Другият
(август 1992)
„Да живееш е голямо бреме. Тежко бреме, тежко, голямо, сериозно бреме. Да бих могъл да бъде вече в Рая, на сигурно място, мъртъв.” Това казва Джак Керуак и след това живее дванадесет години. Дали само се е майтапил или е говорил сериозно? Познавам една жена, която преди двадесет и първия си рожден ден дойде на психотерапия и горчиво се оплака какво бреме я е налегнало: ще наследи двадесет милиона долара, когато стане пълнолетна. – Не съм ги искала и сега все пак трябва да се занимавам с тях, дори и да ги откажа или раздам, решението дори и тогава е моя отговорност.
Да, наистина, животът е пълен с опасности, смъртта е напълно сигурна и доколкото знам или си спомням, не съм искал да живея. Обаче, щом като вече съм тук, защо да не извадя най-доброто от това нещастие?
Аз виждам нещата по следния начин. Трябва да изживея това определено количество време. Не знам колко е. Понеже все някога (след пет минути или след петдесет години) все пак вече няма да съм тук, напълно е безсмислено да използвам всичкото това време за себе си. Защо да не заработя в интерес на другия? Р. Д. Лейнг казва: „За мен най-важното в живота е обичта или нейната липса. Това е обобщение от което не виждам изключение. Дали си заслужава да се живее, за мен зависи от това дали има обич в живота ми. Без чувството за обич, евентуално без спомена за обич или халюцинацията за нея, мисля, би ми минало желанието от всичко това.”
Слушам плоча с джаз: свири Charles Mingus. Самият той вече не е жив, но аз все още се наслаждавам на щедростта му и дара. Мина ми през ум, че онези, които са били най-добри в своите области, които са станали известни, за които историята държи сметка, навярно те не са били изключително велики таланти, а навярно те са отдавали най-силно на обичта: били са майстори на обичането! За да си достатъчно добър в това, което правиш, трябва да обичаш да го правиш, за да искаш постоянно да го правиш и упражняването да не бъде тегоба, както и трябва да обичаш и онези, с които споделяш труда си: слушателите, зрителите, читателите. „Обичам те” – това означава, че искам да се трудя върху обогатяването на живота ти, че бих искал да облекча за малко живота ти, искам да разширя империята на възможностите ти. Обичта: да дадеш всичко и да не искаш нищо. Усилна задача. Изисква самодисциплина: което ти вършиш, това е твоя работа. Да обичаш, за да те обичат, това е съмнителна манипулация и със сигурност постига обратното. Lingis казва: „Ако изследваме законите на икономиката от универсална гледна точка, то тогава ще открием, че всеобщото действие на собствеността на Слънцето се състои в разходи без възвръщане. Слънцето използва всичката си сила, за да се самоунищожи и толкова бързо се самоизгаря, колкото може. Това, безкрайно и неинструментално, неочакващо отплата и благодарност, зрелищно пилеене на собствеността е овеществено проявление на величие.”
Да, Джак всички ние изпадаме от утробата на майките ни, и оттогава непрестанно пропадаме, дори и сега, докато пиша, докато не стигнем дъното (всеки има собственото си, отделно дъно). Ти си достигнал до твоето, аз пропадам и все пак разговарям с теб, защото нещо съм получил от теб, върху което мога да размишлявам. Докато пропадам, все пак има време да погалиш, да попееш, да потанцуваш, да погледнеш в лицето, очите на Другия.
На Другия, който не съм аз, когото въобще не бих могъл и да претегля. Другият е чудо, не бреме! И все пак знам, ако майка ми ме е усещала като бреме, когато тя е представлявала за мен света, ако е обръщала внимание на толкова други неща, че не е намирала в мен радост и не е виждала в мен чудото, то тогава сигурно никога няма да съм в състояние да се събудя от кошмара, който е оплела около мен. Когато Джак е бил бебе, майка му навярно е била толкова пренатоварена, че едва е изчаквала мига, когато е слагала да спи момчето, завивайки го с одеялото.
За край бих вдигнал чаша за новите начала! Но вдигам чаша и за продълженията! Да се намерим един Друг и да се радваме един другиму!
