите им. На сцената на психотерапията има нужда от професионализъм, наука, болест, диагноза, прогноза, план за лечение и оценка. Реалността на терапия се състои от това, че двама човека се срещат. Дадено е мястото и времето. И двама човека взаимно участват в животите си. Вреди или поправя. За Фройд единствената цел на анализата е да направи възможна срещата на човеците в интимна обстановка, концентрирайки се върху истината. Истината не е тъждествена с фактите. За да изкажеш истината е нужна смелост, защото истината е винаги лична. Лъжем, защото се боим. Боим се, че истината ни няма да се окаже състоятелна. Ако ме занимават въпросите как живея, какво е добро и лошо в живота ми, кого да помоля да критикува живота ми? Терапията тръгва от тезата, че е по-добре да знаем къде сме, отколкото да избягаме от реалността, колкото и болезнена да е тя. Ако нямам тайни, чиито съществуване отричам и пред себе си, то не бих имал нужда и от човек, който да ми помогне да разкрия тайните, които крия от съзнателността си. В новата си книга M. Guy Thompson изразява сбито: „Нещата, които крием от себе си, се връщат индиректно да ни преследват. Накрая страдаме от скриваните си тайни, защото тези тайни ни предупреждават за всичко онова, поради което се боим от реалността. В тях се крие истина, не защото те неизбежно разкриват същността на истината, а защото онова, което скриваме ни се струва прекалено реално, за да го приемем.”
Неотдавна организирах симпозиум, озаглавен Етика, политика и психотерапия. Първата му част Етика и психотерапия се проведе. Втората му част ще бъде през ноември. Pyllis Chesler ще помага да разкрием въпросите на властта и подвластността. Той е писал книгата Women and Meadness (Жените и лудостта). Това бе първото значително феминиско обвинение срещу безчинството на психиатри и психолози спрямо жените.
Приятелят ми, Alphonso Lingis, философ, чиято книга Community of Those Who Have Nothing Common (Общност за онези, в които няма нищо общо) излезе скоро, дойде да говори за етиката. Имаше приблизително осемдесет души. Заглавието на лекцията му беше: Опасни чувства. Основа изложението си специално на Ницше, защото Ницше много по-страстно от всеки друг призовава читателя си: „Живей опасно!” Етиката, изложена от Lingis призовава (в еднаква степен и пациента, и терапевта) да бъдат нараними и беззащитни, дотолкова, че да са в състояние „да плачат и да се смеят, да благославят и проклинат”, вместо да се загубят в разбирането, многознаенето, мъдруването. Смехът, плачът, благословът, проклинането означава участие: съществуване заедно, единение, докато в рационалното разбиране има обективност, отделност, опитваме се да направим такъв и безпределния Друг. За нещо такова говори будиското учение: никога не се опитвай да проумееш какво има в другия човек!
Lingis отбеляза, че животът на много хора протича в измерението на доволството и отхвърлянето. Ако изпитвам това, което искам, то тогава съм доволен; а ако изпитвам, каквото не искам, то тогава го отхвърлям, не одобрявам, укорявам. Това е волевия начин на съществуване в света. Ако съм открит към чудото, че въобще съществувам, че ме докосвам преживявания, към невероятната магия на съзнанието, на живота, то тогава ще се смея, плача, благославям или проклинам.
Витгенщайн, философът имал усещането, че сме склонни да преувеличаваме абстрактното, теоретично мислене и да загубим връзката с истинските източници на мъдростта, които се крият в ангажирано действения живот и могат да доведат и до полудяване. Той сериозно се е боял от тази опасност. За него лудостта е означавала, че човек става самотен, изолира се, отдръпва се, става недостижим и неòбичен. Единственото лекарство е човек да се смее, плаче, благославя и проклина – докато живее.
понеделник, 25 април 2011 г.
Андраш Фелдмар, На малки части, 11
Млада революция
(февруари 1994)
В историята на човечеството са известни много революции: имало е индустриална революция, научна революция, културна революция. Революцията на терапията е едва петдесетгодишна. Когато съм се родил през 1940-а, пеницилинът е бил в експериментален стадий. В детството си съм бил склонен към възпаление на средното ухо. То беше придружено с мъчителна болка, но ако бъде лекувано с пеницилин, минава и за ден. В следвоенна Унгария това вълшебно хапче не можеше да бъде намерено, така че трябваше да изчакам възпалението да мине за 5-7 дена, в чийто край баща ми ме вземаше в скута си, здраво ме хващаше с яките си мъжки ръце, а лекарят без упойка с един остър инструмент пробиваше тъпанчето.
През петдесетте години на двадесети век се появява първото психотропно лекарство, като например хлорпромазин (Хибернал). ЛСД е открито през 1943. Днешната неврология смята съзнанието за функция на мозъка. С почуда наблюдаваме невероятната сила и власт на свързванията на атомите, които определят развитието на духа и тялото.
Защото тогава приемам по-лесно да бъде лекувано възпалението на средното ухо с пеницилин, отколкото лечението на шизофрения с халоперидол или хлорпромазин? Защо, ако сина ми го заболи ухо, го водя на лекар уши-нос-гърло, но ако почне да халюцинира, бих го предпазил от психиатрично лечение? Ако си счупи ръка, защо смятам за подходящо ортопедичната професионална грижа, вместо да използвам топла бича тор за лечението на счупването? И защо при лекуването на психозата повече ценя методите от атическия храм на Асклепий, прилагани в 500 г. пр. хр. от прилаганите днес в клиниката на Университета на Британска Колумбия.
