Братя, сестри, въжета
(май 1995)
В края на март ме помолиха да проведа интензивна терапия в един провинциален град. Действителният пациент беше едно двадесет и четиригодишно момиче, което бе прекарало голяма част от последните седем години в една рушаща се лудница с диагноза шизофрения. Брат й, шест години по-голям, бе станал успешен бизнесмен, доста заможен човек. Родителите бяха хора на науката, и двамата университетски преподаватели. Придружаваше ме една млада психиатърка, за да ми е в помощ при терапията и да се учи от мен. Споразумяхме се, че три дни ще прекараме със семейството и заедно ще се храним, за да се опознаем. Яно, по-големият брат бе взел от болницата сестра си един ден преди нашето пристигане. Бе я отвел в собствената си къща и беше решил, че знае как може да бъде излекувано момичето: с безчет гимнастически упражнения, здравословно хранене и военна дисциплина. Юли, психиатърката, и аз сновяхме между домовете на родителите и баткото съвсем до последния ден, когато се срещнахме накрая с цялото семейство. Юли веднага установи много дълбок, емоционален рапорт с Жужи, момичето. Когато бяхме заедно само Жужи, Юли и аз, разхождайки се в гората покрай един ромолящ поток, Жужи бавно, тихо, понякога позахилвайки се казваше подобни неща: - Батко ми не ми е батко. Или: - Бременна съм, защото Яно ме боцна с инжекция. Като се прибрахме, Жужи свири на пианото повече от час, вживявайки се, докато Яно не се прибра и не се разпореди сестра му да престане с това „манийно” свирене.
Проблемът с Жужа възникнал, когато била четиринадесет годишна по време на конфирмацията й. Ритуалът почти свършвал, когато Жужи внезапно подивяла, почнала да ругае родителите си и разтреперана и тресейки се избягала. Дотогава Жужи била добро дете, гордост за майка си, нейна любимка. С Яно винаги имало проблеми, не слушал никого, постоянно се бунтувал. Препускаше с шеметна скорост с великолепното си БМВ и ми повтаряше, че всичко е въпрос на воля.
Юли и аз бяхме съгласни, че родителите, по разбираеми причини, са държали извънредно здраво в ръце децата си, направлявали са ги като две марионетки. Яно се разбунтувал, като с още по-здраво управлява казвайки: „Щом става дума за направляване, то тогава аз ще направлявам всички, мен обаче никой няма да ме направлява.”
Бунтът на Жужи бил следния: да скъса въжетата на марионетката и да се сгромоляса, без собствена воля, позволявайки на други да решават относно съдбата й, пиела си лекарствата и се оттегляла в най-вътрешните части на болницата. Хрумна ни,че между Яно и Жужи може би се е случило някакво сексуално събитие, когато момичето е било на десет, а момчето на шестнадесет години. Жужи с никого не е разговаряла за това, имала чувство за вина, по време на ритуала на конфирмацията съвестта й се събудила и поради това не била в състояние докрай да го извърши.
Съобщихме на семейството, че Жужи би могла да намери себе си, ако живее в дом, в такава институция, които дават истинска сигурност и обич, за такъв си мечтаеше и Лейнг. На място, където никой няма да иска да знае по-добре от нея кое е добро за нея, където ще се буди, когато иска, спи, когато иска, където уважават собствения й вътрешен ритъм. Където би могла да каже истината без угрозата от наказание и където би могла да свири на пианото без това да бъде квалифицирано като патологичен симптом.
Добрата новина е, че Жужи не се върна в болницата. Яно прие да наеме къща във Ванкувър, където Юли би могла да даде начало на този, даващ убежище дом, чийто първи обитател би била Жужи. Лошата новина е, че Яно, естествено, иска да направлява и Юли. Юли сега се бори да получи дома и необходимите финанси за неговото начало, но не иска някой да я дърпа на въжета. Надявам се да успее. Аз от двадесет години искам да направя тук във Ванкувър такава институция и констатирам, че въжетата са безчет и безчет души искат да ги дърпат.
четвъртък, 3 ноември 2011 г.
неделя, 16 октомври 2011 г.
Андраш Фелдмар, На малки части, 13
Добре че дойде
(януари 1995)
Според речника желаният гост е онзи, когото човек с радост приема в компанията си. Напористите, „пробивните” гости не е лесно да бъдат желани. На френски думата hôte означава едновременно гост и домакин: мъдростта на езика показва симетрията, неочевидна от пръв поглед. Лесно ли е да бъде желан домакин напористият, пробивен домакин? Разбира се, че не. Трудно е правиш благовъзпитани физиономии заради „желаността” на напористия домакин. Понасяме нежелания гост като едни паразит. Домакинът все пак не е жертва на паразита, защото продължава да го кани, продължава да му дава. А паразитът не е хищник. Майчината гръд дали е жертва на кърмачето? Michel Serres отговаря така: „общо взето това е домът на детето.”
Може ли да смятаме едно дете за „напористо”? Безспорно. Нежеланите деца, които майка им е неспособна да приеме с радост, са принудени в интерес на оцеляването си да се държат като окупатори, завоеватели, да ласкаят или да манипулират. Има хора, които никога не се чувстват у дома, постоянно бягат, някои от тях в най-добрия случай намират само по някое скривалище. Родителите на мнозина от нас – по думите на Р. Д. Лейнг – страдат от диафобия: „страх от чувствената съприкосновение, от прякото въздействие”. Да си представим какъв образ за себе си създава в себе си кърмачето, чиято усмивка, протегната ръка бива възприемана от родителя като опасност, манипулация, искане, насилие, грабителство, клопка.
Някога ми натякваха, че съм плах, което в крайна сметка е форма на скромността, на сдържаността; проявява се в това, че човек не смее да поиска дори и от онова, което му дават безплатно, и това да е желан гост. Трудно е с радост да приемеш и плахия гост. При Лейнг тази си грешка успях да обърна в предимство. В едно от интервютата си каза: „когато се запознах с Андраш, той се характеризираше с любезна сдържаност. Не трябваше да се опасявам, че ако му покажа пръст, ще изяде ръката ми. Нямах нужда от неприятни натрапници.” Така станах желан гост в многобройни и важни територии на практикуването на призванието и професията му.
Боим се на-много от случилото се. Проектираме миналото върху бъдещето и треперим от страх какво още ни чака. Ако родителите ни не са били способни да ни приемат с радост, то се боим да влезем където и да е, боим се от новите ситуации, понеже миналото току-виж се повторило.
