вторник, 27 септември 2011 г.

Андраш Фелдмар, На малки части, 12

Красотата на опасността
(септември 1994)

Като психотерапевт до днес повече от 45 хиляди часа съм говорил с хора, слушал съм думите им. На сцената на психотерапията има нужда от професионализъм, наука, болест, диагноза, прогноза, план за лечение и оценка. Реалността на терапия се състои от това, че двама човека се срещат. Дадено е мястото и времето. И двама човека взаимно участват в животите си. Вреди или поправя. За Фройд единствената цел на анализата е да направи възможна срещата на човеците в интимна обстановка, концентрирайки се върху истината. Истината не е тъждествена с фактите. За да изкажеш истината е нужна смелост, защото истината е винаги лична. Лъжем, защото се боим. Боим се, че истината ни няма да се окаже състоятелна. Ако ме занимават въпросите как живея, какво е добро и лошо в живота ми, кого да помоля да критикува живота ми? Терапията тръгва от тезата, че е по-добре да знаем къде сме, отколкото да избягаме от реалността, колкото и болезнена да е тя. Ако нямам тайни, чиито съществуване отричам и пред себе си, то не бих имал нужда и от човек, който да ми помогне да разкрия тайните, които крия от съзнателността си. В новата си книга M. Guy Thompson изразява сбито: „Нещата, които крием от себе си, се връщат индиректно да ни преследват. Накрая страдаме от скриваните си тайни, защото тези тайни ни предупреждават за всичко онова, поради което се боим от реалността. В тях се крие истина, не защото те неизбежно разкриват същността на истината, а защото онова, което скриваме ни се струва прекалено реално, за да го приемем.”
Неотдавна организирах симпозиум, озаглавен Етика, политика и психотерапия. Първата му част Етика и психотерапия се проведе. Втората му част ще бъде през ноември. Pyllis Chesler ще помага да разкрием въпросите на властта и подвластността. Той е писал книгата Women and Meadness (Жените и лудостта). Това бе първото значително феминиско обвинение срещу безчинството на психиатри и психолози спрямо жените.
Приятелят ми, Alphonso Lingis, философ, чиято книга Community of Those Who Have Nothing Common (Общност за онези, в които няма нищо общо) излезе скоро, дойде да говори за етиката. Имаше приблизително осемдесет души. Заглавието на лекцията му беше: Опасни чувства. Основа изложението си специално на Ницше, защото Ницше много по-страстно от всеки друг призовава читателя си: „Живей опасно!” Етиката, изложена от Lingis призовава (в еднаква степен и пациента, и терапевта) да бъдат нараними и беззащитни, дотолкова, че да са в състояние „да плачат и да се смеят, да благославят и проклинат”, вместо да се загубят в разбирането, многознаенето, мъдруването. Смехът, плачът, благословът, проклинането означава участие: съществуване заедно, единение, докато в рационалното разбиране има обективност, отделност, опитваме се да направим такъв и безпределния Друг. За нещо такова говори будиското учение: никога не се опитвай да проумееш какво има в другия човек!
Lingis отбеляза, че животът на много хора протича в измерението на доволството и отхвърлянето. Ако изпитвам това, което искам, то тогава съм доволен; а ако изпитвам, каквото не искам, то тогава го отхвърлям, не одобрявам, укорявам. Това е волевия начин на съществуване в света. Ако съм открит към чудото, че въобще съществувам, че ме докосвам преживявания, към невероятната магия на съзнанието, на живота, то тогава ще се смея, плача, благославям или проклинам.
Витгенщайн, философът имал усещането, че сме склонни да преувеличаваме абстрактното, теоретично мислене и да загубим връзката с истинските източници на мъдростта, които се крият в ангажирано действения живот и могат да доведат и до полудяване. Той сериозно се е боял от тази опасност. За него лудостта е означавала, че човек става самотен, изолира се, отдръпва се, става недостижим и неòбичен. Единственото лекарство е човек да се смее, плаче, благославя и проклина – докато живее.