Един сериозен, първокласен учен неотдавна откри значими анатомически аномалии в мозъка на четиридесет хомосексуални мъже. Изводът му: хомосексуалността е наследствена. Следователно свободен избор, влияние на средата не съществува. Същият учен за щастие е показал също така че горната теория може и да не е правилна: промяната в мозъка може да е и следствие, не само повод. А Ashley Montague прозрял: въз основа на рентгеновите снимки на детската пищялна кост може да установи дали са обичали или не детето.
Горните доста разнопосочни размишления бяха предизвикани от попадналата ми статия от Harper’s. Неин автор е Марк Вонегът (синът на Кърт Вонегът, който е написал и The Eden Express), има интересно заглавие: Защо искам да ухапя Р. Д. Лейнг? Марк към 1970 се бори с лудостта и в края на този жизнен период достига до извода, че проблемът му е бил шизофренията. „Възможно е да е наследствена. Във всеки случай има биохимическа основа. И е лечима.” Марк иска да захапе Лейнг, защото е заявил: възможно е лудостта да е единствената здравосмислена реакция за някои хора, живеещи при луди обстоятелства. Марк по отношение на това по-скоро смята, че шизофренията е дотолкова обществено и политическо събитие, доколкото такива са диабетът или ракът. Баща му препоръчва книгата така: „Важна и съвършена, прекрасна книга.”
Революцията на терапията е млада, но вече сме напреднали много в областта на спасяването на животи и облекчаването на физическата болка. Лейнг представлява следващата вълна на тази революция. Биополитиката е по-сложна и по-противоречива от биохимията. Менталните страдания са функция и на това как се отнасяме един към друг. Тайни, лъжи, злонамереност, тормоз, пренебрегване – много по-трудно е да ги изследваме отколкото МАО-инхибиторите, адреналина или лития. Към края на живота си Лейнг прави следното обобщение: „В реалността подбудите на сърцето и физиологията на мозъка съществуват заедно, следователно трябва да са взаимозависими”… Мнозина се саморазпознават в описанията на Лейнг, но причина за усещаната истинност на теориите му би могло да бъде просто това, че техните илюзии са общи. Онези, които не са съгласни с изводите му и не се разпознават в описанията му относно психиатрите, пациентите, съпрузите и съпругите, родителите и децата, любовниците и другите, те се отнасят с подозрение към трудовете му. Голяма неразбория.
(февруари 1994)
В историята на човечеството са известни много революции: имало е индустриална революция, научна революция, културна революция. Революцията на терапията е едва петдесетгодишна. Когато съм се родил през 1940-а, пеницилинът е бил в експериментален стадий. В детството си съм бил склонен към възпаление на средното ухо. То беше придружено с мъчителна болка, но ако бъде лекувано с пеницилин, минава и за ден. В следвоенна Унгария това вълшебно хапче не можеше да бъде намерено, така че трябваше да изчакам възпалението да мине за 5-7 дена, в чийто край баща ми ме вземаше в скута си, здраво ме хващаше с яките си мъжки ръце, а лекарят без упойка с един остър инструмент пробиваше тъпанчето.
През петдесетте години на двадесети век се появява първото психотропно лекарство, като например хлорпромазин (Хибернал). ЛСД е открито през 1943. Днешната неврология смята съзнанието за функция на мозъка. С почуда наблюдаваме невероятната сила и власт на свързванията на атомите, които определят развитието на духа и тялото.
Защото тогава приемам по-лесно да бъде лекувано възпалението на средното ухо с пеницилин, отколкото лечението на шизофрения с халоперидол или хлорпромазин? Защо, ако сина ми го заболи ухо, го водя на лекар уши-нос-гърло, но ако почне да халюцинира, бих го предпазил от психиатрично лечение? Ако си счупи ръка, защо смятам за подходящо ортопедичната професионална грижа, вместо да използвам топла бича тор за лечението на счупването? И защо при лекуването на психозата повече ценя методите от атическия храм на Асклепий, прилагани в 500 г. пр. хр. от прилаганите днес в клиниката на Университета на Британска Колумбия.
Един сериозен, първокласен учен неотдавна откри значими анатомически аномалии в мозъка на четиридесет хомосексуални мъже. Изводът му: хомосексуалността е наследствена. Следователно свободен избор, влияние на средата не съществува. Същият учен за щастие е показал също така че горната теория може и да не е правилна: промяната в мозъка може да е и следствие, не само повод. А Ashley Montague прозрял: въз основа на рентгеновите снимки на детската пищялна кост може да установи дали са обичали или не детето.
Горните доста разнопосочни размишления бяха предизвикани от попадналата ми статия от Harper’s. Неин автор е Марк Вонегът (синът на Кърт Вонегът, който е написал и The Eden Express), има интересно заглавие: Защо искам да ухапя Р. Д. Лейнг? Марк към 1970 се бори с лудостта и в края на този жизнен период достига до извода, че проблемът му е бил шизофренията. „Възможно е да е наследствена. Във всеки случай има биохимическа основа. И е лечима.” Марк иска да захапе Лейнг, защото е заявил: възможно е лудостта да е единствената здравосмислена реакция за някои хора, живеещи при луди обстоятелства. Марк по отношение на това по-скоро смята, че шизофренията е дотолкова обществено и политическо събитие, доколкото такива са диабетът или ракът. Баща му препоръчва книгата така: „Важна и съвършена, прекрасна книга.”