Според Херман Хесе: „Силата трябва да съществува в обичта, за да намери собствената си валидност. Оттук нататък не само бива привличана: тя самата почва да привлича.” Миналото не предрича бъдещето. Всеки миг е обратна точка, може да пречупиш навиците. Лейнг в едно от последните си съобщения пише: „лъжа е, че има нужда от обич за обич. Обичта има нужда от нас, за да й помогнем да възкръсне от пещерите на сърцата ни.”
Случва се гостоприемния домакин да нагости госта си с печено место, а той да му плати с истории. Възможно е да замениш информация за енергия. Разкажи историята си по интересен, увлекателен начин… Някой ще се ядоса и каже: „искам обич без условия, искам да не е нужно да се изявявам”. Да, разбира се, но по-полека! Не пей песен, която намираш за скучна, не разказвай истории, които ненавиждаш. Пей песен, която обичаш, разказвай истории, които намираш за вълнуващи и не ги чувстваш фалшиви. Печеното ще ти се услади, домакинът пак ще те покани на гости. Сега, разбира се, се дуеш и казваш: - Няма песен, няма история, които да обичам! На което ти отвръщам: върви и поеми по широкия свят и не се връщай, докато не намериш няколко!
(януари 1995)
Според речника желаният гост е онзи, когото човек с радост приема в компанията си. Напористите, „пробивните” гости не е лесно да бъдат желани. На френски думата hôte означава едновременно гост и домакин: мъдростта на езика показва симетрията, неочевидна от пръв поглед. Лесно ли е да бъде желан домакин напористият, пробивен домакин? Разбира се, че не. Трудно е правиш благовъзпитани физиономии заради „желаността” на напористия домакин. Понасяме нежелания гост като едни паразит. Домакинът все пак не е жертва на паразита, защото продължава да го кани, продължава да му дава. А паразитът не е хищник. Майчината гръд дали е жертва на кърмачето? Michel Serres отговаря така: „общо взето това е домът на детето.”
Може ли да смятаме едно дете за „напористо”? Безспорно. Нежеланите деца, които майка им е неспособна да приеме с радост, са принудени в интерес на оцеляването си да се държат като окупатори, завоеватели, да ласкаят или да манипулират. Има хора, които никога не се чувстват у дома, постоянно бягат, някои от тях в най-добрия случай намират само по някое скривалище. Родителите на мнозина от нас – по думите на Р. Д. Лейнг – страдат от диафобия: „страх от чувствената съприкосновение, от прякото въздействие”. Да си представим какъв образ за себе си създава в себе си кърмачето, чиято усмивка, протегната ръка бива възприемана от родителя като опасност, манипулация, искане, насилие, грабителство, клопка.
Някога ми натякваха, че съм плах, което в крайна сметка е форма на скромността, на сдържаността; проявява се в това, че човек не смее да поиска дори и от онова, което му дават безплатно, и това да е желан гост. Трудно е с радост да приемеш и плахия гост. При Лейнг тази си грешка успях да обърна в предимство. В едно от интервютата си каза: „когато се запознах с Андраш, той се характеризираше с любезна сдържаност. Не трябваше да се опасявам, че ако му покажа пръст, ще изяде ръката ми. Нямах нужда от неприятни натрапници.” Така станах желан гост в многобройни и важни територии на практикуването на призванието и професията му.
Боим се на-много от случилото се. Проектираме миналото върху бъдещето и треперим от страх какво още ни чака. Ако родителите ни не са били способни да ни приемат с радост, то се боим да влезем където и да е, боим се от новите ситуации, понеже миналото току-виж се повторило.
Според Херман Хесе: „Силата трябва да съществува в обичта, за да намери собствената си валидност. Оттук нататък не само бива привличана: тя самата почва да привлича.” Миналото не предрича бъдещето. Всеки миг е обратна точка, може да пречупиш навиците. Лейнг в едно от последните си съобщения пише: „лъжа е, че има нужда от обич за обич. Обичта има нужда от нас, за да й помогнем да възкръсне от пещерите на сърцата ни.”
Случва се гостоприемния домакин да нагости госта си с печено место, а той да му плати с истории. Възможно е да замениш информация за енергия. Разкажи историята си по интересен, увлекателен начин… Някой ще се ядоса и каже: „искам обич без условия, искам да не е нужно да се изявявам”. Да, разбира се, но по-полека! Не пей песен, която намираш за скучна, не разказвай истории, които ненавиждаш. Пей песен, която обичаш, разказвай истории, които намираш за вълнуващи и не ги чувстваш фалшиви. Печеното ще ти се услади, домакинът пак ще те покани на гости. Сега, разбира се, се дуеш и казваш: - Няма песен, няма история, които да обичам! На което ти отвръщам: върви и поеми по широкия свят и не се връщай, докато не намериш няколко!
вторник, 27 септември 2011 г.
Андраш Фелдмар, На малки части, 12
Красотата на опасността
(септември 1994)
Като психотерапевт до днес повече от 45 хиляди часа съм говорил с хора, слушал съм думите им. На сцената на психотерапията има нужда от професионализъм, наука, болест, диагноза, прогноза, план за лечение и оценка. Реалността на терапия се състои от това, че двама човека се срещат. Дадено е мястото и времето. И двама човека взаимно участват в животите си. Вреди или поправя. За Фройд единствената цел на анализата е да направи възможна срещата на човеците в интимна обстановка, концентрирайки се върху истината. Истината не е тъждествена с фактите. За да изкажеш истината е нужна смелост, защото истината е винаги лична. Лъжем, защото се боим. Боим се, че истината ни няма да се окаже състоятелна. Ако ме занимават въпросите как живея, какво е добро и лошо в живота ми, кого да помоля да критикува живота ми? Терапията тръгва от тезата, че е по-добре да знаем къде сме, отколкото да избягаме от реалността, колкото и болезнена да е тя. Ако нямам тайни, чиито съществуване отричам и пред себе си, то не бих имал нужда и от човек, който да ми помогне да разкрия тайните, които крия от съзнателността си. В новата си книга M. Guy Thompson изразява сбито: „Нещата, които крием от себе си, се връщат индиректно да ни преследват. Накрая страдаме от скриваните си тайни, защото тези тайни ни предупреждават за всичко онова, поради което се боим от реалността. В тях се крие истина, не защото те неизбежно разкриват същността на истината, а защото онова, което скриваме ни се струва прекалено реално, за да го приемем.”
