понеделник, 17 септември 2012 г.
Андраш Фелдмар, На малки части, 17
Поуки за Балканите
(юни 1996)
В началото на годината бях две седмици в Босна и Хърватско – обучавах специалисти от професията си (психиатри, психолози, социални работници, учители), които се занимават с деца, преживели травма, или със семейства, претърпели загуба. През последните четири години по преценки само в Босна са убили повече от 25 хиляди души. Много от сараевските паркове са станали гробища. Навсякъде могат да се видят следите на злото и унищожението. Младият ми шофьор, Мустафа, ръководител на успешната група Болеро, силно куцаше – беше го уцелил куршум на снайперист. Над всяка сграда се рее споменът за убитите, ранените, изнасилените.
Когато Далай Лама бе във Ванкувър през 1993, настоя, че целта на живота е щастието и блаженството, а тях ги отъждестви с душевния мир. Каза: единственият ни враг е омразата, която носим в себе си, защото тя осуетява вътрешния ни мир. Сещах се за него всяка сутрин в Сараево, когато, след като се събудех, ми идваха наум сънуваните кошмари. Във всички ставаше дума за опустошения, за изолация, за това, че не знам какво се случва – земетресение, атомна война или наводнение. Смути ме колко горещо мразя омразата и насилието. Ницше ни съветва да обичаме необичаното. Аз не успях; от това непосредствено следваше, че ме обземаше страх, скръб и гняв, щом се изправях пред последствията на стореното от сърбите.
След като изпълних задачата си, ме помолиха да напиша сведение и препоръки. По-долу публикувам части от него. Избрах констатации, които могат да се тълкуват не само по отношение на Югославия, а и по-широко.
„Под въздействие на ранната травма жертвата става чувствителна към дразнители, които й напомнят случилото се. Същината на травмата винаги е затвореността и измъчването. Човек не може да се освободи, и му причиняват всевъзможни работи, като го принуждават да преживее неща, които би избегнал, но няма възможност. Травма и принуда. Травма е, ако човек не бива взиман насериозно. Травма е, ако не го считат за равноправен индивид.
Следователно от фундаментална важност е промяната на училищната система в интерес на всяко дете, но особено в интерес на преживелите първите четири години на войната. Училищата днес (поколения наред) създават фрустрирани, засрамени, унижени, воюващи един с друг, авторитарни, подли, подплашени, послушни същества. Фрустрацията се излива в гняв и разрушение. Възможно е това да виждаме в последните четири години.
Децата желаят съвършенството, знанието, сръчността – може смело да вярваме в това. Може да им разрешим, дори да им помогнем може те самите да намерят смислените си занимания. Не бива заради „собствения им интерес“да ги принуждаваме, да ги критикуваме. Всичко бих сторил да защитя децата си от невежите, твърдоглави възрастни, които смятат, че знаят по-добре от самите деца, какво е добро за тях. Рудолф Щайнер, Сузуки и работещите в Virtual High Learning Community (учебна общност) защитават други решения на проблема.
Децата, преживели травма, имат нужда не от психотерапия, арт-терапия, музикална терапия, игрова терапия, а просто от сигурност, защитеност, обич и уважение. Да им разрешим да съществуват, да се наслаждаваме на разгръщането на личността им. Имат нужда от среда, богата на музика, изкуство, игра, както и от компанията на жизнерадостни и креативни възрастни, които обичат работата си,живота си, света.
Останалото ще се случи от само себе си.“
неделя, 25 декември 2011 г.
Андраш Фелдмар, На малки части, 16
Безсмъртни
(февруари 1996)
Има неколцина писатели, чиито творби дотолкова обичам, че нетърпеливо чакам всяка следваща тяхна публикация, така, както чакам писмо от приятел. Ако някой от тях умре, преживявам като тежка загуба, че творчеството им приключва, няма да мога вече да чакам новите им творби. Скърбих за У. Уиникът, Йежи Косински, Р.Д. Лейнг, В. Р. Бион, Масуд Хан. Благодарен съм на съдбата, че Милан Кундера, Алфонсо Лингис, Phyllis Chesler, Ч. К. Уилямс и Жак Дерида могат да ми поднесат изненади.
Чуанг дзъ, даоисткия мъдрец от 4 век преди Хр. пише: „Както пламъкът показва, че дървото гори, така се освобождава и енергията в процеса на остаряването и смъртта на тялото. Дървото става на пепел, но освобождаващата се енергия лъчи до вечността, и въпреки че хората идват и отиват, пламъкът на живота гори вечно.” Добрите книги са пълни с огън, с пламъка на живота на написалия ги. Огънят стопля сърцето, светлината му ми помага да виждам по-добре. Без думите на горните автори не бих бил този, който съм. Неотдавна разбрах, че двама от пътуказателите ми, приятели, стоплящи сърцето, изострящи ума ми, са си отишли. Еманюел Левинас беше деветдесетгодишен, когато миналата година по Коледа почина. Той казва, че човек създава връзка с Бог чрез лицето на Другия. Погледна ли нечие лице – казва – чувам: „Не убивай!” Левинас бе еврейски философ, роден в Литва, живееше и работеше във Франция. Мислеше, че задачата на истинското мислене е етическа: обичта, нежността. „За да познаем добротата – учеше – трябва да вършим добро.” Целия си живот беше посветил да изследва понятието отговорност.
А на 28-и януари умря Йосиф Бродски, руският поет, който се научи да пише на английски. Роден е в същата година, когато и аз, и си отиде петдесет и шестгодишен – млад, това и аз бих могъл да потвърдя. През шейсетте години, преди да напусне Русия, е осъден за тудеядство (така да се каже: паразитирал в обществото) и го изпратили в Сибир в трудововъзпитателен лагер, защото не искал да печели пари. В речта си пред един американски университет през 1984-а казва: „Все едно колко безстрашен и предпазлив си, през живота си рано или късно, неизбежно и пряко трябва да познаеш злото.” По-късно добавя: „Злото тогава пуска корени, когато един човек почва да си мисли, че е по-специален от другия.”
През 1940-а немците залавят Левинас и той пребивава до края на войната в близост до Берген-Белзен в принудителен трудов лагер. Загубва повечето членове на семейството си в Холокоста.
Те двамата, въз основа на дълбочината на собствените им преживявания, ме научиха, че е напразно всяко усилие, което правим за да отбегнем срещата със Злото. Само едно нещо има значение: как се държим, когато се срещнем със злото. Защото ако човек веднъж вече е преживял срещата, то тогава или е мъртъв, или ако оцелее, трябва да живее със самия себе си.
Тези двама човека излъчват надеждата, че жертвата е винаги по-находчива, има по-оригинално мислене, има по-предприемчив дух от извършителят на злото. В действителност нито един от тях не си позволява да се смята за жертва. Това би означавало пасивност, дори сътрудничество.
Лао дзъ говори за един човек, който „ще стане господар на желанието за живот, не се бои от носорог и тигър, нито в боя от въоръжения воин. Носорогът няма да го намушка с рог, тигърът няма да забие ноктите си, меча на воина няма да го нарани. Защо? Защото смъртта няма власт над него.” (превод на унгарския превод)1.
Левинас и Бродски са такива хора. Поне според мен.