Революцията на терапията е млада, но вече сме напреднали много в областта на спасяването на животи и облекчаването на физическата болка. Лейнг представлява следващата вълна на тази революция. Биополитиката е по-сложна и по-противоречива от биохимията. Менталните страдания са функция и на това как се отнасяме един към друг. Тайни, лъжи, злонамереност, тормоз, пренебрегване – много по-трудно е да ги изследваме отколкото МАО-инхибиторите, адреналина или лития. Към края на живота си Лейнг прави следното обобщение: „В реалността подбудите на сърцето и физиологията на мозъка съществуват заедно, следователно трябва да са взаимозависими”… Мнозина се саморазпознават в описанията на Лейнг, но причина за усещаната истинност на теориите му би могло да бъде просто това, че техните илюзии са общи. Онези, които не са съгласни с изводите му и не се разпознават в описанията му относно психиатрите, пациентите, съпрузите и съпругите, родителите и децата, любовниците и другите, те се отнасят с подозрение към трудовете му. Голяма неразбория.
събота, 9 април 2011 г.
Андраш Фелдмар, На малки части, 10
Човек предполага
(1993 ноември)
Неотдавна бях десет дена на територията на някогашния Съветски съюз. ЮНЕСКО беше организирал тренинг за социални работници и психолози, за да ги подготви за работата им в един от деветте социални центрове, където „психологически рехабилитират” оцелелите от чернобилската нуклеарна авария. Приблизително четиридесет работници от психиатричната система дойдоха в Минск (Беларус) от Украйна, Русия и Беларус, от трите държави, засегнати най-вече от взрива. Членовете на международната треньорска група бяха пристигнали от Холандия, Канада, Белгия, Англия, Съединените американски щати, Русия и Словения. Аз заминах за последната, шеста седмица на трудния курс. Междувременно размишлявах с какво мога да допринеса за успеха на курса. Две мисли изкристализираха в мозъка ми. От една страна едно сравнение: ако човек получи непознато количество радиация, това е все едно да го заразят и да стане ясно, че е серопозитивен. От друга страна безсмисленото, много по-трудно е да понесеш безполезно страдание от болката, от която има полза. На хората, които са били най-пряко засегнати от злополуката, не били съобщили не само предстоящите последици, но и факта на самата злополука. Повечето травматични събития, от земетресението до кръвосмешението приключват, когато свършат, и човек, докато се съвзема и намира себе си, открива: бъдещето му не зависи от това, което се е случило в миналото. Не е така обаче с онези, които не са имали информация за травматичното събитие (зараза, облъчване), но тъкмо в техните случаи, то никога не свърша, събитието е скъсило окончателно и помрачава бъдещето им с облака на несигурността. Мислех да използвам опита си от ванкувърската СПИН организация и при чернобилските жители. А по отношение на това как биха дали смисъл на страданията си, причинени от злополуката, исках да насърча хората да изготвят бележки за събитието (раждането на деформирани бебета, увеличаването на смъртните случаи в резултата на левкимия и рак, разпадането на общностите, обезлюдяването, трудностите от изселването), да изпратят в света група, която, обикаляйки го, да ни предупреди какво може се случва в близост до атомните реактори.
От стария Минск са останали само два блока. Останалите са били изцяло разрушени във Втората световна война, след това полека квартал по квартал е възстановен в по време на съветския режим. Температурата е няколко градуса под точката на замръзване и в хотела няма нито отопление, нито топла вода. Няма и сапун и тоалетна хартия. Магазините са празни. Знаците на занемареността, на бедността са навсякъде. Понеже не знам руски, не мога да установя дал на ъгъла на улицата ми предлагат бензин за водка или обратното, тъй като и двете са редки и ценени стоки.
Саша, преводачът ми, всеки ден е десет часа до мен. Проумявам, че в присъствието на Саша мога на върша и психотерапия. Той не смущава интимността на терапевтичната ситуация нито в личните, нито в груповите ситуации, нито свободното изразяване на чувствата. Четиридесетте работещи в областта на менталната хигиена са изпълнени със страх и притеснение, както в личните, така и в професионалния живот. Скоро ще отпътуват от Минск при семействата си, на новите си работни места. Ще си липсват. Познават ли действително достатъчно много технически решения, за да разрешат всичките, разкриващи се пред тях проблеми? Мина доста време, докато да ги убедя да мислят в ситуации, а не в проблеми. Насърчих ги да участват във възникващите ситуации по собствения си, личен начин, а не да търсят единственото правилно решение. В разговорите нито веднъж не се яви темата за смисъла или безсмислието на страданието или за паралела между СПИНа и радиационното заразяване. Следните въпроси стояха в центъра на общото внимание: как да преживея оргазъм със съпруга си? Да остана заедно с родителите си или да рискувам да заживея отделно? Как да предпазя тригодишната си дъщеря от ревността на по-големия й брат? Дъщеря ми е на двадесет и две, все не се обажда, така ми липсва, някога бяхме толкова близки…
Руснаците бяха чувствителни, украинците ентусиазирани и любопитни, белорусите достопочтени и учтиви, но всички бяхме съгласни, че ако намерим обща радост, сближим се, чувстваме се добре, то тогава живота веднага става по-поносим. За да не замръзнем, гаврътвахме нескафето (истинско кафе нямаше никъде) с водката в десет предобед…
(1993 ноември)
Неотдавна бях десет дена на територията на някогашния Съветски съюз. ЮНЕСКО беше организирал тренинг за социални работници и психолози, за да ги подготви за работата им в един от деветте социални центрове, където „психологически рехабилитират” оцелелите от чернобилската нуклеарна авария. Приблизително четиридесет работници от психиатричната система дойдоха в Минск (Беларус) от Украйна, Русия и Беларус, от трите държави, засегнати най-вече от взрива. Членовете на международната треньорска група бяха пристигнали от Холандия, Канада, Белгия, Англия, Съединените американски щати, Русия и Словения. Аз заминах за последната, шеста седмица на трудния курс. Междувременно размишлявах с какво мога да допринеса за успеха на курса. Две мисли изкристализираха в мозъка ми. От една страна едно сравнение: ако човек получи непознато количество радиация, това е все едно да го заразят и да стане ясно, че е серопозитивен. От друга страна безсмисленото, много по-трудно е да понесеш безполезно страдание от болката, от която има полза. На хората, които са били най-пряко засегнати от злополуката, не били съобщили не само предстоящите последици, но и факта на самата злополука. Повечето травматични събития, от земетресението до кръвосмешението приключват, когато свършат, и човек, докато се съвзема и намира себе си, открива: бъдещето му не зависи от това, което се е случило в миналото. Не е така обаче с онези, които не са имали информация за травматичното събитие (зараза, облъчване), но тъкмо в техните случаи, то никога не свърша, събитието е скъсило окончателно и помрачава бъдещето им с облака на несигурността. Мислех да използвам опита си от ванкувърската СПИН организация и при чернобилските жители. А по отношение на това как биха дали смисъл на страданията си, причинени от злополуката, исках да насърча хората да изготвят бележки за събитието (раждането на деформирани бебета, увеличаването на смъртните случаи в резултата на левкимия и рак, разпадането на общностите, обезлюдяването, трудностите от изселването), да изпратят в света група, която, обикаляйки го, да ни предупреди какво може се случва в близост до атомните реактори.