Неотдавна организирах симпозиум, озаглавен Етика, политика и психотерапия. Първата му част Етика и психотерапия се проведе. Втората му част ще бъде през ноември. Pyllis Chesler ще помага да разкрием въпросите на властта и подвластността. Той е писал книгата Women and Meadness (Жените и лудостта). Това бе първото значително феминиско обвинение срещу безчинството на психиатри и психолози спрямо жените.
Приятелят ми, Alphonso Lingis, философ, чиято книга Community of Those Who Have Nothing Common (Общност за онези, в които няма нищо общо) излезе скоро, дойде да говори за етиката. Имаше приблизително осемдесет души. Заглавието на лекцията му беше: Опасни чувства. Основа изложението си специално на Ницше, защото Ницше много по-страстно от всеки друг призовава читателя си: „Живей опасно!” Етиката, изложена от Lingis призовава (в еднаква степен и пациента, и терапевта) да бъдат нараними и беззащитни, дотолкова, че да са в състояние „да плачат и да се смеят, да благославят и проклинат”, вместо да се загубят в разбирането, многознаенето, мъдруването. Смехът, плачът, благословът, проклинането означава участие: съществуване заедно, единение, докато в рационалното разбиране има обективност, отделност, опитваме се да направим такъв и безпределния Друг. За нещо такова говори будиското учение: никога не се опитвай да проумееш какво има в другия човек!
Lingis отбеляза, че животът на много хора протича в измерението на доволството и отхвърлянето. Ако изпитвам това, което искам, то тогава съм доволен; а ако изпитвам, каквото не искам, то тогава го отхвърлям, не одобрявам, укорявам. Това е волевия начин на съществуване в света. Ако съм открит към чудото, че въобще съществувам, че ме докосвам преживявания, към невероятната магия на съзнанието, на живота, то тогава ще се смея, плача, благославям или проклинам.
Витгенщайн, философът имал усещането, че сме склонни да преувеличаваме абстрактното, теоретично мислене и да загубим връзката с истинските източници на мъдростта, които се крият в ангажирано действения живот и могат да доведат и до полудяване. Той сериозно се е боял от тази опасност. За него лудостта е означавала, че човек става самотен, изолира се, отдръпва се, става недостижим и неòбичен. Единственото лекарство е човек да се смее, плаче, благославя и проклина – докато живее.
(септември 1994)
Като психотерапевт до днес повече от 45 хиляди часа съм говорил с хора, слушал съм думите им. На сцената на психотерапията има нужда от професионализъм, наука, болест, диагноза, прогноза, план за лечение и оценка. Реалността на терапия се състои от това, че двама човека се срещат. Дадено е мястото и времето. И двама човека взаимно участват в животите си. Вреди или поправя. За Фройд единствената цел на анализата е да направи възможна срещата на човеците в интимна обстановка, концентрирайки се върху истината. Истината не е тъждествена с фактите. За да изкажеш истината е нужна смелост, защото истината е винаги лична. Лъжем, защото се боим. Боим се, че истината ни няма да се окаже състоятелна. Ако ме занимават въпросите как живея, какво е добро и лошо в живота ми, кого да помоля да критикува живота ми? Терапията тръгва от тезата, че е по-добре да знаем къде сме, отколкото да избягаме от реалността, колкото и болезнена да е тя. Ако нямам тайни, чиито съществуване отричам и пред себе си, то не бих имал нужда и от човек, който да ми помогне да разкрия тайните, които крия от съзнателността си. В новата си книга M. Guy Thompson изразява сбито: „Нещата, които крием от себе си, се връщат индиректно да ни преследват. Накрая страдаме от скриваните си тайни, защото тези тайни ни предупреждават за всичко онова, поради което се боим от реалността. В тях се крие истина, не защото те неизбежно разкриват същността на истината, а защото онова, което скриваме ни се струва прекалено реално, за да го приемем.”
Неотдавна организирах симпозиум, озаглавен Етика, политика и психотерапия. Първата му част Етика и психотерапия се проведе. Втората му част ще бъде през ноември. Pyllis Chesler ще помага да разкрием въпросите на властта и подвластността. Той е писал книгата Women and Meadness (Жените и лудостта). Това бе първото значително феминиско обвинение срещу безчинството на психиатри и психолози спрямо жените.
Приятелят ми, Alphonso Lingis, философ, чиято книга Community of Those Who Have Nothing Common (Общност за онези, в които няма нищо общо) излезе скоро, дойде да говори за етиката. Имаше приблизително осемдесет души. Заглавието на лекцията му беше: Опасни чувства. Основа изложението си специално на Ницше, защото Ницше много по-страстно от всеки друг призовава читателя си: „Живей опасно!” Етиката, изложена от Lingis призовава (в еднаква степен и пациента, и терапевта) да бъдат нараними и беззащитни, дотолкова, че да са в състояние „да плачат и да се смеят, да благославят и проклинат”, вместо да се загубят в разбирането, многознаенето, мъдруването. Смехът, плачът, благословът, проклинането означава участие: съществуване заедно, единение, докато в рационалното разбиране има обективност, отделност, опитваме се да направим такъв и безпределния Друг. За нещо такова говори будиското учение: никога не се опитвай да проумееш какво има в другия човек!
Lingis отбеляза, че животът на много хора протича в измерението на доволството и отхвърлянето. Ако изпитвам това, което искам, то тогава съм доволен; а ако изпитвам, каквото не искам, то тогава го отхвърлям, не одобрявам, укорявам. Това е волевия начин на съществуване в света. Ако съм открит към чудото, че въобще съществувам, че ме докосвам преживявания, към невероятната магия на съзнанието, на живота, то тогава ще се смея, плача, благославям или проклинам.
Витгенщайн, философът имал усещането, че сме склонни да преувеличаваме абстрактното, теоретично мислене и да загубим връзката с истинските източници на мъдростта, които се крият в ангажирано действения живот и могат да доведат и до полудяване. Той сериозно се е боял от тази опасност. За него лудостта е означавала, че човек става самотен, изолира се, отдръпва се, става недостижим и неòбичен. Единственото лекарство е човек да се смее, плаче, благославя и проклина – докато живее.
понеделник, 25 април 2011 г.