1.Познати ми преводи на български:
„който умее да пази живота си, като върви по земята, не се натъква на носорога и тигъра, като влезе в бой, не се среща с въоръжен войник. Носорогът няма къде да забие своя рог. Тигърът няма къде да употреби своя меч. Защо това е така?Защото е вън от смъртта.” Превод Л.Димитров, Лао Дзъ, Дао дъ дзин, самиздат,1991
„който знае как да живее, може да ходи из чуждите земи, без да се страхува от носорог и тигър. Няма да го ранят в битка. Защото в него носорогът не може да открие място, за да го намуши с рога си, тигрите - място, за да го одерат с нокти, оръжията – място, за да го пронижат. Защо е така? Защото в него няма място, през което да мине смъртта.” Превод, стилизация и редакция изд.кръг”Хелиопол”, Тао текинг, Книга за Пътя и Неговата Сила, Хелиопол, 1994
„който умее да живее, върви по земята без страх от тигър или носорог. Встъпва в битка без страх от враг въоръжен. Носорогът няма как рог в него да забие. Тигърът не може с лапа да го покоси. Врагът не може с меча си да го достигне. Защо? За него смъртта не съществува.” Превод Мария Арабаджиева, Лао-дзъ, Дао де цзин, 2001, Мириам
„който знае как да се държи за живота, върви по хълмовете без да се пази от носорог и от тигър, влиза в бой без щит и без доспехи. Носорогът няма къде да забие рога си, тигърът няма къде да впие нокти, воинът няма къде да втъкне своето острие. Как тъй? Защото не е от страната на смъртта – няма смъртно място по него.” Превод от древнокитайски Крум Ацев, Книга за Пътя и Постигането, Кибеа, 2002
„който владее изкуството на животоподдържането, на пътя му не се изпречва носорог, нито тигър. Попадне ли в битка без броня, невъоръжен - остриетата не намират къде да пронижат тялото му; както носорогът не намира къде да забучи рога си; тигърът - къде да впие ноктите си. Коя е причината? Няма я там територията на смъртта.” Превод от старокитайски Теодора Куцарова, редактор на стиховете Силвия Чолева, Лаодзъ, Трактат за пътя и природната дарба, Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 2008
(февруари 1996)
Има неколцина писатели, чиито творби дотолкова обичам, че нетърпеливо чакам всяка следваща тяхна публикация, така, както чакам писмо от приятел. Ако някой от тях умре, преживявам като тежка загуба, че творчеството им приключва, няма да мога вече да чакам новите им творби. Скърбих за У. Уиникът, Йежи Косински, Р.Д. Лейнг, В. Р. Бион, Масуд Хан. Благодарен съм на съдбата, че Милан Кундера, Алфонсо Лингис, Phyllis Chesler, Ч. К. Уилямс и Жак Дерида могат да ми поднесат изненади.
Чуанг дзъ, даоисткия мъдрец от 4 век преди Хр. пише: „Както пламъкът показва, че дървото гори, така се освобождава и енергията в процеса на остаряването и смъртта на тялото. Дървото става на пепел, но освобождаващата се енергия лъчи до вечността, и въпреки че хората идват и отиват, пламъкът на живота гори вечно.” Добрите книги са пълни с огън, с пламъка на живота на написалия ги. Огънят стопля сърцето, светлината му ми помага да виждам по-добре. Без думите на горните автори не бих бил този, който съм. Неотдавна разбрах, че двама от пътуказателите ми, приятели, стоплящи сърцето, изострящи ума ми, са си отишли. Еманюел Левинас беше деветдесетгодишен, когато миналата година по Коледа почина. Той казва, че човек създава връзка с Бог чрез лицето на Другия. Погледна ли нечие лице – казва – чувам: „Не убивай!” Левинас бе еврейски философ, роден в Литва, живееше и работеше във Франция. Мислеше, че задачата на истинското мислене е етическа: обичта, нежността. „За да познаем добротата – учеше – трябва да вършим добро.” Целия си живот беше посветил да изследва понятието отговорност.
А на 28-и януари умря Йосиф Бродски, руският поет, който се научи да пише на английски. Роден е в същата година, когато и аз, и си отиде петдесет и шестгодишен – млад, това и аз бих могъл да потвърдя. През шейсетте години, преди да напусне Русия, е осъден за тудеядство (така да се каже: паразитирал в обществото) и го изпратили в Сибир в трудововъзпитателен лагер, защото не искал да печели пари. В речта си пред един американски университет през 1984-а казва: „Все едно колко безстрашен и предпазлив си, през живота си рано или късно, неизбежно и пряко трябва да познаеш злото.” По-късно добавя: „Злото тогава пуска корени, когато един човек почва да си мисли, че е по-специален от другия.”
През 1940-а немците залавят Левинас и той пребивава до края на войната в близост до Берген-Белзен в принудителен трудов лагер. Загубва повечето членове на семейството си в Холокоста.
Те двамата, въз основа на дълбочината на собствените им преживявания, ме научиха, че е напразно всяко усилие, което правим за да отбегнем срещата със Злото. Само едно нещо има значение: как се държим, когато се срещнем със злото. Защото ако човек веднъж вече е преживял срещата, то тогава или е мъртъв, или ако оцелее, трябва да живее със самия себе си.
Тези двама човека излъчват надеждата, че жертвата е винаги по-находчива, има по-оригинално мислене, има по-предприемчив дух от извършителят на злото. В действителност нито един от тях не си позволява да се смята за жертва. Това би означавало пасивност, дори сътрудничество.
Лао дзъ говори за един човек, който „ще стане господар на желанието за живот, не се бои от носорог и тигър, нито в боя от въоръжения воин. Носорогът няма да го намушка с рог, тигърът няма да забие ноктите си, меча на воина няма да го нарани. Защо? Защото смъртта няма власт над него.” (превод на унгарския превод)1.
Левинас и Бродски са такива хора. Поне според мен.
1.Познати ми преводи на български:
„който умее да пази живота си, като върви по земята, не се натъква на носорога и тигъра, като влезе в бой, не се среща с въоръжен войник. Носорогът няма къде да забие своя рог. Тигърът няма къде да употреби своя меч. Защо това е така?Защото е вън от смъртта.” Превод Л.Димитров, Лао Дзъ, Дао дъ дзин, самиздат,1991
„който знае как да живее, може да ходи из чуждите земи, без да се страхува от носорог и тигър. Няма да го ранят в битка. Защото в него носорогът не може да открие място, за да го намуши с рога си, тигрите - място, за да го одерат с нокти, оръжията – място, за да го пронижат. Защо е така? Защото в него няма място, през което да мине смъртта.” Превод, стилизация и редакция изд.кръг”Хелиопол”, Тао текинг, Книга за Пътя и Неговата Сила, Хелиопол, 1994
„който умее да живее, върви по земята без страх от тигър или носорог. Встъпва в битка без страх от враг въоръжен. Носорогът няма как рог в него да забие. Тигърът не може с лапа да го покоси. Врагът не може с меча си да го достигне. Защо? За него смъртта не съществува.” Превод Мария Арабаджиева, Лао-дзъ, Дао де цзин, 2001, Мириам
„който знае как да се държи за живота, върви по хълмовете без да се пази от носорог и от тигър, влиза в бой без щит и без доспехи. Носорогът няма къде да забие рога си, тигърът няма къде да впие нокти, воинът няма къде да втъкне своето острие. Как тъй? Защото не е от страната на смъртта – няма смъртно място по него.” Превод от древнокитайски Крум Ацев, Книга за Пътя и Постигането, Кибеа, 2002
„който владее изкуството на животоподдържането, на пътя му не се изпречва носорог, нито тигър. Попадне ли в битка без броня, невъоръжен - остриетата не намират къде да пронижат тялото му; както носорогът не намира къде да забучи рога си; тигърът - къде да впие ноктите си. Коя е причината? Няма я там територията на смъртта.” Превод от старокитайски Теодора Куцарова, редактор на стиховете Силвия Чолева, Лаодзъ, Трактат за пътя и природната дарба, Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 2008
събота, 19 ноември 2011 г.
Няма ли кой да те обича?
Когато избирах първата книга за Критическия квартет (Лудост, Калин Терзийски, Сиела, София, 2011) си казах ето една книга, тематизираща важен социален проблем на един изгряващ автор, който твърдеше, че разказва различните лица на лудостта в книга, по-майсторски написана от Алкохол. Какво обаче намерих в книгата.