От стария Минск са останали само два блока. Останалите са били изцяло разрушени във Втората световна война, след това полека квартал по квартал е възстановен в по време на съветския режим. Температурата е няколко градуса под точката на замръзване и в хотела няма нито отопление, нито топла вода. Няма и сапун и тоалетна хартия. Магазините са празни. Знаците на занемареността, на бедността са навсякъде. Понеже не знам руски, не мога да установя дал на ъгъла на улицата ми предлагат бензин за водка или обратното, тъй като и двете са редки и ценени стоки.
Саша, преводачът ми, всеки ден е десет часа до мен. Проумявам, че в присъствието на Саша мога на върша и психотерапия. Той не смущава интимността на терапевтичната ситуация нито в личните, нито в груповите ситуации, нито свободното изразяване на чувствата. Четиридесетте работещи в областта на менталната хигиена са изпълнени със страх и притеснение, както в личните, така и в професионалния живот. Скоро ще отпътуват от Минск при семействата си, на новите си работни места. Ще си липсват. Познават ли действително достатъчно много технически решения, за да разрешат всичките, разкриващи се пред тях проблеми? Мина доста време, докато да ги убедя да мислят в ситуации, а не в проблеми. Насърчих ги да участват във възникващите ситуации по собствения си, личен начин, а не да търсят единственото правилно решение. В разговорите нито веднъж не се яви темата за смисъла или безсмислието на страданието или за паралела между СПИНа и радиационното заразяване. Следните въпроси стояха в центъра на общото внимание: как да преживея оргазъм със съпруга си? Да остана заедно с родителите си или да рискувам да заживея отделно? Как да предпазя тригодишната си дъщеря от ревността на по-големия й брат? Дъщеря ми е на двадесет и две, все не се обажда, така ми липсва, някога бяхме толкова близки…
Руснаците бяха чувствителни, украинците ентусиазирани и любопитни, белорусите достопочтени и учтиви, но всички бяхме съгласни, че ако намерим обща радост, сближим се, чувстваме се добре, то тогава живота веднага става по-поносим. За да не замръзнем, гаврътвахме нескафето (истинско кафе нямаше никъде) с водката в десет предобед…
понеделник, 4 април 2011 г.
Андраш Фелдмар, На малки части, 9
Отворено писмо
(юни 1993)
Франсис Хъксли: син на Жулиен Хъксли, братовчед на Олдъс Хъксли, антрополог, писател, терапевт – освен това мой приятел и учител. На 28 август тази година (1993) става на седемдесет години. Един негов приятел като изненада състави антология за рождения му ден. И аз написах за антологията:
Скъпи Франсис,
Приятелю, Учетелю, Духовни другарю! Седемдесетият ти рожден ден ми дава повод да изразя удивлението си от личността ти, както и благодарността си за щастието да те познават лично.
Срещнахме се в Лондон, на 14 септември 1974. Беше на толкова години, колкото аз сега. Бях силно потиснат, понеже Hugh Crawfort тъкмо ме беше скастрил, прямо казвайки ми: ако си мисля, че имам дори една оригинала мисъл, то тогава съм или наивен, или невежа. Свали бремето от сърцето ми, когато заяви: възможно е нищо да не е оригинално, но дори и тогава човек може да е оригинален. Човечеството от много отдавна познава едни и същи истини, но все пак за всяко поколение, то трябва наново да ги формулира. Смяташе за добро човек да си постави за цел да им служи. Процесът на живота преминава през нас, не ние отговаряме за оригиналността, но за поддържането на процеса, за приемствеността – да. Служи с цялото си внимание на всичко, което животът поставя пред теб – ме посъветва. Е, животът ме постави пред теб и Ти вършеше, това, което учеше. Благодаря Ти, че в последните две десетилетия толкова много пъти се обърна към мен с цялото си внимание.