Андраш Фелдмар, На малки части, 11
Млада революция
(февруари 1994)
В историята на човечеството са известни много революции: имало е индустриална революция, научна революция, културна революция. Революцията на терапията е едва петдесетгодишна. Когато съм се родил през 1940-а, пеницилинът е бил в експериментален стадий. В детството си съм бил склонен към възпаление на средното ухо. То беше придружено с мъчителна болка, но ако бъде лекувано с пеницилин, минава и за ден. В следвоенна Унгария това вълшебно хапче не можеше да бъде намерено, така че трябваше да изчакам възпалението да мине за 5-7 дена, в чийто край баща ми ме вземаше в скута си, здраво ме хващаше с яките си мъжки ръце, а лекарят без упойка с един остър инструмент пробиваше тъпанчето.
През петдесетте години на двадесети век се появява първото психотропно лекарство, като например хлорпромазин (Хибернал). ЛСД е открито през 1943. Днешната неврология смята съзнанието за функция на мозъка. С почуда наблюдаваме невероятната сила и власт на свързванията на атомите, които определят развитието на духа и тялото.
Защото тогава приемам по-лесно да бъде лекувано възпалението на средното ухо с пеницилин, отколкото лечението на шизофрения с халоперидол или хлорпромазин? Защо, ако сина ми го заболи ухо, го водя на лекар уши-нос-гърло, но ако почне да халюцинира, бих го предпазил от психиатрично лечение? Ако си счупи ръка, защо смятам за подходящо ортопедичната професионална грижа, вместо да използвам топла бича тор за лечението на счупването? И защо при лекуването на психозата повече ценя методите от атическия храм на Асклепий, прилагани в 500 г. пр. хр. от прилаганите днес в клиниката на Университета на Британска Колумбия.
Един сериозен, първокласен учен неотдавна откри значими анатомически аномалии в мозъка на четиридесет хомосексуални мъже. Изводът му: хомосексуалността е наследствена. Следователно свободен избор, влияние на средата не съществува. Същият учен за щастие е показал също така че горната теория може и да не е правилна: промяната в мозъка може да е и следствие, не само повод. А Ashley Montague прозрял: въз основа на рентгеновите снимки на детската пищялна кост може да установи дали са обичали или не детето.
Горните доста разнопосочни размишления бяха предизвикани от попадналата ми статия от Harper’s. Неин автор е Марк Вонегът (синът на Кърт Вонегът, който е написал и The Eden Express), има интересно заглавие: Защо искам да ухапя Р. Д. Лейнг? Марк към 1970 се бори с лудостта и в края на този жизнен период достига до извода, че проблемът му е бил шизофренията. „Възможно е да е наследствена. Във всеки случай има биохимическа основа. И е лечима.” Марк иска да захапе Лейнг, защото е заявил: възможно е лудостта да е единствената здравосмислена реакция за някои хора, живеещи при луди обстоятелства. Марк по отношение на това по-скоро смята, че шизофренията е дотолкова обществено и политическо събитие, доколкото такива са диабетът или ракът. Баща му препоръчва книгата така: „Важна и съвършена, прекрасна книга.”
Революцията на терапията е млада, но вече сме напреднали много в областта на спасяването на животи и облекчаването на физическата болка. Лейнг представлява следващата вълна на тази революция. Биополитиката е по-сложна и по-противоречива от биохимията. Менталните страдания са функция и на това как се отнасяме един към друг. Тайни, лъжи, злонамереност, тормоз, пренебрегване – много по-трудно е да ги изследваме отколкото МАО-инхибиторите, адреналина или лития. Към края на живота си Лейнг прави следното обобщение: „В реалността подбудите на сърцето и физиологията на мозъка съществуват заедно, следователно трябва да са взаимозависими”… Мнозина се саморазпознават в описанията на Лейнг, но причина за усещаната истинност на теориите му би могло да бъде просто това, че техните илюзии са общи. Онези, които не са съгласни с изводите му и не се разпознават в описанията му относно психиатрите, пациентите, съпрузите и съпругите, родителите и децата, любовниците и другите, те се отнасят с подозрение към трудовете му. Голяма неразбория.
(февруари 1994)
В историята на човечеството са известни много революции: имало е индустриална революция, научна революция, културна революция. Революцията на терапията е едва петдесетгодишна. Когато съм се родил през 1940-а, пеницилинът е бил в експериментален стадий. В детството си съм бил склонен към възпаление на средното ухо. То беше придружено с мъчителна болка, но ако бъде лекувано с пеницилин, минава и за ден. В следвоенна Унгария това вълшебно хапче не можеше да бъде намерено, така че трябваше да изчакам възпалението да мине за 5-7 дена, в чийто край баща ми ме вземаше в скута си, здраво ме хващаше с яките си мъжки ръце, а лекарят без упойка с един остър инструмент пробиваше тъпанчето.
През петдесетте години на двадесети век се появява първото психотропно лекарство, като например хлорпромазин (Хибернал). ЛСД е открито през 1943. Днешната неврология смята съзнанието за функция на мозъка. С почуда наблюдаваме невероятната сила и власт на свързванията на атомите, които определят развитието на духа и тялото.
Защото тогава приемам по-лесно да бъде лекувано възпалението на средното ухо с пеницилин, отколкото лечението на шизофрения с халоперидол или хлорпромазин? Защо, ако сина ми го заболи ухо, го водя на лекар уши-нос-гърло, но ако почне да халюцинира, бих го предпазил от психиатрично лечение? Ако си счупи ръка, защо смятам за подходящо ортопедичната професионална грижа, вместо да използвам топла бича тор за лечението на счупването? И защо при лекуването на психозата повече ценя методите от атическия храм на Асклепий, прилагани в 500 г. пр. хр. от прилаганите днес в клиниката на Университета на Британска Колумбия.
Един сериозен, първокласен учен неотдавна откри значими анатомически аномалии в мозъка на четиридесет хомосексуални мъже. Изводът му: хомосексуалността е наследствена. Следователно свободен избор, влияние на средата не съществува. Същият учен за щастие е показал също така че горната теория може и да не е правилна: промяната в мозъка може да е и следствие, не само повод. А Ashley Montague прозрял: въз основа на рентгеновите снимки на детската пищялна кост може да установи дали са обичали или не детето.