На стр. 61-65 в главата „Как да я наричаме?” Повествователят, вбесяван от усложнения език на психиатрията, в разговор с д-р Соте, който е от онези, които превръщат психиатрията в схоластика, за да го дразни, произнася следните реплики: „Ние си променяме думите, с които наричаме това и онова, а то си остава същото! Ебати и работата! Докога ще променяме думите бе, д-р Соте? Защо ти ми бърбориш на тоя психиатричен жаргон, в който има толкова непонятни за хората термини? Какво крием от хората, а, Соте? От себе си ли крием нещо? Аз не мога да разбера…”
несхоластично
Ако проследим времето и възрастите, описвани в книгата, се получава следното:
„Това се случи през късната есен на 1999-а. Аз работех в Болницата вече трета година.” Тогава се влюбва в Ив. Която тогава дошла в Болницата. Или поне оттогава е почнал да я забелязва (стр. 7).
А на двадесети май 2000 година е „наясно с едно” – „днес ще напусна Болницата.” (230 стр.).
В периода от късната есен на 1999-а до 20 май 2000 година Повествователят веднъж празнува Нова година, като си говори с предишния дежурен, яде с Ив люти чушки от помощите в сестринските стаи, тайно се попрегръща с нея и когато тя си тръгва, пие с пациенти в кабинета си (стр. 99-106). Тоест настъпва 2000 година. По-сетне отново празнува следваща Нова година, като носи торта в Болницата, организира разтоварването на камион с помощи, пие с французи, целува Ив, рита табуретка. Тоест настъпва 2001 година.
На стр. 230, когато напуска Болницата, й е отдал 4 години. „Даже не четири, а десет.”
(На стр. 48 Повествователят е на 20 години през 1990 и е в Гранични войски. На стр. 14 е есен и Повествователят е Първокурсник, вече изкарал две години в Гранични войски.) тоест: 1988-1990 Гранични войски, 1990-1996 МА, 1996-2000 Болницата.
Дъщеря му в периода от късната есен на 1999-а до 20 май 2000 е тригодишно момиченце, да кажем и на стр. 115, като на 229 страница е вече на 4 години. На стр. 154 обаче вече е съсипал семейството си (тоест вече е влюбен и има отношения с Ив), декември е, „По всичко личеше, че се готвя да напусна медицината, с която живях дванадесет години. Както и жената и детето си, с които живях пет години.” Тоест би трябвало да е декември 2002 година.
На това му се казва писателска и редакторска немарливост.
На стр. 164-165 във втората Нова година: „В края на декември, директорът на Болницата, доктор Г., беше подвикнал на Ив:
- Какво правиш, Месалина? – Какво означаваше това? – мислих цял ден тогава аз. Ето какво: Месалина - куртизанката, заради която Нерон е запалил Рим! Явно доктор Г., с неговата иносказателност искаше да каже, че Ив е подпалила мене и моето тъжно семейство.”
Това, което се опитвам да осмисля като четец: какво означава, какво ми казва за Повествователя фактът, че е използвана думата куртизанка за Месалина. (Куртизанките са: 1. жени с леко поведение, които се движат в дворцовото общество през ХVІІ и ХVІІІ век предимно във Франция. 2. жени с леко поведение.)
Какво ми казва за Повествователя и следното: Ако заради Ив подпалват Рим (Повествователят и семейството му), то кой е Нерон, но пък и Ив е и самата подпалвачка на семейството, излиза, че тя е Нерон, тоест тя е и Месалина, и Нерон. Въобще: кой кой е и кой кого подпалва.
Ако става дума за развратната римска императрица Месалина, убита през 48 г. от съпруга си Клавдий, и при положение че подпалването на Рим е през 64 г. какво означава Нерон да подпалва Рим заради Месалина, убита 16 години по-рано. Като не се занимавам с въпроса дали наистина Нерон е палил Рим, или това е една от клеветническите пиаркампании на християните, срещу които той почва гонения. (Как бил свирил на арфата си, докато горял градът.)
Въпроса за Месалина, Нерон и кой как подпалва, мога да осмисля така: Ако приема, че става дума за Повествовател, който в деянията си се стреми да прехвърля отговорност („Аз бях влюбен и това ме правеше безотговорен баща.”), то тогава е ясно: Повествователят, който е Нерон, подпалва Рим, собственото си семейство, заради развратната Месалина, тоест Ив. Но тъй като иска да скрие от себе си собственото си деяние, не желае да понесе отговорността за това, което е извършил, прави грешката, че не той, а Месалина се оказва подпалвачка не само на Рим, а и на него самия. Тоест тя е отговорна и за това, че той е влюбен. Тоест: колко добре авторът е характеризирал героя си с неговата реч и е успял да ни каже това нещо за него. Останалите засега не успявам да осмисля. Освен ако не си кажа: безкултурие и безграмотност.
Но не това са големите проблеми на тази книга.
В нея Повествователят постоянно ни казва, че правил секс, че бил на процес по-абсурден от процеса на Кафка, че еди-кой си е такъв, а еди-кой си онакъв, че се разсмивал всеки ден от странните и абсурдни случки, че мислите му били като рибки, но не ни ги показва. Няма описание на секса, няма описание на процеса, няма обрисуване на героите в тяхната реч, мисли или описание на действия като такива или онакива, има лепене на етикети. Няма ги мислите и показването им по словесен начин, така че, докато ги четем, те да създават в нас образа на подскачащи и проблясващи рибки. Няма ги разсмиващите случки. Няма ги и лудите, а има единствено човек, работещ в институция, който говори с колеги, пише диагнози, фрасват го по главата, пие, терзае се, има етикети и мнения, с които или дразни колеги, или ги кара да порозовяват.
Но не и това е големият проблем за мен.
Ако приемем, че Психиатричната институция е място на Нечовешкото, мястото където конкретни човешки индивиди стават Нечовеци, тоест това е институция, сродна с концентрационния лагери, то тогава това е история на офицер от SS, който запленен от красивите униформи, легендата за трудната работа по превъзпитаването на престъпниците и надеждите за секс, става офицер в концентрационен лагер, там завързва любов с колежка, междувременно се терзае и тръшка колко виновен е към семейството си, колко лошо е това общество, че и как това предишно поколение го манипулирало и зареждало с вина. И се вайка и размишлява над съдбата на милите и горки концлагеристи как те са си криви дървета, които може би никой не би трябвало да изправя, а да ги остави да са растат сред другите здрави и прави дървета. Но в момента, когато се появява възможността за по-престижни възможности за пари, секс и прочее, веднага се втурва натам, каейки се и терзаейки се и уж казвайки ни истината. Една ялова истина, защото не води нито до деяния на Повествователя относно концлагеристите, нито до промени в съдбата им.
Проблемът е и в отношението към другия. В отношението към по-слабия, безгласния, обезправения и унижения. Към онзи, на когото са отказани човешкост и достойнство. Че неговата съдба е дотолкова интересна, доколкото може да дразним колегата психиатър, да възбуждаме любимата, да дадем да разбере на друг колега колко е некомпетентен, поставяйки вместо него правилната диагноза. Текстът на Калин Терзийски е много любопитен и става наистина интересен, обаче именно там, където Повествователят не размишлява за Лудостта, Лудите и прочие, а разказва за мимолетните отношения и връзки с психиатричните пациенти (истории, които сякаш опровергават казванията и размишлявянията на Повествователя). И дори и с този си Повествовател или по-точно: с такъв Повествовател книгата би могла да бъде една работеща книга, ако освен него присъстваха и бяха показвани-разказвани и конкретните луди, конкретните индивиди, конкретните психиатрични пациенти, и разбирахме и тяхната истината. Няма я. Има я истината на терзаещия се гаулайтер. Защото книгата претендира да говори за освобождаващия се човек и свободата. Но тя не прави нищо за несвободните, за робите, освен да затвърждава клишетата и стереотипите за тях. Защото и самият Повествовател разбира свободата като свобода от, а не като свобода за: „Свободен от Болницата, от работата си, от семейството си, от повечето си ангажименти и от повечето си връзки със света.”
Какво ли крие от себе си?