Макар да смяташ себе си за второкачествен шаман (първокачественият шаман трябва да е по-енергичен, по-непосредствен), силата и откритостта ти ме омая. Беше за мен като една от природните сили, дружелюбността ти означаваше специфично вълнение за мен. Ще цитирам е. е. къмингс: помогна ми да отворя очите на очите си. Всяка среща с теб бе дар, когато заплитахме нишките на съпринадлежността.
Много пъти, когато живеехме за кратко заедно, във Ванкувър, Гот Айлънд, Лондон или Будапеща, или в нюхемпширския Литълтън, или в Санта Фе, или в Бъркли – великодушно споделяше с мен загадката на личния си живот и заедно с него и духа, който го движи. По всевъзможни начини обогати живота ми – наблюдавах как одираш бобър, бориш се с омари, хващаш морски таралежи и ги и изяждаш, готвиш, пееш, рецитираш, танцуваш, свириш на пиано и така нататък.
„Този крехък живот, приклещен между раждането и смъртта все пак може да е удовлетворителен, ако е диалог. Животът ни, жизненият ни опит се основава на това, че ни заговарят мисли, думи, постъпки, а ние отговаряме, като творим и упражняваме въздействие.” – казва Мартин Бубер. Разговорите с Теб, се единиха в непрестанен диалог, който храни душата ми, укрепва духа ми, подмладява ума ми. Красноречието ти ме подтикна да стана добър слушател.
Научи ме, че най-доброто противодействие срещу табутата е смехът – и днес се разведрявам, когато чуя дълбокия ти, плътен хохот. Една от формите на отъждествяването, на участието е като се присъединя към Теб в смеха, прегънал се на две, хванал се за стомаха. Виждам вече в погледа ти огненодишащия змей, но той не успя да поопърли дори и една мигла.
Помогна ми да стана мъж, да науча какво е чест, окуражи ме на саможертва: на това да се посвещавам на практиката, която така формулира: да забелязвам, какво наблюдавам и да наблюдавам, какво съм забелязал.
Благодаря ти, че ме обичаш. И че приемаш обичта ми. Честит рожден ден!
(юни 1993)
Франсис Хъксли: син на Жулиен Хъксли, братовчед на Олдъс Хъксли, антрополог, писател, терапевт – освен това мой приятел и учител. На 28 август тази година (1993) става на седемдесет години. Един негов приятел като изненада състави антология за рождения му ден. И аз написах за антологията:
Скъпи Франсис,
Приятелю, Учетелю, Духовни другарю! Седемдесетият ти рожден ден ми дава повод да изразя удивлението си от личността ти, както и благодарността си за щастието да те познават лично.
Срещнахме се в Лондон, на 14 септември 1974. Беше на толкова години, колкото аз сега. Бях силно потиснат, понеже Hugh Crawfort тъкмо ме беше скастрил, прямо казвайки ми: ако си мисля, че имам дори една оригинала мисъл, то тогава съм или наивен, или невежа. Свали бремето от сърцето ми, когато заяви: възможно е нищо да не е оригинално, но дори и тогава човек може да е оригинален. Човечеството от много отдавна познава едни и същи истини, но все пак за всяко поколение, то трябва наново да ги формулира. Смяташе за добро човек да си постави за цел да им служи. Процесът на живота преминава през нас, не ние отговаряме за оригиналността, но за поддържането на процеса, за приемствеността – да. Служи с цялото си внимание на всичко, което животът поставя пред теб – ме посъветва. Е, животът ме постави пред теб и Ти вършеше, това, което учеше. Благодаря Ти, че в последните две десетилетия толкова много пъти се обърна към мен с цялото си внимание.
Макар да смяташ себе си за второкачествен шаман (първокачественият шаман трябва да е по-енергичен, по-непосредствен), силата и откритостта ти ме омая. Беше за мен като една от природните сили, дружелюбността ти означаваше специфично вълнение за мен. Ще цитирам е. е. къмингс: помогна ми да отворя очите на очите си. Всяка среща с теб бе дар, когато заплитахме нишките на съпринадлежността.
Много пъти, когато живеехме за кратко заедно, във Ванкувър, Гот Айлънд, Лондон или Будапеща, или в нюхемпширския Литълтън, или в Санта Фе, или в Бъркли – великодушно споделяше с мен загадката на личния си живот и заедно с него и духа, който го движи. По всевъзможни начини обогати живота ми – наблюдавах как одираш бобър, бориш се с омари, хващаш морски таралежи и ги и изяждаш, готвиш, пееш, рецитираш, танцуваш, свириш на пиано и така нататък.
„Този крехък живот, приклещен между раждането и смъртта все пак може да е удовлетворителен, ако е диалог. Животът ни, жизненият ни опит се основава на това, че ни заговарят мисли, думи, постъпки, а ние отговаряме, като творим и упражняваме въздействие.” – казва Мартин Бубер. Разговорите с Теб, се единиха в непрестанен диалог, който храни душата ми, укрепва духа ми, подмладява ума ми. Красноречието ти ме подтикна да стана добър слушател.
Научи ме, че най-доброто противодействие срещу табутата е смехът – и днес се разведрявам, когато чуя дълбокия ти, плътен хохот. Една от формите на отъждествяването, на участието е като се присъединя към Теб в смеха, прегънал се на две, хванал се за стомаха. Виждам вече в погледа ти огненодишащия змей, но той не успя да поопърли дори и една мигла.
Помогна ми да стана мъж, да науча какво е чест, окуражи ме на саможертва: на това да се посвещавам на практиката, която така формулира: да забелязвам, какво наблюдавам и да наблюдавам, какво съм забелязал.
Благодаря ти, че ме обичаш. И че приемаш обичта ми. Честит рожден ден!
