Андраш Фелдмар, На малки части, 25

Бъди най-добрият си приятел

Определят емпатията по следния начин: “способност човек да се обръща със съпричастност към чувствата, намеренията, мислите на някой друг, или да ги изпита като преживяване, понякога до степен да следва с тялото си жестовете на другия.” В това роля играят мимезиса (подражанието) и мъничко мазохизъм. Някои по-охотно говорят за “интуиция”, която означава просто: “непосредено, незабавно схащане, познание”. Емпатията, интуицията са явление на резонанцията, част са от връзката между хората.
Същината на садизма е радостта от насилието над друг човек, от властването над него. Родителите, в които липсва емпатията, неизбежно стават садисти. Това е истина не само относно родителите, а и относно лекарите, терапевтите, учителите, болногледачите, треньорите и още мнозина други, чията работа, произтичаща от статута им, е обгрижването.
Способни най-вече да се грижат за другите са онези, в които се разгаря любопитството към желанията, чувствата, мислите на другите и които смятат за важно другите да са добре. В тях постоянно действа подтикът да използват емпатията и интуицията си, без което не биха могли да стигнат до съгласие, не могат да водят общ живот с другия човек. Ако например една майка тласка към независимост детето си, то му отнема резонанцията на емпатията. Детето веднага се чувства самотно, отхвърлено. Не смее да се усъмни в мъдростта на майката, затова започва да се срамува от всичките онези страхове, съпротиви, копнежи, вътрешно разколебаване, които неизбежно биват предизвикани от преждевременото отделяне от майката. Липсата на емпатична реакция винаги преминава в унизеност и чувство за срам. Това е толкова болезнено, колкото изгарянията на физическото тяло; детето скоро научава да избягва проявяването на чувства към майката, а впоследствие и във връзките си от всякакъв вид. От това се пораждат немота и самота, човек бива парализиран от двойната обвързаност: да желае връзки, но и да се ужасява от тях.
Ако майка ми ме е подлагала на натиск, ако баща ми непрекъснато ме е критикувал, винаги е търсил само грешките в мен, то тогава нямам друг избор, освен да ги вградя в себе си: и внезапно забелязвам, че постоянно се подлагам на натиск и непрестанно се критикувам. Отнасям се към себе си и към онези, които са ми най-скъпи, които стоят най-близо до мен, както са се отнасяли към мен. Оставам без авто-емпатия. Оттук произлизат всичките самоунищожителни поведения. Срамувам се от себе си, искам да се скрия, не искам да бъда аз! Да имаш две леви ръце (когато някой привлича злополуките), болестите на зависимостите, анорексията, депресията, самоосакатяването, тревогата от изява, както и множеството самоограничаващи се дейности набавят горивото си от снижената самооценка, предизвикана от засрамването и унизеността, които са причинени от незадоволителността на раните връзки с важните възрастни и които не биват отстранени.
Файърстоун в книгата си Voice Therapy (Гласова терапия) описва как е опитал да възстанови наранената си авто-емпатия. “Онзи, който е оригинален, нонконформист, автономен и независим, той чувства тревога и вина, от които могат да се породят регресивно поведения, повишена зависимост, а от друга страна приетата подчиненост във връзката, както и обвързаността в името на въобразената сигурност със семейството, а по-късно и с брачния партньор също могат да доведат до чувство за вина и самобичуване.” За да се виждам ясно, трябва да променя отношението си към самия себе си. Защо да не възникне в мен горещо любопитство към собствените ми преживявания, соствените ми желания, чувства, мисли, действия? Защо да не вляза във връзка със самия себе си? Ако се отнасям приветливо и емпатично към себе си, както е трябвало да го правят родителите ми, ако мога да съм най-добрия си приятел без оглед на това колко съм долен, луд или болен според страховете си, то тогава и само тогава мога да се наслаждавам на живота си, преди да умра. Ако отношението към самия мен е враждебно, то няма да ми остане много енергия за другите.
Условие за изпълненото с радост намиране на самия себе си е осъзнаването, че нито родителите ми, нито терапевта ми, нито любовника ми, нито прияелите ми са в състояние да поправят вредите от ранното отделяне, унижение и засрамване. Случилото се е случило се. Една важна част от мен се е скрила и ако не открия тази своя част, то няма да съм в състояние да живея пълноценен живот. Тази наранена, тъжна, страхуваща се, боязлива, чувствителна част е същността ми. Моя работа, моя отговорност е да опозная и да обичам себе си, след като я намеря и това осъзнаване предизвиква сълзи в очите ми, натъжава ме и хвърля в траур - толкова много съм загубил, докато съм се крил в срама си и съм чакал, чакал...