Горните доста разнопосочни размишления бяха предизвикани от попадналата ми статия от Harper’s. Неин автор е Марк Вонегът (синът на Кърт Вонегът, който е написал и The Eden Express), има интересно заглавие: Защо искам да ухапя Р. Д. Лейнг? Марк към 1970 се бори с лудостта и в края на този жизнен период достига до извода, че проблемът му е бил шизофренията. „Възможно е да е наследствена. Във всеки случай има биохимическа основа. И е лечима.” Марк иска да захапе Лейнг, защото е заявил: възможно е лудостта да е единствената здравосмислена реакция за някои хора, живеещи при луди обстоятелства. Марк по отношение на това по-скоро смята, че шизофренията е дотолкова обществено и политическо събитие, доколкото такива са диабетът или ракът. Баща му препоръчва книгата така: „Важна и съвършена, прекрасна книга.”
Революцията на терапията е млада, но вече сме напреднали много в областта на спасяването на животи и облекчаването на физическата болка. Лейнг представлява следващата вълна на тази революция. Биополитиката е по-сложна и по-противоречива от биохимията. Менталните страдания са функция и на това как се отнасяме един към друг. Тайни, лъжи, злонамереност, тормоз, пренебрегване – много по-трудно е да ги изследваме отколкото МАО-инхибиторите, адреналина или лития. Към края на живота си Лейнг прави следното обобщение: „В реалността подбудите на сърцето и физиологията на мозъка съществуват заедно, следователно трябва да са взаимозависими”… Мнозина се саморазпознават в описанията на Лейнг, но причина за усещаната истинност на теориите му би могло да бъде просто това, че техните илюзии са общи. Онези, които не са съгласни с изводите му и не се разпознават в описанията му относно психиатрите, пациентите, съпрузите и съпругите, родителите и децата, любовниците и другите, те се отнасят с подозрение към трудовете му. Голяма неразбория.
събота, 9 април 2011 г.
Андраш Фелдмар, На малки части, 10
Човек предполага
(1993 ноември)
Неотдавна бях десет дена на територията на някогашния Съветски съюз. ЮНЕСКО беше организирал тренинг за социални работници и психолози, за да ги подготви за работата им в един от деветте социални центрове, където „психологически рехабилитират” оцелелите от чернобилската нуклеарна авария. Приблизително четиридесет работници от психиатричната система дойдоха в Минск (Беларус) от Украйна, Русия и Беларус, от трите държави, засегнати най-вече от взрива. Членовете на международната треньорска група бяха пристигнали от Холандия, Канада, Белгия, Англия, Съединените американски щати, Русия и Словения. Аз заминах за последната, шеста седмица на трудния курс. Междувременно размишлявах с какво мога да допринеса за успеха на курса. Две мисли изкристализираха в мозъка ми. От една страна едно сравнение: ако човек получи непознато количество радиация, това е все едно да го заразят и да стане ясно, че е серопозитивен. От друга страна безсмисленото, много по-трудно е да понесеш безполезно страдание от болката, от която има полза. На хората, които са били най-пряко засегнати от злополуката, не били съобщили не само предстоящите последици, но и факта на самата злополука. Повечето травматични събития, от земетресението до кръвосмешението приключват, когато свършат, и човек, докато се съвзема и намира себе си, открива: бъдещето му не зависи от това, което се е случило в миналото. Не е така обаче с онези, които не са имали информация за травматичното събитие (зараза, облъчване), но тъкмо в техните случаи, то никога не свърша, събитието е скъсило окончателно и помрачава бъдещето им с облака на несигурността. Мислех да използвам опита си от ванкувърската СПИН организация и при чернобилските жители. А по отношение на това как биха дали смисъл на страданията си, причинени от злополуката, исках да насърча хората да изготвят бележки за събитието (раждането на деформирани бебета, увеличаването на смъртните случаи в резултата на левкимия и рак, разпадането на общностите, обезлюдяването, трудностите от изселването), да изпратят в света група, която, обикаляйки го, да ни предупреди какво може се случва в близост до атомните реактори.
От стария Минск са останали само два блока. Останалите са били изцяло разрушени във Втората световна война, след това полека квартал по квартал е възстановен в по време на съветския режим. Температурата е няколко градуса под точката на замръзване и в хотела няма нито отопление, нито топла вода. Няма и сапун и тоалетна хартия. Магазините са празни. Знаците на занемареността, на бедността са навсякъде. Понеже не знам руски, не мога да установя дал на ъгъла на улицата ми предлагат бензин за водка или обратното, тъй като и двете са редки и ценени стоки.
Саша, преводачът ми, всеки ден е десет часа до мен. Проумявам, че в присъствието на Саша мога на върша и психотерапия. Той не смущава интимността на терапевтичната ситуация нито в личните, нито в груповите ситуации, нито свободното изразяване на чувствата. Четиридесетте работещи в областта на менталната хигиена са изпълнени със страх и притеснение, както в личните, така и в професионалния живот. Скоро ще отпътуват от Минск при семействата си, на новите си работни места. Ще си липсват. Познават ли действително достатъчно много технически решения, за да разрешат всичките, разкриващи се пред тях проблеми? Мина доста време, докато да ги убедя да мислят в ситуации, а не в проблеми. Насърчих ги да участват във възникващите ситуации по собствения си, личен начин, а не да търсят единственото правилно решение. В разговорите нито веднъж не се яви темата за смисъла или безсмислието на страданието или за паралела между СПИНа и радиационното заразяване. Следните въпроси стояха в центъра на общото внимание: как да преживея оргазъм със съпруга си? Да остана заедно с родителите си или да рискувам да заживея отделно? Как да предпазя тригодишната си дъщеря от ревността на по-големия й брат? Дъщеря ми е на двадесет и две, все не се обажда, така ми липсва, някога бяхме толкова близки…
Руснаците бяха чувствителни, украинците ентусиазирани и любопитни, белорусите достопочтени и учтиви, но всички бяхме съгласни, че ако намерим обща радост, сближим се, чувстваме се добре, то тогава живота веднага става по-поносим. За да не замръзнем, гаврътвахме нескафето (истинско кафе нямаше никъде) с водката в десет предобед…
(1993 ноември)
Неотдавна бях десет дена на територията на някогашния Съветски съюз. ЮНЕСКО беше организирал тренинг за социални работници и психолози, за да ги подготви за работата им в един от деветте социални центрове, където „психологически рехабилитират” оцелелите от чернобилската нуклеарна авария. Приблизително четиридесет работници от психиатричната система дойдоха в Минск (Беларус) от Украйна, Русия и Беларус, от трите държави, засегнати най-вече от взрива. Членовете на международната треньорска група бяха пристигнали от Холандия, Канада, Белгия, Англия, Съединените американски щати, Русия и Словения. Аз заминах за последната, шеста седмица на трудния курс. Междувременно размишлявах с какво мога да допринеса за успеха на курса. Две мисли изкристализираха в мозъка ми. От една страна едно сравнение: ако човек получи непознато количество радиация, това е все едно да го заразят и да стане ясно, че е серопозитивен. От друга страна безсмисленото, много по-трудно е да понесеш безполезно страдание от болката, от която има полза. На хората, които са били най-пряко засегнати от злополуката, не били съобщили не само предстоящите последици, но и факта на самата злополука. Повечето травматични събития, от земетресението до кръвосмешението приключват, когато свършат, и човек, докато се съвзема и намира себе си, открива: бъдещето му не зависи от това, което се е случило в миналото. Не е така обаче с онези, които не са имали информация за травматичното събитие (зараза, облъчване), но тъкмо в техните случаи, то никога не свърша, събитието е скъсило окончателно и помрачава бъдещето им с облака на несигурността. Мислех да използвам опита си от ванкувърската СПИН организация и при чернобилските жители. А по отношение на това как биха дали смисъл на страданията си, причинени от злополуката, исках да насърча хората да изготвят бележки за събитието (раждането на деформирани бебета, увеличаването на смъртните случаи в резултата на левкимия и рак, разпадането на общностите, обезлюдяването, трудностите от изселването), да изпратят в света група, която, обикаляйки го, да ни предупреди какво може се случва в близост до атомните реактори.