неделя, 27 март 2011 г.
Андраш Фелдмар, На малки части, 8
Integra
(май 1993)
Един от героите на Мелвил проповядва, че Йона си копаел градинката и се правел, че не чува Божия глас. Проповедникът казва: „Горко на онзи, който иска да излее масло в огъня, когато Бог разбунва вълните с ураган! Горко на онзи, който иска да ласкае, а не да смайва! Горко на онзи, който смята за по-важно доброто си име, а не добротата! Горко на онзи, който в този свят не предизвиква безчестието!” (превод от унгарски) Напоследък само насън чувам гласове освен произлизащите от външния свят и собствените ми мисли. Веднъж сънувах следното: „Влизам в кабинета си, за да започна терапевтичния сеанс с мъж, пристигнал малко по-рано от мен. Пациентът седи на местото си, но в кабинета всичко е с краката нагоре: растенията отскубнати от саксиите,телевизорите – счупени, мебелите – преобърнати. Мъжът очаква да почнем сеанса, но аз се занимавам с подреждането на кабинета. Мисля си да изхвърля този човек или да викна полицията, но вместо това се намирам в едно тясно място или коридор, срещу въпросния човек.и двамата сме опрели гръб на стената, аз силно притискам слабините му с крак, така плътно съм заклещил двама ни между стените на тесния коридор. Лицето му се изкривява от болка, но не се бори с мен. Докато се събуждам, чувам как казва:”Скучно ми е да бъда добър!”
Веднъж Томас Сас казва за лудостта, че тя е нарушаване на правилата на учтиво поведение, които трябва да засвидетелстващ към родителите, брачния партньор, накратко към старшия в гражданското общество. Лудостта е бунт. Какво да правя с лудия в мен? Горко ми, ако го успокоя, усмиря… но все пак не може да го насоча, освобождавайки го към света, нали?
Иконокластът (иконоборецът) е човек, който напада приетите вери, идеали, обичаи, институции. Това може да се осъществи грубо със свирепа жестокост, но и сръчно, с по-фини средства. Но както и да го прави някой, по всяка вероятност ще възникнат размирици. Мъжът от съня искаше промяна. Там, където „Бъди добър” означава „Не променяй!”, там все някога нещо се пречупва. Или отвън, или отвътре. Лудост или бунт.
Integra Households Association вече почти десет години препоръчва едно алтернативно решение за смяна болничното психиатрично лечение. Integra е за хора, които са склонни да носят отговорност за процеса на излекуването си, като членове на общност, в която и другите искат да се променят, доколкото могат, за да извадят възможно най-доброто от живота си. В домакинството подпомагано от Integra няма правила, които се определят отвън, тоест няма нужда от отхвърляне на подчинената роля, от бунт, от лудост. Никой не би действал, сякаш знае по-добре, какво е добро за някой друг от този някой друг. Никой не би тласкал никого в отчаяната борба да изгради една нова – но фалшива – личност. Това убежище би работило с направлявания от чувствата, женския прагматизъм, който разпознава и признава разликите между душите и се грижи за онова, което съществува, а не онова, което би трябвало да съществува.
Новалис, един от пионерите на спиритическото мислене казва, че пътят към свободната воля, към свободата на личността води през заблудата. Възможно е такава да е и лудостта: спирка по пътя към здравия ум. В едно от психиатричните лечебни заведения, където работех, един извънредно гневен мъж счупи всичките прозорци на стаята си. И отново и отново ги чупеше, а ние всеки път отново слагахме стъкла. Беше по-евтино да платим прозорците, отколкото да го седираме. Една жена, пациентка се въргаляше по земята, с пръст си бъркаше в ректума и размазваше екстрементите по лицето си, по косата си. Деликатно да й помогнеш да стигне ваната и да я изкъпеш беше по-малко гадно, отколкото ако трябваше да изгледаме лечение с електрошокове.
Integra дори и днес търси политически и материални поддръжници. Integra не е агресивна. Бих определил агресията така: енергията, употребена за намаляването на нужните за постигането на желаната цел време и/или пространство и/или ресурси. Ядрото може да бъде променено в бомба: растежът може да бъде ускорен до взрив. Обичта не е ефективна – но кое може да е по-добро от нея?
(май 1993)
Един от героите на Мелвил проповядва, че Йона си копаел градинката и се правел, че не чува Божия глас. Проповедникът казва: „Горко на онзи, който иска да излее масло в огъня, когато Бог разбунва вълните с ураган! Горко на онзи, който иска да ласкае, а не да смайва! Горко на онзи, който смята за по-важно доброто си име, а не добротата! Горко на онзи, който в този свят не предизвиква безчестието!” (превод от унгарски) Напоследък само насън чувам гласове освен произлизащите от външния свят и собствените ми мисли. Веднъж сънувах следното: „Влизам в кабинета си, за да започна терапевтичния сеанс с мъж, пристигнал малко по-рано от мен. Пациентът седи на местото си, но в кабинета всичко е с краката нагоре: растенията отскубнати от саксиите,телевизорите – счупени, мебелите – преобърнати. Мъжът очаква да почнем сеанса, но аз се занимавам с подреждането на кабинета. Мисля си да изхвърля този човек или да викна полицията, но вместо това се намирам в едно тясно място или коридор, срещу въпросния човек.и двамата сме опрели гръб на стената, аз силно притискам слабините му с крак, така плътно съм заклещил двама ни между стените на тесния коридор. Лицето му се изкривява от болка, но не се бори с мен. Докато се събуждам, чувам как казва:”Скучно ми е да бъда добър!”