Николай Бойков
На стр. 61-65 в главата „Как да я наричаме?” Повествователят, вбесяван от усложнения език на психиатрията, в разговор с д-р Соте, който е от онези, които превръщат психиатрията в схоластика, за да го дразни, произнася следните реплики: „Ние си променяме думите, с които наричаме това и онова, а то си остава същото! Ебати и работата! Докога ще променяме думите бе, д-р Соте? Защо ти ми бърбориш на тоя психиатричен жаргон, в който има толкова непонятни за хората термини? Какво крием от хората, а, Соте? От себе си ли крием нещо? Аз не мога да разбера…”
несхоластично
Ако проследим времето и възрастите, описвани в книгата, се получава следното:
„Това се случи през късната есен на 1999-а. Аз работех в Болницата вече трета година.” Тогава се влюбва в Ив. Която тогава дошла в Болницата. Или поне оттогава е почнал да я забелязва (стр. 7).
А на двадесети май 2000 година е „наясно с едно” – „днес ще напусна Болницата.” (230 стр.).
В периода от късната есен на 1999-а до 20 май 2000 година Повествователят веднъж празнува Нова година, като си говори с предишния дежурен, яде с Ив люти чушки от помощите в сестринските стаи, тайно се попрегръща с нея и когато тя си тръгва, пие с пациенти в кабинета си (стр. 99-106). Тоест настъпва 2000 година. По-сетне отново празнува следваща Нова година, като носи торта в Болницата, организира разтоварването на камион с помощи, пие с французи, целува Ив, рита табуретка. Тоест настъпва 2001 година.
На стр. 230, когато напуска Болницата, й е отдал 4 години. „Даже не четири, а десет.”
(На стр. 48 Повествователят е на 20 години през 1990 и е в Гранични войски. На стр. 14 е есен и Повествователят е Първокурсник, вече изкарал две години в Гранични войски.) тоест: 1988-1990 Гранични войски, 1990-1996 МА, 1996-2000 Болницата.
Дъщеря му в периода от късната есен на 1999-а до 20 май 2000 е тригодишно момиченце, да кажем и на стр. 115, като на 229 страница е вече на 4 години. На стр. 154 обаче вече е съсипал семейството си (тоест вече е влюбен и има отношения с Ив), декември е, „По всичко личеше, че се готвя да напусна медицината, с която живях дванадесет години. Както и жената и детето си, с които живях пет години.” Тоест би трябвало да е декември 2002 година.
На това му се казва писателска и редакторска немарливост.
На стр. 164-165 във втората Нова година: „В края на декември, директорът на Болницата, доктор Г., беше подвикнал на Ив:
- Какво правиш, Месалина? – Какво означаваше това? – мислих цял ден тогава аз. Ето какво: Месалина - куртизанката, заради която Нерон е запалил Рим! Явно доктор Г., с неговата иносказателност искаше да каже, че Ив е подпалила мене и моето тъжно семейство.”
Това, което се опитвам да осмисля като четец: какво означава, какво ми казва за Повествователя фактът, че е използвана думата куртизанка за Месалина. (Куртизанките са: 1. жени с леко поведение, които се движат в дворцовото общество през ХVІІ и ХVІІІ век предимно във Франция. 2. жени с леко поведение.)
Какво ми казва за Повествователя и следното: Ако заради Ив подпалват Рим (Повествователят и семейството му), то кой е Нерон, но пък и Ив е и самата подпалвачка на семейството, излиза, че тя е Нерон, тоест тя е и Месалина, и Нерон. Въобще: кой кой е и кой кого подпалва.
Ако става дума за развратната римска императрица Месалина, убита през 48 г. от съпруга си Клавдий, и при положение че подпалването на Рим е през 64 г. какво означава Нерон да подпалва Рим заради Месалина, убита 16 години по-рано. Като не се занимавам с въпроса дали наистина Нерон е палил Рим, или това е една от клеветническите пиаркампании на християните, срещу които той почва гонения. (Как бил свирил на арфата си, докато горял градът.)
Въпроса за Месалина, Нерон и кой как подпалва, мога да осмисля така: Ако приема, че става дума за Повествовател, който в деянията си се стреми да прехвърля отговорност („Аз бях влюбен и това ме правеше безотговорен баща.”), то тогава е ясно: Повествователят, който е Нерон, подпалва Рим, собственото си семейство, заради развратната Месалина, тоест Ив. Но тъй като иска да скрие от себе си собственото си деяние, не желае да понесе отговорността за това, което е извършил, прави грешката, че не той, а Месалина се оказва подпалвачка не само на Рим, а и на него самия. Тоест тя е отговорна и за това, че той е влюбен. Тоест: колко добре авторът е характеризирал героя си с неговата реч и е успял да ни каже това нещо за него. Останалите засега не успявам да осмисля. Освен ако не си кажа: безкултурие и безграмотност.
Но не това са големите проблеми на тази книга.
В нея Повествователят постоянно ни казва, че правил секс, че бил на процес по-абсурден от процеса на Кафка, че еди-кой си е такъв, а еди-кой си онакъв, че се разсмивал всеки ден от странните и абсурдни случки, че мислите му били като рибки, но не ни ги показва. Няма описание на секса, няма описание на процеса, няма обрисуване на героите в тяхната реч, мисли или описание на действия като такива или онакива, има лепене на етикети. Няма ги мислите и показването им по словесен начин, така че, докато ги четем, те да създават в нас образа на подскачащи и проблясващи рибки. Няма ги разсмиващите случки. Няма ги и лудите, а има единствено човек, работещ в институция, който говори с колеги, пише диагнози, фрасват го по главата, пие, терзае се, има етикети и мнения, с които или дразни колеги, или ги кара да порозовяват.
Но не и това е големият проблем за мен.
Ако приемем, че Психиатричната институция е място на Нечовешкото, мястото където конкретни човешки индивиди стават Нечовеци, тоест това е институция, сродна с концентрационния лагери, то тогава това е история на офицер от SS, който запленен от красивите униформи, легендата за трудната работа по превъзпитаването на престъпниците и надеждите за секс, става офицер в концентрационен лагер, там завързва любов с колежка, междувременно се терзае и тръшка колко виновен е към семейството си, колко лошо е това общество, че и как това предишно поколение го манипулирало и зареждало с вина. И се вайка и размишлява над съдбата на милите и горки концлагеристи как те са си криви дървета, които може би никой не би трябвало да изправя, а да ги остави да са растат сред другите здрави и прави дървета. Но в момента, когато се появява възможността за по-престижни възможности за пари, секс и прочее, веднага се втурва натам, каейки се и терзаейки се и уж казвайки ни истината. Една ялова истина, защото не води нито до деяния на Повествователя относно концлагеристите, нито до промени в съдбата им.
Проблемът е и в отношението към другия. В отношението към по-слабия, безгласния, обезправения и унижения. Към онзи, на когото са отказани човешкост и достойнство. Че неговата съдба е дотолкова интересна, доколкото може да дразним колегата психиатър, да възбуждаме любимата, да дадем да разбере на друг колега колко е некомпетентен, поставяйки вместо него правилната диагноза. Текстът на Калин Терзийски е много любопитен и става наистина интересен, обаче именно там, където Повествователят не размишлява за Лудостта, Лудите и прочие, а разказва за мимолетните отношения и връзки с психиатричните пациенти (истории, които сякаш опровергават казванията и размишлявянията на Повествователя). И дори и с този си Повествовател или по-точно: с такъв Повествовател книгата би могла да бъде една работеща книга, ако освен него присъстваха и бяха показвани-разказвани и конкретните луди, конкретните индивиди, конкретните психиатрични пациенти, и разбирахме и тяхната истината. Няма я. Има я истината на терзаещия се гаулайтер. Защото книгата претендира да говори за освобождаващия се човек и свободата. Но тя не прави нищо за несвободните, за робите, освен да затвърждава клишетата и стереотипите за тях. Защото и самият Повествовател разбира свободата като свобода от, а не като свобода за: „Свободен от Болницата, от работата си, от семейството си, от повечето си ангажименти и от повечето си връзки със света.”
