понеделник, 17 септември 2012 г.

Андраш Фелдмар, На малки части, 17


Поуки за Балканите
(юни 1996)

В началото на годината бях две седмици в Босна и Хърватско – обучавах специалисти от професията си (психиатри, психолози, социални работници, учители), които се занимават с деца, преживели травма, или със семейства, претърпели загуба. През последните четири години по преценки само в Босна са убили повече от 25 хиляди души. Много от сараевските паркове са станали гробища. Навсякъде могат да се видят следите на злото и унищожението. Младият ми шофьор, Мустафа, ръководител на успешната група Болеро, силно куцаше – беше го уцелил куршум на снайперист. Над всяка сграда се рее споменът за убитите, ранените, изнасилените.
Когато Далай Лама бе във Ванкувър през 1993, настоя, че целта на живота е щастието и блаженството, а тях ги отъждестви с душевния мир. Каза: единственият ни враг е омразата, която носим в себе си, защото тя осуетява вътрешния ни мир. Сещах се за него всяка сутрин в Сараево, когато, след като се събудех, ми идваха наум сънуваните кошмари. Във всички ставаше дума за опустошения, за изолация, за това, че не знам какво се случва – земетресение, атомна война или наводнение. Смути ме колко горещо мразя омразата и насилието. Ницше ни съветва да обичаме необичаното. Аз не успях; от това непосредствено следваше, че ме обземаше страх, скръб и гняв, щом се изправях пред последствията на стореното от сърбите.
След като изпълних задачата си, ме помолиха да напиша сведение и препоръки. По-долу публикувам части от него. Избрах констатации, които могат да се тълкуват не само по отношение на Югославия, а и по-широко.
„Под въздействие на ранната травма жертвата става чувствителна към дразнители, които й напомнят случилото се. Същината на травмата винаги е затвореността и измъчването. Човек не може да се освободи, и му причиняват всевъзможни работи, като го принуждават да преживее неща, които би избегнал, но няма възможност. Травма и принуда. Травма е, ако човек не бива взиман насериозно. Травма е, ако не го считат за равноправен индивид.
Следователно от фундаментална важност е промяната на училищната система в интерес на всяко дете, но особено в интерес на преживелите първите четири години на войната. Училищата днес (поколения наред) създават фрустрирани, засрамени, унижени, воюващи един с друг, авторитарни, подли, подплашени, послушни същества. Фрустрацията се излива в гняв и разрушение. Възможно е това да виждаме в последните четири години.
Децата желаят съвършенството, знанието, сръчността – може смело да вярваме в това. Може да им разрешим, дори да им помогнем може те самите да намерят смислените си занимания. Не бива заради „собствения им интерес“да ги принуждаваме, да ги критикуваме. Всичко бих сторил да защитя децата си от невежите, твърдоглави възрастни, които смятат, че знаят по-добре от самите деца, какво е добро за тях. Рудолф Щайнер, Сузуки и работещите в Virtual High Learning Community (учебна общност) защитават други решения на проблема.
Децата, преживели травма, имат нужда не от психотерапия, арт-терапия, музикална терапия, игрова терапия, а просто от сигурност, защитеност, обич и уважение. Да им разрешим да съществуват, да се наслаждаваме на разгръщането на личността им. Имат нужда от среда, богата на музика, изкуство, игра, както и от компанията на жизнерадостни и креативни възрастни, които обичат работата си,живота си, света.
Останалото ще се случи от само себе си.“