Веднъж Томас Сас казва за лудостта, че тя е нарушаване на правилата на учтиво поведение, които трябва да засвидетелстващ към родителите, брачния партньор, накратко към старшия в гражданското общество. Лудостта е бунт. Какво да правя с лудия в мен? Горко ми, ако го успокоя, усмиря… но все пак не може да го насоча, освобождавайки го към света, нали?
Иконокластът (иконоборецът) е човек, който напада приетите вери, идеали, обичаи, институции. Това може да се осъществи грубо със свирепа жестокост, но и сръчно, с по-фини средства. Но както и да го прави някой, по всяка вероятност ще възникнат размирици. Мъжът от съня искаше промяна. Там, където „Бъди добър” означава „Не променяй!”, там все някога нещо се пречупва. Или отвън, или отвътре. Лудост или бунт.
Integra Households Association вече почти десет години препоръчва едно алтернативно решение за смяна болничното психиатрично лечение. Integra е за хора, които са склонни да носят отговорност за процеса на излекуването си, като членове на общност, в която и другите искат да се променят, доколкото могат, за да извадят възможно най-доброто от живота си. В домакинството подпомагано от Integra няма правила, които се определят отвън, тоест няма нужда от отхвърляне на подчинената роля, от бунт, от лудост. Никой не би действал, сякаш знае по-добре, какво е добро за някой друг от този някой друг. Никой не би тласкал никого в отчаяната борба да изгради една нова – но фалшива – личност. Това убежище би работило с направлявания от чувствата, женския прагматизъм, който разпознава и признава разликите между душите и се грижи за онова, което съществува, а не онова, което би трябвало да съществува.
Новалис, един от пионерите на спиритическото мислене казва, че пътят към свободната воля, към свободата на личността води през заблудата. Възможно е такава да е и лудостта: спирка по пътя към здравия ум. В едно от психиатричните лечебни заведения, където работех, един извънредно гневен мъж счупи всичките прозорци на стаята си. И отново и отново ги чупеше, а ние всеки път отново слагахме стъкла. Беше по-евтино да платим прозорците, отколкото да го седираме. Една жена, пациентка се въргаляше по земята, с пръст си бъркаше в ректума и размазваше екстрементите по лицето си, по косата си. Деликатно да й помогнеш да стигне ваната и да я изкъпеш беше по-малко гадно, отколкото ако трябваше да изгледаме лечение с електрошокове.
Integra дори и днес търси политически и материални поддръжници. Integra не е агресивна. Бих определил агресията така: енергията, употребена за намаляването на нужните за постигането на желаната цел време и/или пространство и/или ресурси. Ядрото може да бъде променено в бомба: растежът може да бъде ускорен до взрив. Обичта не е ефективна – но кое може да е по-добро от нея?
събота, 1 януари 2011 г.
Андраш Фелдмар, На малки части, 7
Другият
(август 1992)
„Да живееш е голямо бреме. Тежко бреме, тежко, голямо, сериозно бреме. Да бих могъл да бъде вече в Рая, на сигурно място, мъртъв.” Това казва Джак Керуак и след това живее дванадесет години. Дали само се е майтапил или е говорил сериозно? Познавам една жена, която преди двадесет и първия си рожден ден дойде на психотерапия и горчиво се оплака какво бреме я е налегнало: ще наследи двадесет милиона долара, когато стане пълнолетна. – Не съм ги искала и сега все пак трябва да се занимавам с тях, дори и да ги откажа или раздам, решението дори и тогава е моя отговорност.
Да, наистина, животът е пълен с опасности, смъртта е напълно сигурна и доколкото знам или си спомням, не съм искал да живея. Обаче, щом като вече съм тук, защо да не извадя най-доброто от това нещастие?
Аз виждам нещата по следния начин. Трябва да изживея това определено количество време. Не знам колко е. Понеже все някога (след пет минути или след петдесет години) все пак вече няма да съм тук, напълно е безсмислено да използвам всичкото това време за себе си. Защо да не заработя в интерес на другия? Р. Д. Лейнг казва: „За мен най-важното в живота е обичта или нейната липса. Това е обобщение от което не виждам изключение. Дали си заслужава да се живее, за мен зависи от това дали има обич в живота ми. Без чувството за обич, евентуално без спомена за обич или халюцинацията за нея, мисля, би ми минало желанието от всичко това.”
Слушам плоча с джаз: свири Charles Mingus. Самият той вече не е жив, но аз все още се наслаждавам на щедростта му и дара. Мина ми през ум, че онези, които са били най-добри в своите области, които са станали известни, за които историята държи сметка, навярно те не са били изключително велики таланти, а навярно те са отдавали най-силно на обичта: били са майстори на обичането! За да си достатъчно добър в това, което правиш, трябва да обичаш да го правиш, за да искаш постоянно да го правиш и упражняването да не бъде тегоба, както и трябва да обичаш и онези, с които споделяш труда си: слушателите, зрителите, читателите. „Обичам те” – това означава, че искам да се трудя върху обогатяването на живота ти, че бих искал да облекча за малко живота ти, искам да разширя империята на възможностите ти. Обичта: да дадеш всичко и да не искаш нищо. Усилна задача. Изисква самодисциплина: което ти вършиш, това е твоя работа. Да обичаш, за да те обичат, това е съмнителна манипулация и със сигурност постига обратното. Lingis казва: „Ако изследваме законите на икономиката от универсална гледна точка, то тогава ще открием, че всеобщото действие на собствеността на Слънцето се състои в разходи без възвръщане. Слънцето използва всичката си сила, за да се самоунищожи и толкова бързо се самоизгаря, колкото може. Това, безкрайно и неинструментално, неочакващо отплата и благодарност, зрелищно пилеене на собствеността е овеществено проявление на величие.”