Какво ли крие от себе си?
Николай Бойков
събота, 12 ноември 2011 г.
Андраш Фелдмар, На малки части, 15
Да намерим себе си
В пето действие на Бурята четем: "Така/ намери съпруга си по време на пътуването/ в Тунис Кларибела;Фердинанд, брат й, така – жена, когато сам/ бе той изгубен; Просперо – държавата си/така откри на този пуст остров;/И така самите себе си открихме всички ние, които/ бяхме извън себе си." (превод от унгарски) "В едничко пътешествие тук всеки/съкровище намери: Кларибела — /съпруг във Тунис; Фердинанд — съпруга,/когато беше се загубил сам;/ княз Просперо, сред тоз пустинен остров — /отнетото си княжество; а всички,/ да, всички ние — себе си, когато/ се лутахме в заблуди!" (превод Валери Петров)
Как мога да отрия себе си? Едно от най-ценните учения на будиския канон, Диамантената сутра, ни предупреждава да се откажем от отъждествяването с егото, личността, съществото, с отделната индивидуалност. „Самостоен съм” – дали това е благородна цел или грешна илюзия?
Исак Бабел винаги любопитствал какво мислят другите. В родния му град, Одеса се разказвала легендата, че награждавал с обяд или с книга, онзи, който му разказвал историята на първата си любов. Ако ме бе попитал мен, аз щях да му разкажа за Хелга. Бях петнадесет годишен, живеех в Будапеща с майка си, а Хелга – шестнадесетгодишна. Запознахме се в една школа по танци. Любовта се оказа едно всепомитащо преживяване, не приличаше на нищо, което бях изживял дотогава. Бе ми останало толкова разум обаче да се опитам да скрия любовта си от майка ми, но тя скоро се усети и дори проучи кое е момичето, в което се бях влюбил. И тогава ми каза, че Хелга е грозна, глупава, курва, произхожда от обществено неприемливо семейство, и не е и вярно, че съм влюбен, защото нейния син не може да е такъв идиот. Ясно виждах в какъв капан съм попаднал. Или ще повярвам на онова, което изживявам и в този случай трябва да се изправя очи в очи с кошмарната реалност: трябва да считам майка ми за злонамерен, ревнив, завистлив и подлудяващ ме враг или трябва да повярвам на майка ми и в този случай, трябва да се откажа да направлявам живота си, осланяйки се на опита си, трябва да се откажа да се считам за имащ здрав разсъдък и трябва да се вкопча в майка ми, тя да ме направлява в този пълен с опасности свят. Цената на първата възможност бе да загубя майка си, а на втората, да загубя себе си и суверенитета си.
Реших да спася себе си и когато през 1956 в образа на унгарската революция ми се предостави възможност, напуснах родината си – избягах от майка си, която подкопа младежките ми стремежи да приема сериозно собствения си опит. А и на какво друго да се опре човек? Следвам ли желанията си, най-много да направя грешка, но поне може да се поуча от грешките си; да кажа така: ще калибрирам, ще урегулирам тълкуванията на опита си. Ако следвам чужди желания, ще почна да живея във въображаем свят на илюзии или което е още по-лошо: в робство.
Според заключението на научни изследвания, извършени неотдавна, връзката, желанието да принадлежиш някъде е с толкова със същата заповедна сила както глада, жаждата, необходимостта от сън или сексуалната подбуда. Трагедия е, че цената на връзката често е отказа на човек от самостоятелност. Всички самостойно сме в малцинство и мнозинството ни отхвърля от себе си.
Всички очакваме зова: „Все едно кой си, все едно как, ела” Всички желаем да се срещнем със Заратуста, който да ни каже: „Това е моя път. Къде е твоя?” Унгарците, които през 1956 година се бореха със Съветския съюз, наричаме борци за свобода. Свободата, освобождението е безкрайна задача. По своя си начин и аз бях такъв – и съм – борец за свобода. Боря се за свободата на словото и живея според собствения си опит. Боря се срещу всяка форма на фашизъм, според която несъгласието е предателство.
Привидно противоречие има между подтика да открием себе си и учението на Буда, че не съществува отделно аз. Това противоречие обаче изчезва, ако проумеем, че будиската медитация е доста ефективен метод да се озовем във връзка с собствения си опит и да го вземе и насериозно. Възможно ти и аз да сме едно. Но ако го повярвам, ако послушам твоите думи, то тогава ще стана твой роб, а ти мой господар, а тази връзка става смъртоносна.
В пето действие на Бурята четем: "Така/ намери съпруга си по време на пътуването/ в Тунис Кларибела;Фердинанд, брат й, така – жена, когато сам/ бе той изгубен; Просперо – държавата си/така откри на този пуст остров;/И така самите себе си открихме всички ние, които/ бяхме извън себе си." (превод от унгарски) "В едничко пътешествие тук всеки/съкровище намери: Кларибела — /съпруг във Тунис; Фердинанд — съпруга,/когато беше се загубил сам;/ княз Просперо, сред тоз пустинен остров — /отнетото си княжество; а всички,/ да, всички ние — себе си, когато/ се лутахме в заблуди!" (превод Валери Петров)
Как мога да отрия себе си? Едно от най-ценните учения на будиския канон, Диамантената сутра, ни предупреждава да се откажем от отъждествяването с егото, личността, съществото, с отделната индивидуалност. „Самостоен съм” – дали това е благородна цел или грешна илюзия?
Исак Бабел винаги любопитствал какво мислят другите. В родния му град, Одеса се разказвала легендата, че награждавал с обяд или с книга, онзи, който му разказвал историята на първата си любов. Ако ме бе попитал мен, аз щях да му разкажа за Хелга. Бях петнадесет годишен, живеех в Будапеща с майка си, а Хелга – шестнадесетгодишна. Запознахме се в една школа по танци. Любовта се оказа едно всепомитащо преживяване, не приличаше на нищо, което бях изживял дотогава. Бе ми останало толкова разум обаче да се опитам да скрия любовта си от майка ми, но тя скоро се усети и дори проучи кое е момичето, в което се бях влюбил. И тогава ми каза, че Хелга е грозна, глупава, курва, произхожда от обществено неприемливо семейство, и не е и вярно, че съм влюбен, защото нейния син не може да е такъв идиот. Ясно виждах в какъв капан съм попаднал. Или ще повярвам на онова, което изживявам и в този случай трябва да се изправя очи в очи с кошмарната реалност: трябва да считам майка ми за злонамерен, ревнив, завистлив и подлудяващ ме враг или трябва да повярвам на майка ми и в този случай, трябва да се откажа да направлявам живота си, осланяйки се на опита си, трябва да се откажа да се считам за имащ здрав разсъдък и трябва да се вкопча в майка ми, тя да ме направлява в този пълен с опасности свят. Цената на първата възможност бе да загубя майка си, а на втората, да загубя себе си и суверенитета си.
Реших да спася себе си и когато през 1956 в образа на унгарската революция ми се предостави възможност, напуснах родината си – избягах от майка си, която подкопа младежките ми стремежи да приема сериозно собствения си опит. А и на какво друго да се опре човек? Следвам ли желанията си, най-много да направя грешка, но поне може да се поуча от грешките си; да кажа така: ще калибрирам, ще урегулирам тълкуванията на опита си. Ако следвам чужди желания, ще почна да живея във въображаем свят на илюзии или което е още по-лошо: в робство.
Според заключението на научни изследвания, извършени неотдавна, връзката, желанието да принадлежиш някъде е с толкова със същата заповедна сила както глада, жаждата, необходимостта от сън или сексуалната подбуда. Трагедия е, че цената на връзката често е отказа на човек от самостоятелност. Всички самостойно сме в малцинство и мнозинството ни отхвърля от себе си.