Андраш Фелдмар, На малки части, 24

За скепсиса

Психотерапията има поне триста различни течения. От клинична гледна точка нито едно от тях не се е оказало по-ефективно от другите. Съобразяването с вече съществуващата система се базира на приликата, така носи в себе обещанието за спасение. Терапевът търсит в невидимостта спасението от самотата. Наметалото на догмата, приета от повечето психотерапевти, означва инстутиционална рамка, статут, сигурен тил.
Скептичен произлиза от гръкото skeptikos, което означава “размишляващ”, “вгеждащ се”. Не е човек, който принадлежи на кликата, който следва политически приетата партийна линия, а някой, който пита - накратко: някой, който размишлява и така се подлага на опасността от унижение и срам. Опасността в крайна сметка може да означава и това да станеш самотен, да бъдеш отлъчен, прокуден. Аз смятам, че в сложни ситуации често има нужда да размишляваме.
А. Е. Хоусман е написал: “ Три минути размисъл са достатъчни да намерим решение, но размисълът е уморително нещо и три минути са дълго време.” Всъщност защо размисълът е толкова уморителен? Неотдавна водих уършоп в Института Есален, намиращ се близо до Биг Сър, темата му беше Тайната на радостта. Искаше ми се да разгледаме мисълта на Алис Уокър според която тайната на радостта е съпротивата. Съпротива срещу поробването, срещу властването, срещу всякаква форма на потисничеството, независимо от това колко деликатна е. Помолих участниците да изследват живота си от тази гледна точка: доколко в него присъства упражненият върху тях, властови натиск и доколко той ограничава способността да изживяват щастието, да осъществяват собствените си намерения. Участниците в отговор ми казаха, че това не ги интересува, те са се записали, за да изпитат радостта, а не за да говорят за нея. Надявали са се, че аз ще ги отведа до радостта, ще ги науча на няколко техники на екстаза.
Две седмици преди това около трийсетина човека се бяхме събрали да обсъдим непубликувания текст на Р. Д. Лейнг с предмет Предизвикателството на обичта. Бяхме предназначили шест часа за това. Към края на втория час се беше насъбрало в помещението доста голямо напрежение. Хората протестираха от твърде многото размисъл - прекалено много идея се явиха, нямаше възможност за чувства и емоции. Защо само говорим за обичта, защо не я упражняваме?
Пирон, гръцкият философ, е живял около 300 г. пр. Хр. Формата му на живот е била един вид философска терапия, която водела до атараксия, тоест до липса на кофликти на съзнанието. Целта му е била спокойствието, но проумял, че ако я смята за крайна цел, то тогава спокойствието се превръща в цел за постигане, в предмет на желанията му, значи в нещо, към което трябва да се стремиш, което постоянно да имаш предвид и това смислово води до конфликт. По-близкият ни във времето Витгенщайн считал, че философската дейност в действителност е терапия “Философът третира въпроса, който тъкмо го занимава така, както лекарят болния.” Хайдегер е написал: “Стараем се да се научим да размишляваме. Пътят е дълъг. Имаме смелост да направим само няколко стъпки... За да останем свободни от отсъждания, трябва да сме готови и склонни да мълчим, да съзерцаваме. Тази готовност прави възможно прекрачването на ограниченията на обичайните възгледи и намирането на нови девствени територии.”
Мисля, децата почват пътя си по начало като скептични мислители. Изричат опита си, питат, не са догматични. Мисленето, питането стават опасни, когато възрастните чрез засрамване, унижение принуждават детето да мълчи, да слуша, да се нагажда. Възрастният, ако иска да остане открит, ако иска съзнателно да изслушва детето, то трябва да говори с него. Това изисква смелост, достойна за лъв; както Алфонсо Лигнис е напсиал: “Да влезеш в разговор с друг човек означава да свалиш оръжие, да изоставиш защитата, да разтвориш широко портата на укреплението за другия, за външния човек, да се подложиш на изненадата, на съревнованието, на евентуални обвинения.”
За да не разсърдя родителите си, да не ги натъжа, да не ги ядосам, почвам да се крия. Научавам се да не питам, да не изричам мнението си, да изразявам опита си предпазливо и точно. Роберт Лоуъл в едно от последните си стихотворения поставя въпросът: “Защо не изречеш какво се случи? Моли се за милостта на точността.” За това са необходими кураж и окуражаване.
Има нужда да размишляваме с известна диспилинираност, за да проумеем: онова, което не се е случило в детството, то окончателно, завинаги е загубено. Никой няма да ти го възвърне, никой няма да бъде обезвъзмезден. Мнозина не искат да мислят и смятат онези, които мислят, за предизвикващи умора, само за да избегнат неизбежимите траур и тъга. “Геройството - казва Ницше - се състои от това човек да създаде собствения си свят, а не да властва над живота на другите.” Кой иска да размишлява? Кой иска да бъде герой?