Да, Джак всички ние изпадаме от утробата на майките ни, и оттогава непрестанно пропадаме, дори и сега, докато пиша, докато не стигнем дъното (всеки има собственото си, отделно дъно). Ти си достигнал до твоето, аз пропадам и все пак разговарям с теб, защото нещо съм получил от теб, върху което мога да размишлявам. Докато пропадам, все пак има време да погалиш, да попееш, да потанцуваш, да погледнеш в лицето, очите на Другия.
На Другия, който не съм аз, когото въобще не бих могъл и да претегля. Другият е чудо, не бреме! И все пак знам, ако майка ми ме е усещала като бреме, когато тя е представлявала за мен света, ако е обръщала внимание на толкова други неща, че не е намирала в мен радост и не е виждала в мен чудото, то тогава сигурно никога няма да съм в състояние да се събудя от кошмара, който е оплела около мен. Когато Джак е бил бебе, майка му навярно е била толкова пренатоварена, че едва е изчаквала мига, когато е слагала да спи момчето, завивайки го с одеялото.
За край бих вдигнал чаша за новите начала! Но вдигам чаша и за продълженията! Да се намерим един Друг и да се радваме един другиму!
(август 1992)
„Да живееш е голямо бреме. Тежко бреме, тежко, голямо, сериозно бреме. Да бих могъл да бъде вече в Рая, на сигурно място, мъртъв.” Това казва Джак Керуак и след това живее дванадесет години. Дали само се е майтапил или е говорил сериозно? Познавам една жена, която преди двадесет и първия си рожден ден дойде на психотерапия и горчиво се оплака какво бреме я е налегнало: ще наследи двадесет милиона долара, когато стане пълнолетна. – Не съм ги искала и сега все пак трябва да се занимавам с тях, дори и да ги откажа или раздам, решението дори и тогава е моя отговорност.
Да, наистина, животът е пълен с опасности, смъртта е напълно сигурна и доколкото знам или си спомням, не съм искал да живея. Обаче, щом като вече съм тук, защо да не извадя най-доброто от това нещастие?
Аз виждам нещата по следния начин. Трябва да изживея това определено количество време. Не знам колко е. Понеже все някога (след пет минути или след петдесет години) все пак вече няма да съм тук, напълно е безсмислено да използвам всичкото това време за себе си. Защо да не заработя в интерес на другия? Р. Д. Лейнг казва: „За мен най-важното в живота е обичта или нейната липса. Това е обобщение от което не виждам изключение. Дали си заслужава да се живее, за мен зависи от това дали има обич в живота ми. Без чувството за обич, евентуално без спомена за обич или халюцинацията за нея, мисля, би ми минало желанието от всичко това.”
Слушам плоча с джаз: свири Charles Mingus. Самият той вече не е жив, но аз все още се наслаждавам на щедростта му и дара. Мина ми през ум, че онези, които са били най-добри в своите области, които са станали известни, за които историята държи сметка, навярно те не са били изключително велики таланти, а навярно те са отдавали най-силно на обичта: били са майстори на обичането! За да си достатъчно добър в това, което правиш, трябва да обичаш да го правиш, за да искаш постоянно да го правиш и упражняването да не бъде тегоба, както и трябва да обичаш и онези, с които споделяш труда си: слушателите, зрителите, читателите. „Обичам те” – това означава, че искам да се трудя върху обогатяването на живота ти, че бих искал да облекча за малко живота ти, искам да разширя империята на възможностите ти. Обичта: да дадеш всичко и да не искаш нищо. Усилна задача. Изисква самодисциплина: което ти вършиш, това е твоя работа. Да обичаш, за да те обичат, това е съмнителна манипулация и със сигурност постига обратното. Lingis казва: „Ако изследваме законите на икономиката от универсална гледна точка, то тогава ще открием, че всеобщото действие на собствеността на Слънцето се състои в разходи без възвръщане. Слънцето използва всичката си сила, за да се самоунищожи и толкова бързо се самоизгаря, колкото може. Това, безкрайно и неинструментално, неочакващо отплата и благодарност, зрелищно пилеене на собствеността е овеществено проявление на величие.”
Да, Джак всички ние изпадаме от утробата на майките ни, и оттогава непрестанно пропадаме, дори и сега, докато пиша, докато не стигнем дъното (всеки има собственото си, отделно дъно). Ти си достигнал до твоето, аз пропадам и все пак разговарям с теб, защото нещо съм получил от теб, върху което мога да размишлявам. Докато пропадам, все пак има време да погалиш, да попееш, да потанцуваш, да погледнеш в лицето, очите на Другия.
На Другия, който не съм аз, когото въобще не бих могъл и да претегля. Другият е чудо, не бреме! И все пак знам, ако майка ми ме е усещала като бреме, когато тя е представлявала за мен света, ако е обръщала внимание на толкова други неща, че не е намирала в мен радост и не е виждала в мен чудото, то тогава сигурно никога няма да съм в състояние да се събудя от кошмара, който е оплела около мен. Когато Джак е бил бебе, майка му навярно е била толкова пренатоварена, че едва е изчаквала мига, когато е слагала да спи момчето, завивайки го с одеялото.
За край бих вдигнал чаша за новите начала! Но вдигам чаша и за продълженията! Да се намерим един Друг и да се радваме един другиму!
Абонамент за:
Публикации (Atom)