Всички очакваме зова: „Все едно кой си, все едно как, ела” Всички желаем да се срещнем със Заратуста, който да ни каже: „Това е моя път. Къде е твоя?” Унгарците, които през 1956 година се бореха със Съветския съюз, наричаме борци за свобода. Свободата, освобождението е безкрайна задача. По своя си начин и аз бях такъв – и съм – борец за свобода. Боря се за свободата на словото и живея според собствения си опит. Боря се срещу всяка форма на фашизъм, според която несъгласието е предателство.
Привидно противоречие има между подтика да открием себе си и учението на Буда, че не съществува отделно аз. Това противоречие обаче изчезва, ако проумеем, че будиската медитация е доста ефективен метод да се озовем във връзка с собствения си опит и да го вземе и насериозно. Възможно ти и аз да сме едно. Но ако го повярвам, ако послушам твоите думи, то тогава ще стана твой роб, а ти мой господар, а тази връзка става смъртоносна.
четвъртък, 3 ноември 2011 г.
Андраш Фелдмар, На малки части, 14
Братя, сестри, въжета
(май 1995)
В края на март ме помолиха да проведа интензивна терапия в един провинциален град. Действителният пациент беше едно двадесет и четиригодишно момиче, което бе прекарало голяма част от последните седем години в една рушаща се лудница с диагноза шизофрения. Брат й, шест години по-голям, бе станал успешен бизнесмен, доста заможен човек. Родителите бяха хора на науката, и двамата университетски преподаватели. Придружаваше ме една млада психиатърка, за да ми е в помощ при терапията и да се учи от мен. Споразумяхме се, че три дни ще прекараме със семейството и заедно ще се храним, за да се опознаем. Яно, по-големият брат бе взел от болницата сестра си един ден преди нашето пристигане. Бе я отвел в собствената си къща и беше решил, че знае как може да бъде излекувано момичето: с безчет гимнастически упражнения, здравословно хранене и военна дисциплина. Юли, психиатърката, и аз сновяхме между домовете на родителите и баткото съвсем до последния ден, когато се срещнахме накрая с цялото семейство. Юли веднага установи много дълбок, емоционален рапорт с Жужи, момичето. Когато бяхме заедно само Жужи, Юли и аз, разхождайки се в гората покрай един ромолящ поток, Жужи бавно, тихо, понякога позахилвайки се казваше подобни неща: - Батко ми не ми е батко. Или: - Бременна съм, защото Яно ме боцна с инжекция. Като се прибрахме, Жужи свири на пианото повече от час, вживявайки се, докато Яно не се прибра и не се разпореди сестра му да престане с това „манийно” свирене.
Проблемът с Жужа възникнал, когато била четиринадесет годишна по време на конфирмацията й. Ритуалът почти свършвал, когато Жужи внезапно подивяла, почнала да ругае родителите си и разтреперана и тресейки се избягала. Дотогава Жужи била добро дете, гордост за майка си, нейна любимка. С Яно винаги имало проблеми, не слушал никого, постоянно се бунтувал. Препускаше с шеметна скорост с великолепното си БМВ и ми повтаряше, че всичко е въпрос на воля.
Юли и аз бяхме съгласни, че родителите, по разбираеми причини, са държали извънредно здраво в ръце децата си, направлявали са ги като две марионетки. Яно се разбунтувал, като с още по-здраво управлява казвайки: „Щом става дума за направляване, то тогава аз ще направлявам всички, мен обаче никой няма да ме направлява.”
Бунтът на Жужи бил следния: да скъса въжетата на марионетката и да се сгромоляса, без собствена воля, позволявайки на други да решават относно съдбата й, пиела си лекарствата и се оттегляла в най-вътрешните части на болницата. Хрумна ни,че между Яно и Жужи може би се е случило някакво сексуално събитие, когато момичето е било на десет, а момчето на шестнадесет години. Жужи с никого не е разговаряла за това, имала чувство за вина, по време на ритуала на конфирмацията съвестта й се събудила и поради това не била в състояние докрай да го извърши.
Съобщихме на семейството, че Жужи би могла да намери себе си, ако живее в дом, в такава институция, които дават истинска сигурност и обич, за такъв си мечтаеше и Лейнг. На място, където никой няма да иска да знае по-добре от нея кое е добро за нея, където ще се буди, когато иска, спи, когато иска, където уважават собствения й вътрешен ритъм. Където би могла да каже истината без угрозата от наказание и където би могла да свири на пианото без това да бъде квалифицирано като патологичен симптом.
Добрата новина е, че Жужи не се върна в болницата. Яно прие да наеме къща във Ванкувър, където Юли би могла да даде начало на този, даващ убежище дом, чийто първи обитател би била Жужи. Лошата новина е, че Яно, естествено, иска да направлява и Юли. Юли сега се бори да получи дома и необходимите финанси за неговото начало, но не иска някой да я дърпа на въжета. Надявам се да успее. Аз от двадесет години искам да направя тук във Ванкувър такава институция и констатирам, че въжетата са безчет и безчет души искат да ги дърпат.
(май 1995)
В края на март ме помолиха да проведа интензивна терапия в един провинциален град. Действителният пациент беше едно двадесет и четиригодишно момиче, което бе прекарало голяма част от последните седем години в една рушаща се лудница с диагноза шизофрения. Брат й, шест години по-голям, бе станал успешен бизнесмен, доста заможен човек. Родителите бяха хора на науката, и двамата университетски преподаватели. Придружаваше ме една млада психиатърка, за да ми е в помощ при терапията и да се учи от мен. Споразумяхме се, че три дни ще прекараме със семейството и заедно ще се храним, за да се опознаем. Яно, по-големият брат бе взел от болницата сестра си един ден преди нашето пристигане. Бе я отвел в собствената си къща и беше решил, че знае как може да бъде излекувано момичето: с безчет гимнастически упражнения, здравословно хранене и военна дисциплина. Юли, психиатърката, и аз сновяхме между домовете на родителите и баткото съвсем до последния ден, когато се срещнахме накрая с цялото семейство. Юли веднага установи много дълбок, емоционален рапорт с Жужи, момичето. Когато бяхме заедно само Жужи, Юли и аз, разхождайки се в гората покрай един ромолящ поток, Жужи бавно, тихо, понякога позахилвайки се казваше подобни неща: - Батко ми не ми е батко. Или: - Бременна съм, защото Яно ме боцна с инжекция. Като се прибрахме, Жужи свири на пианото повече от час, вживявайки се, докато Яно не се прибра и не се разпореди сестра му да престане с това „манийно” свирене.
Проблемът с Жужа възникнал, когато била четиринадесет годишна по време на конфирмацията й. Ритуалът почти свършвал, когато Жужи внезапно подивяла, почнала да ругае родителите си и разтреперана и тресейки се избягала. Дотогава Жужи била добро дете, гордост за майка си, нейна любимка. С Яно винаги имало проблеми, не слушал никого, постоянно се бунтувал. Препускаше с шеметна скорост с великолепното си БМВ и ми повтаряше, че всичко е въпрос на воля.
Юли и аз бяхме съгласни, че родителите, по разбираеми причини, са държали извънредно здраво в ръце децата си, направлявали са ги като две марионетки. Яно се разбунтувал, като с още по-здраво управлява казвайки: „Щом става дума за направляване, то тогава аз ще направлявам всички, мен обаче никой няма да ме направлява.”
Бунтът на Жужи бил следния: да скъса въжетата на марионетката и да се сгромоляса, без собствена воля, позволявайки на други да решават относно съдбата й, пиела си лекарствата и се оттегляла в най-вътрешните части на болницата. Хрумна ни,че между Яно и Жужи може би се е случило някакво сексуално събитие, когато момичето е било на десет, а момчето на шестнадесет години. Жужи с никого не е разговаряла за това, имала чувство за вина, по време на ритуала на конфирмацията съвестта й се събудила и поради това не била в състояние докрай да го извърши.