От стария Минск са останали само два блока. Останалите са били изцяло разрушени във Втората световна война, след това полека квартал по квартал е възстановен в по време на съветския режим. Температурата е няколко градуса под точката на замръзване и в хотела няма нито отопление, нито топла вода. Няма и сапун и тоалетна хартия. Магазините са празни. Знаците на занемареността, на бедността са навсякъде. Понеже не знам руски, не мога да установя дал на ъгъла на улицата ми предлагат бензин за водка или обратното, тъй като и двете са редки и ценени стоки.
Саша, преводачът ми, всеки ден е десет часа до мен. Проумявам, че в присъствието на Саша мога на върша и психотерапия. Той не смущава интимността на терапевтичната ситуация нито в личните, нито в груповите ситуации, нито свободното изразяване на чувствата. Четиридесетте работещи в областта на менталната хигиена са изпълнени със страх и притеснение, както в личните, така и в професионалния живот. Скоро ще отпътуват от Минск при семействата си, на новите си работни места. Ще си липсват. Познават ли действително достатъчно много технически решения, за да разрешат всичките, разкриващи се пред тях проблеми? Мина доста време, докато да ги убедя да мислят в ситуации, а не в проблеми. Насърчих ги да участват във възникващите ситуации по собствения си, личен начин, а не да търсят единственото правилно решение. В разговорите нито веднъж не се яви темата за смисъла или безсмислието на страданието или за паралела между СПИНа и радиационното заразяване. Следните въпроси стояха в центъра на общото внимание: как да преживея оргазъм със съпруга си? Да остана заедно с родителите си или да рискувам да заживея отделно? Как да предпазя тригодишната си дъщеря от ревността на по-големия й брат? Дъщеря ми е на двадесет и две, все не се обажда, така ми липсва, някога бяхме толкова близки…
Руснаците бяха чувствителни, украинците ентусиазирани и любопитни, белорусите достопочтени и учтиви, но всички бяхме съгласни, че ако намерим обща радост, сближим се, чувстваме се добре, то тогава живота веднага става по-поносим. За да не замръзнем, гаврътвахме нескафето (истинско кафе нямаше никъде) с водката в десет предобед…
понеделник, 4 април 2011 г.
Андраш Фелдмар, На малки части, 9
Отворено писмо
(юни 1993)
Франсис Хъксли: син на Жулиен Хъксли, братовчед на Олдъс Хъксли, антрополог, писател, терапевт – освен това мой приятел и учител. На 28 август тази година (1993) става на седемдесет години. Един негов приятел като изненада състави антология за рождения му ден. И аз написах за антологията:
Скъпи Франсис,
Приятелю, Учетелю, Духовни другарю! Седемдесетият ти рожден ден ми дава повод да изразя удивлението си от личността ти, както и благодарността си за щастието да те познават лично.
Срещнахме се в Лондон, на 14 септември 1974. Беше на толкова години, колкото аз сега. Бях силно потиснат, понеже Hugh Crawfort тъкмо ме беше скастрил, прямо казвайки ми: ако си мисля, че имам дори една оригинала мисъл, то тогава съм или наивен, или невежа. Свали бремето от сърцето ми, когато заяви: възможно е нищо да не е оригинално, но дори и тогава човек може да е оригинален. Човечеството от много отдавна познава едни и същи истини, но все пак за всяко поколение, то трябва наново да ги формулира. Смяташе за добро човек да си постави за цел да им служи. Процесът на живота преминава през нас, не ние отговаряме за оригиналността, но за поддържането на процеса, за приемствеността – да. Служи с цялото си внимание на всичко, което животът поставя пред теб – ме посъветва. Е, животът ме постави пред теб и Ти вършеше, това, което учеше. Благодаря Ти, че в последните две десетилетия толкова много пъти се обърна към мен с цялото си внимание.
Макар да смяташ себе си за второкачествен шаман (първокачественият шаман трябва да е по-енергичен, по-непосредствен), силата и откритостта ти ме омая. Беше за мен като една от природните сили, дружелюбността ти означаваше специфично вълнение за мен. Ще цитирам е. е. къмингс: помогна ми да отворя очите на очите си. Всяка среща с теб бе дар, когато заплитахме нишките на съпринадлежността.
Много пъти, когато живеехме за кратко заедно, във Ванкувър, Гот Айлънд, Лондон или Будапеща, или в нюхемпширския Литълтън, или в Санта Фе, или в Бъркли – великодушно споделяше с мен загадката на личния си живот и заедно с него и духа, който го движи. По всевъзможни начини обогати живота ми – наблюдавах как одираш бобър, бориш се с омари, хващаш морски таралежи и ги и изяждаш, готвиш, пееш, рецитираш, танцуваш, свириш на пиано и така нататък.
„Този крехък живот, приклещен между раждането и смъртта все пак може да е удовлетворителен, ако е диалог. Животът ни, жизненият ни опит се основава на това, че ни заговарят мисли, думи, постъпки, а ние отговаряме, като творим и упражняваме въздействие.” – казва Мартин Бубер. Разговорите с Теб, се единиха в непрестанен диалог, който храни душата ми, укрепва духа ми, подмладява ума ми. Красноречието ти ме подтикна да стана добър слушател.