Съобщихме на семейството, че Жужи би могла да намери себе си, ако живее в дом, в такава институция, които дават истинска сигурност и обич, за такъв си мечтаеше и Лейнг. На място, където никой няма да иска да знае по-добре от нея кое е добро за нея, където ще се буди, когато иска, спи, когато иска, където уважават собствения й вътрешен ритъм. Където би могла да каже истината без угрозата от наказание и където би могла да свири на пианото без това да бъде квалифицирано като патологичен симптом.
Добрата новина е, че Жужи не се върна в болницата. Яно прие да наеме къща във Ванкувър, където Юли би могла да даде начало на този, даващ убежище дом, чийто първи обитател би била Жужи. Лошата новина е, че Яно, естествено, иска да направлява и Юли. Юли сега се бори да получи дома и необходимите финанси за неговото начало, но не иска някой да я дърпа на въжета. Надявам се да успее. Аз от двадесет години искам да направя тук във Ванкувър такава институция и констатирам, че въжетата са безчет и безчет души искат да ги дърпат.
неделя, 16 октомври 2011 г.
Андраш Фелдмар, На малки части, 13
Добре че дойде
(януари 1995)
Според речника желаният гост е онзи, когото човек с радост приема в компанията си. Напористите, „пробивните” гости не е лесно да бъдат желани. На френски думата hôte означава едновременно гост и домакин: мъдростта на езика показва симетрията, неочевидна от пръв поглед. Лесно ли е да бъде желан домакин напористият, пробивен домакин? Разбира се, че не. Трудно е правиш благовъзпитани физиономии заради „желаността” на напористия домакин. Понасяме нежелания гост като едни паразит. Домакинът все пак не е жертва на паразита, защото продължава да го кани, продължава да му дава. А паразитът не е хищник. Майчината гръд дали е жертва на кърмачето? Michel Serres отговаря така: „общо взето това е домът на детето.”
Може ли да смятаме едно дете за „напористо”? Безспорно. Нежеланите деца, които майка им е неспособна да приеме с радост, са принудени в интерес на оцеляването си да се държат като окупатори, завоеватели, да ласкаят или да манипулират. Има хора, които никога не се чувстват у дома, постоянно бягат, някои от тях в най-добрия случай намират само по някое скривалище. Родителите на мнозина от нас – по думите на Р. Д. Лейнг – страдат от диафобия: „страх от чувствената съприкосновение, от прякото въздействие”. Да си представим какъв образ за себе си създава в себе си кърмачето, чиято усмивка, протегната ръка бива възприемана от родителя като опасност, манипулация, искане, насилие, грабителство, клопка.
Някога ми натякваха, че съм плах, което в крайна сметка е форма на скромността, на сдържаността; проявява се в това, че човек не смее да поиска дори и от онова, което му дават безплатно, и това да е желан гост. Трудно е с радост да приемеш и плахия гост. При Лейнг тази си грешка успях да обърна в предимство. В едно от интервютата си каза: „когато се запознах с Андраш, той се характеризираше с любезна сдържаност. Не трябваше да се опасявам, че ако му покажа пръст, ще изяде ръката ми. Нямах нужда от неприятни натрапници.” Така станах желан гост в многобройни и важни територии на практикуването на призванието и професията му.
Боим се на-много от случилото се. Проектираме миналото върху бъдещето и треперим от страх какво още ни чака. Ако родителите ни не са били способни да ни приемат с радост, то се боим да влезем където и да е, боим се от новите ситуации, понеже миналото току-виж се повторило.
Според Херман Хесе: „Силата трябва да съществува в обичта, за да намери собствената си валидност. Оттук нататък не само бива привличана: тя самата почва да привлича.” Миналото не предрича бъдещето. Всеки миг е обратна точка, може да пречупиш навиците. Лейнг в едно от последните си съобщения пише: „лъжа е, че има нужда от обич за обич. Обичта има нужда от нас, за да й помогнем да възкръсне от пещерите на сърцата ни.”
Случва се гостоприемния домакин да нагости госта си с печено место, а той да му плати с истории. Възможно е да замениш информация за енергия. Разкажи историята си по интересен, увлекателен начин… Някой ще се ядоса и каже: „искам обич без условия, искам да не е нужно да се изявявам”. Да, разбира се, но по-полека! Не пей песен, която намираш за скучна, не разказвай истории, които ненавиждаш. Пей песен, която обичаш, разказвай истории, които намираш за вълнуващи и не ги чувстваш фалшиви. Печеното ще ти се услади, домакинът пак ще те покани на гости. Сега, разбира се, се дуеш и казваш: - Няма песен, няма история, които да обичам! На което ти отвръщам: върви и поеми по широкия свят и не се връщай, докато не намериш няколко!
(януари 1995)
Според речника желаният гост е онзи, когото човек с радост приема в компанията си. Напористите, „пробивните” гости не е лесно да бъдат желани. На френски думата hôte означава едновременно гост и домакин: мъдростта на езика показва симетрията, неочевидна от пръв поглед. Лесно ли е да бъде желан домакин напористият, пробивен домакин? Разбира се, че не. Трудно е правиш благовъзпитани физиономии заради „желаността” на напористия домакин. Понасяме нежелания гост като едни паразит. Домакинът все пак не е жертва на паразита, защото продължава да го кани, продължава да му дава. А паразитът не е хищник. Майчината гръд дали е жертва на кърмачето? Michel Serres отговаря така: „общо взето това е домът на детето.”
Може ли да смятаме едно дете за „напористо”? Безспорно. Нежеланите деца, които майка им е неспособна да приеме с радост, са принудени в интерес на оцеляването си да се държат като окупатори, завоеватели, да ласкаят или да манипулират. Има хора, които никога не се чувстват у дома, постоянно бягат, някои от тях в най-добрия случай намират само по някое скривалище. Родителите на мнозина от нас – по думите на Р. Д. Лейнг – страдат от диафобия: „страх от чувствената съприкосновение, от прякото въздействие”. Да си представим какъв образ за себе си създава в себе си кърмачето, чиято усмивка, протегната ръка бива възприемана от родителя като опасност, манипулация, искане, насилие, грабителство, клопка.
Някога ми натякваха, че съм плах, което в крайна сметка е форма на скромността, на сдържаността; проявява се в това, че човек не смее да поиска дори и от онова, което му дават безплатно, и това да е желан гост. Трудно е с радост да приемеш и плахия гост. При Лейнг тази си грешка успях да обърна в предимство. В едно от интервютата си каза: „когато се запознах с Андраш, той се характеризираше с любезна сдържаност. Не трябваше да се опасявам, че ако му покажа пръст, ще изяде ръката ми. Нямах нужда от неприятни натрапници.” Така станах желан гост в многобройни и важни територии на практикуването на призванието и професията му.
Боим се на-много от случилото се. Проектираме миналото върху бъдещето и треперим от страх какво още ни чака. Ако родителите ни не са били способни да ни приемат с радост, то се боим да влезем където и да е, боим се от новите ситуации, понеже миналото току-виж се повторило.
Според Херман Хесе: „Силата трябва да съществува в обичта, за да намери собствената си валидност. Оттук нататък не само бива привличана: тя самата почва да привлича.” Миналото не предрича бъдещето. Всеки миг е обратна точка, може да пречупиш навиците. Лейнг в едно от последните си съобщения пише: „лъжа е, че има нужда от обич за обич. Обичта има нужда от нас, за да й помогнем да възкръсне от пещерите на сърцата ни.”
Случва се гостоприемния домакин да нагости госта си с печено место, а той да му плати с истории. Възможно е да замениш информация за енергия. Разкажи историята си по интересен, увлекателен начин… Някой ще се ядоса и каже: „искам обич без условия, искам да не е нужно да се изявявам”. Да, разбира се, но по-полека! Не пей песен, която намираш за скучна, не разказвай истории, които ненавиждаш. Пей песен, която обичаш, разказвай истории, които намираш за вълнуващи и не ги чувстваш фалшиви. Печеното ще ти се услади, домакинът пак ще те покани на гости. Сега, разбира се, се дуеш и казваш: - Няма песен, няма история, които да обичам! На което ти отвръщам: върви и поеми по широкия свят и не се връщай, докато не намериш няколко!
вторник, 27 септември 2011 г.
Андраш Фелдмар, На малки части, 12
Красотата на опасността
(септември 1994)
Като психотерапевт до днес повече от 45 хиляди часа съм говорил с хора, слушал съм думите им. На сцената на психотерапията има нужда от професионализъм, наука, болест, диагноза, прогноза, план за лечение и оценка. Реалността на терапия се състои от това, че двама човека се срещат. Дадено е мястото и времето. И двама човека взаимно участват в животите си. Вреди или поправя. За Фройд единствената цел на анализата е да направи възможна срещата на човеците в интимна обстановка, концентрирайки се върху истината. Истината не е тъждествена с фактите. За да изкажеш истината е нужна смелост, защото истината е винаги лична. Лъжем, защото се боим. Боим се, че истината ни няма да се окаже състоятелна. Ако ме занимават въпросите как живея, какво е добро и лошо в живота ми, кого да помоля да критикува живота ми? Терапията тръгва от тезата, че е по-добре да знаем къде сме, отколкото да избягаме от реалността, колкото и болезнена да е тя. Ако нямам тайни, чиито съществуване отричам и пред себе си, то не бих имал нужда и от човек, който да ми помогне да разкрия тайните, които крия от съзнателността си. В новата си книга M. Guy Thompson изразява сбито: „Нещата, които крием от себе си, се връщат индиректно да ни преследват. Накрая страдаме от скриваните си тайни, защото тези тайни ни предупреждават за всичко онова, поради което се боим от реалността. В тях се крие истина, не защото те неизбежно разкриват същността на истината, а защото онова, което скриваме ни се струва прекалено реално, за да го приемем.”
Неотдавна организирах симпозиум, озаглавен Етика, политика и психотерапия. Първата му част Етика и психотерапия се проведе. Втората му част ще бъде през ноември. Pyllis Chesler ще помага да разкрием въпросите на властта и подвластността. Той е писал книгата Women and Meadness (Жените и лудостта). Това бе първото значително феминиско обвинение срещу безчинството на психиатри и психолози спрямо жените.
Приятелят ми, Alphonso Lingis, философ, чиято книга Community of Those Who Have Nothing Common (Общност за онези, в които няма нищо общо) излезе скоро, дойде да говори за етиката. Имаше приблизително осемдесет души. Заглавието на лекцията му беше: Опасни чувства. Основа изложението си специално на Ницше, защото Ницше много по-страстно от всеки друг призовава читателя си: „Живей опасно!” Етиката, изложена от Lingis призовава (в еднаква степен и пациента, и терапевта) да бъдат нараними и беззащитни, дотолкова, че да са в състояние „да плачат и да се смеят, да благославят и проклинат”, вместо да се загубят в разбирането, многознаенето, мъдруването. Смехът, плачът, благословът, проклинането означава участие: съществуване заедно, единение, докато в рационалното разбиране има обективност, отделност, опитваме се да направим такъв и безпределния Друг. За нещо такова говори будиското учение: никога не се опитвай да проумееш какво има в другия човек!
Lingis отбеляза, че животът на много хора протича в измерението на доволството и отхвърлянето. Ако изпитвам това, което искам, то тогава съм доволен; а ако изпитвам, каквото не искам, то тогава го отхвърлям, не одобрявам, укорявам. Това е волевия начин на съществуване в света. Ако съм открит към чудото, че въобще съществувам, че ме докосвам преживявания, към невероятната магия на съзнанието, на живота, то тогава ще се смея, плача, благославям или проклинам.
Витгенщайн, философът имал усещането, че сме склонни да преувеличаваме абстрактното, теоретично мислене и да загубим връзката с истинските източници на мъдростта, които се крият в ангажирано действения живот и могат да доведат и до полудяване. Той сериозно се е боял от тази опасност. За него лудостта е означавала, че човек става самотен, изолира се, отдръпва се, става недостижим и неòбичен. Единственото лекарство е човек да се смее, плаче, благославя и проклина – докато живее.
(септември 1994)
Като психотерапевт до днес повече от 45 хиляди часа съм говорил с хора, слушал съм думите им. На сцената на психотерапията има нужда от професионализъм, наука, болест, диагноза, прогноза, план за лечение и оценка. Реалността на терапия се състои от това, че двама човека се срещат. Дадено е мястото и времето. И двама човека взаимно участват в животите си. Вреди или поправя. За Фройд единствената цел на анализата е да направи възможна срещата на човеците в интимна обстановка, концентрирайки се върху истината. Истината не е тъждествена с фактите. За да изкажеш истината е нужна смелост, защото истината е винаги лична. Лъжем, защото се боим. Боим се, че истината ни няма да се окаже състоятелна. Ако ме занимават въпросите как живея, какво е добро и лошо в живота ми, кого да помоля да критикува живота ми? Терапията тръгва от тезата, че е по-добре да знаем къде сме, отколкото да избягаме от реалността, колкото и болезнена да е тя. Ако нямам тайни, чиито съществуване отричам и пред себе си, то не бих имал нужда и от човек, който да ми помогне да разкрия тайните, които крия от съзнателността си. В новата си книга M. Guy Thompson изразява сбито: „Нещата, които крием от себе си, се връщат индиректно да ни преследват. Накрая страдаме от скриваните си тайни, защото тези тайни ни предупреждават за всичко онова, поради което се боим от реалността. В тях се крие истина, не защото те неизбежно разкриват същността на истината, а защото онова, което скриваме ни се струва прекалено реално, за да го приемем.”
Неотдавна организирах симпозиум, озаглавен Етика, политика и психотерапия. Първата му част Етика и психотерапия се проведе. Втората му част ще бъде през ноември. Pyllis Chesler ще помага да разкрием въпросите на властта и подвластността. Той е писал книгата Women and Meadness (Жените и лудостта). Това бе първото значително феминиско обвинение срещу безчинството на психиатри и психолози спрямо жените.
Приятелят ми, Alphonso Lingis, философ, чиято книга Community of Those Who Have Nothing Common (Общност за онези, в които няма нищо общо) излезе скоро, дойде да говори за етиката. Имаше приблизително осемдесет души. Заглавието на лекцията му беше: Опасни чувства. Основа изложението си специално на Ницше, защото Ницше много по-страстно от всеки друг призовава читателя си: „Живей опасно!” Етиката, изложена от Lingis призовава (в еднаква степен и пациента, и терапевта) да бъдат нараними и беззащитни, дотолкова, че да са в състояние „да плачат и да се смеят, да благославят и проклинат”, вместо да се загубят в разбирането, многознаенето, мъдруването. Смехът, плачът, благословът, проклинането означава участие: съществуване заедно, единение, докато в рационалното разбиране има обективност, отделност, опитваме се да направим такъв и безпределния Друг. За нещо такова говори будиското учение: никога не се опитвай да проумееш какво има в другия човек!
Lingis отбеляза, че животът на много хора протича в измерението на доволството и отхвърлянето. Ако изпитвам това, което искам, то тогава съм доволен; а ако изпитвам, каквото не искам, то тогава го отхвърлям, не одобрявам, укорявам. Това е волевия начин на съществуване в света. Ако съм открит към чудото, че въобще съществувам, че ме докосвам преживявания, към невероятната магия на съзнанието, на живота, то тогава ще се смея, плача, благославям или проклинам.
Витгенщайн, философът имал усещането, че сме склонни да преувеличаваме абстрактното, теоретично мислене и да загубим връзката с истинските източници на мъдростта, които се крият в ангажирано действения живот и могат да доведат и до полудяване. Той сериозно се е боял от тази опасност. За него лудостта е означавала, че човек става самотен, изолира се, отдръпва се, става недостижим и неòбичен. Единственото лекарство е човек да се смее, плаче, благославя и проклина – докато живее.
Абонамент за:
Публикации (Atom)