Научи ме, че най-доброто противодействие срещу табутата е смехът – и днес се разведрявам, когато чуя дълбокия ти, плътен хохот. Една от формите на отъждествяването, на участието е като се присъединя към Теб в смеха, прегънал се на две, хванал се за стомаха. Виждам вече в погледа ти огненодишащия змей, но той не успя да поопърли дори и една мигла.
Помогна ми да стана мъж, да науча какво е чест, окуражи ме на саможертва: на това да се посвещавам на практиката, която така формулира: да забелязвам, какво наблюдавам и да наблюдавам, какво съм забелязал.
Благодаря ти, че ме обичаш. И че приемаш обичта ми. Честит рожден ден!
(юни 1993)
Франсис Хъксли: син на Жулиен Хъксли, братовчед на Олдъс Хъксли, антрополог, писател, терапевт – освен това мой приятел и учител. На 28 август тази година (1993) става на седемдесет години. Един негов приятел като изненада състави антология за рождения му ден. И аз написах за антологията:
Скъпи Франсис,
Приятелю, Учетелю, Духовни другарю! Седемдесетият ти рожден ден ми дава повод да изразя удивлението си от личността ти, както и благодарността си за щастието да те познават лично.
Срещнахме се в Лондон, на 14 септември 1974. Беше на толкова години, колкото аз сега. Бях силно потиснат, понеже Hugh Crawfort тъкмо ме беше скастрил, прямо казвайки ми: ако си мисля, че имам дори една оригинала мисъл, то тогава съм или наивен, или невежа. Свали бремето от сърцето ми, когато заяви: възможно е нищо да не е оригинално, но дори и тогава човек може да е оригинален. Човечеството от много отдавна познава едни и същи истини, но все пак за всяко поколение, то трябва наново да ги формулира. Смяташе за добро човек да си постави за цел да им служи. Процесът на живота преминава през нас, не ние отговаряме за оригиналността, но за поддържането на процеса, за приемствеността – да. Служи с цялото си внимание на всичко, което животът поставя пред теб – ме посъветва. Е, животът ме постави пред теб и Ти вършеше, това, което учеше. Благодаря Ти, че в последните две десетилетия толкова много пъти се обърна към мен с цялото си внимание.
Макар да смяташ себе си за второкачествен шаман (първокачественият шаман трябва да е по-енергичен, по-непосредствен), силата и откритостта ти ме омая. Беше за мен като една от природните сили, дружелюбността ти означаваше специфично вълнение за мен. Ще цитирам е. е. къмингс: помогна ми да отворя очите на очите си. Всяка среща с теб бе дар, когато заплитахме нишките на съпринадлежността.
Много пъти, когато живеехме за кратко заедно, във Ванкувър, Гот Айлънд, Лондон или Будапеща, или в нюхемпширския Литълтън, или в Санта Фе, или в Бъркли – великодушно споделяше с мен загадката на личния си живот и заедно с него и духа, който го движи. По всевъзможни начини обогати живота ми – наблюдавах как одираш бобър, бориш се с омари, хващаш морски таралежи и ги и изяждаш, готвиш, пееш, рецитираш, танцуваш, свириш на пиано и така нататък.
„Този крехък живот, приклещен между раждането и смъртта все пак може да е удовлетворителен, ако е диалог. Животът ни, жизненият ни опит се основава на това, че ни заговарят мисли, думи, постъпки, а ние отговаряме, като творим и упражняваме въздействие.” – казва Мартин Бубер. Разговорите с Теб, се единиха в непрестанен диалог, който храни душата ми, укрепва духа ми, подмладява ума ми. Красноречието ти ме подтикна да стана добър слушател.
Научи ме, че най-доброто противодействие срещу табутата е смехът – и днес се разведрявам, когато чуя дълбокия ти, плътен хохот. Една от формите на отъждествяването, на участието е като се присъединя към Теб в смеха, прегънал се на две, хванал се за стомаха. Виждам вече в погледа ти огненодишащия змей, но той не успя да поопърли дори и една мигла.
Помогна ми да стана мъж, да науча какво е чест, окуражи ме на саможертва: на това да се посвещавам на практиката, която така формулира: да забелязвам, какво наблюдавам и да наблюдавам, какво съм забелязал.
Благодаря ти, че ме обичаш. И че приемаш обичта ми. Честит рожден ден!
неделя, 27 март 2011 г.
Андраш Фелдмар, На малки части, 8
Integra
(май 1993)
Един от героите на Мелвил проповядва, че Йона си копаел градинката и се правел, че не чува Божия глас. Проповедникът казва: „Горко на онзи, който иска да излее масло в огъня, когато Бог разбунва вълните с ураган! Горко на онзи, който иска да ласкае, а не да смайва! Горко на онзи, който смята за по-важно доброто си име, а не добротата! Горко на онзи, който в този свят не предизвиква безчестието!” (превод от унгарски) Напоследък само насън чувам гласове освен произлизащите от външния свят и собствените ми мисли. Веднъж сънувах следното: „Влизам в кабинета си, за да започна терапевтичния сеанс с мъж, пристигнал малко по-рано от мен. Пациентът седи на местото си, но в кабинета всичко е с краката нагоре: растенията отскубнати от саксиите,телевизорите – счупени, мебелите – преобърнати. Мъжът очаква да почнем сеанса, но аз се занимавам с подреждането на кабинета. Мисля си да изхвърля този човек или да викна полицията, но вместо това се намирам в едно тясно място или коридор, срещу въпросния човек.и двамата сме опрели гръб на стената, аз силно притискам слабините му с крак, така плътно съм заклещил двама ни между стените на тесния коридор. Лицето му се изкривява от болка, но не се бори с мен. Докато се събуждам, чувам как казва:”Скучно ми е да бъда добър!”
Веднъж Томас Сас казва за лудостта, че тя е нарушаване на правилата на учтиво поведение, които трябва да засвидетелстващ към родителите, брачния партньор, накратко към старшия в гражданското общество. Лудостта е бунт. Какво да правя с лудия в мен? Горко ми, ако го успокоя, усмиря… но все пак не може да го насоча, освобождавайки го към света, нали?
Иконокластът (иконоборецът) е човек, който напада приетите вери, идеали, обичаи, институции. Това може да се осъществи грубо със свирепа жестокост, но и сръчно, с по-фини средства. Но както и да го прави някой, по всяка вероятност ще възникнат размирици. Мъжът от съня искаше промяна. Там, където „Бъди добър” означава „Не променяй!”, там все някога нещо се пречупва. Или отвън, или отвътре. Лудост или бунт.
Integra Households Association вече почти десет години препоръчва едно алтернативно решение за смяна болничното психиатрично лечение. Integra е за хора, които са склонни да носят отговорност за процеса на излекуването си, като членове на общност, в която и другите искат да се променят, доколкото могат, за да извадят възможно най-доброто от живота си. В домакинството подпомагано от Integra няма правила, които се определят отвън, тоест няма нужда от отхвърляне на подчинената роля, от бунт, от лудост. Никой не би действал, сякаш знае по-добре, какво е добро за някой друг от този някой друг. Никой не би тласкал никого в отчаяната борба да изгради една нова – но фалшива – личност. Това убежище би работило с направлявания от чувствата, женския прагматизъм, който разпознава и признава разликите между душите и се грижи за онова, което съществува, а не онова, което би трябвало да съществува.
Новалис, един от пионерите на спиритическото мислене казва, че пътят към свободната воля, към свободата на личността води през заблудата. Възможно е такава да е и лудостта: спирка по пътя към здравия ум. В едно от психиатричните лечебни заведения, където работех, един извънредно гневен мъж счупи всичките прозорци на стаята си. И отново и отново ги чупеше, а ние всеки път отново слагахме стъкла. Беше по-евтино да платим прозорците, отколкото да го седираме. Една жена, пациентка се въргаляше по земята, с пръст си бъркаше в ректума и размазваше екстрементите по лицето си, по косата си. Деликатно да й помогнеш да стигне ваната и да я изкъпеш беше по-малко гадно, отколкото ако трябваше да изгледаме лечение с електрошокове.
Integra дори и днес търси политически и материални поддръжници. Integra не е агресивна. Бих определил агресията така: енергията, употребена за намаляването на нужните за постигането на желаната цел време и/или пространство и/или ресурси. Ядрото може да бъде променено в бомба: растежът може да бъде ускорен до взрив. Обичта не е ефективна – но кое може да е по-добро от нея?
(май 1993)
Един от героите на Мелвил проповядва, че Йона си копаел градинката и се правел, че не чува Божия глас. Проповедникът казва: „Горко на онзи, който иска да излее масло в огъня, когато Бог разбунва вълните с ураган! Горко на онзи, който иска да ласкае, а не да смайва! Горко на онзи, който смята за по-важно доброто си име, а не добротата! Горко на онзи, който в този свят не предизвиква безчестието!” (превод от унгарски) Напоследък само насън чувам гласове освен произлизащите от външния свят и собствените ми мисли. Веднъж сънувах следното: „Влизам в кабинета си, за да започна терапевтичния сеанс с мъж, пристигнал малко по-рано от мен. Пациентът седи на местото си, но в кабинета всичко е с краката нагоре: растенията отскубнати от саксиите,телевизорите – счупени, мебелите – преобърнати. Мъжът очаква да почнем сеанса, но аз се занимавам с подреждането на кабинета. Мисля си да изхвърля този човек или да викна полицията, но вместо това се намирам в едно тясно място или коридор, срещу въпросния човек.и двамата сме опрели гръб на стената, аз силно притискам слабините му с крак, така плътно съм заклещил двама ни между стените на тесния коридор. Лицето му се изкривява от болка, но не се бори с мен. Докато се събуждам, чувам как казва:”Скучно ми е да бъда добър!”
Веднъж Томас Сас казва за лудостта, че тя е нарушаване на правилата на учтиво поведение, които трябва да засвидетелстващ към родителите, брачния партньор, накратко към старшия в гражданското общество. Лудостта е бунт. Какво да правя с лудия в мен? Горко ми, ако го успокоя, усмиря… но все пак не може да го насоча, освобождавайки го към света, нали?
Иконокластът (иконоборецът) е човек, който напада приетите вери, идеали, обичаи, институции. Това може да се осъществи грубо със свирепа жестокост, но и сръчно, с по-фини средства. Но както и да го прави някой, по всяка вероятност ще възникнат размирици. Мъжът от съня искаше промяна. Там, където „Бъди добър” означава „Не променяй!”, там все някога нещо се пречупва. Или отвън, или отвътре. Лудост или бунт.
Integra Households Association вече почти десет години препоръчва едно алтернативно решение за смяна болничното психиатрично лечение. Integra е за хора, които са склонни да носят отговорност за процеса на излекуването си, като членове на общност, в която и другите искат да се променят, доколкото могат, за да извадят възможно най-доброто от живота си. В домакинството подпомагано от Integra няма правила, които се определят отвън, тоест няма нужда от отхвърляне на подчинената роля, от бунт, от лудост. Никой не би действал, сякаш знае по-добре, какво е добро за някой друг от този някой друг. Никой не би тласкал никого в отчаяната борба да изгради една нова – но фалшива – личност. Това убежище би работило с направлявания от чувствата, женския прагматизъм, който разпознава и признава разликите между душите и се грижи за онова, което съществува, а не онова, което би трябвало да съществува.
Новалис, един от пионерите на спиритическото мислене казва, че пътят към свободната воля, към свободата на личността води през заблудата. Възможно е такава да е и лудостта: спирка по пътя към здравия ум. В едно от психиатричните лечебни заведения, където работех, един извънредно гневен мъж счупи всичките прозорци на стаята си. И отново и отново ги чупеше, а ние всеки път отново слагахме стъкла. Беше по-евтино да платим прозорците, отколкото да го седираме. Една жена, пациентка се въргаляше по земята, с пръст си бъркаше в ректума и размазваше екстрементите по лицето си, по косата си. Деликатно да й помогнеш да стигне ваната и да я изкъпеш беше по-малко гадно, отколкото ако трябваше да изгледаме лечение с електрошокове.
Integra дори и днес търси политически и материални поддръжници. Integra не е агресивна. Бих определил агресията така: енергията, употребена за намаляването на нужните за постигането на желаната цел време и/или пространство и/или ресурси. Ядрото може да бъде променено в бомба: растежът може да бъде ускорен до взрив. Обичта не е ефективна – но кое може да е по-добро от нея?
Абонамент за:
Публикации (Atom)