събота, 19 ноември 2011 г.

Няма ли кой да те обича?

Когато избирах първата книга за Критическия квартет (Лудост, Калин Терзийски, Сиела, София, 2011) си казах ето една книга, тематизираща важен социален проблем на един изгряващ автор, който твърдеше, че разказва различните лица на лудостта в книга, по-майсторски написана от Алкохол. Какво обаче намерих в книгата.

На стр. 61-65 в главата „Как да я наричаме?” Повествователят, вбесяван от усложнения език на психиатрията, в разговор с д-р Соте, който е от онези, които превръщат психиатрията в схоластика, за да го дразни, произнася следните реплики: „Ние си променяме думите, с които наричаме това и онова, а то си остава същото! Ебати и работата! Докога ще променяме думите бе, д-р Соте? Защо ти ми бърбориш на тоя психиатричен жаргон, в който има толкова непонятни за хората термини? Какво крием от хората, а, Соте? От себе си ли крием нещо? Аз не мога да разбера…”

несхоластично

Ако проследим времето и възрастите, описвани в книгата, се получава следното:
„Това се случи през късната есен на 1999-а. Аз работех в Болницата вече трета година.” Тогава се влюбва в Ив. Която тогава дошла в Болницата. Или поне оттогава е почнал да я забелязва (стр. 7).
А на двадесети май 2000 година е „наясно с едно” – „днес ще напусна Болницата.” (230 стр.).
В периода от късната есен на 1999-а до 20 май 2000 година Повествователят веднъж празнува Нова година, като си говори с предишния дежурен, яде с Ив люти чушки от помощите в сестринските стаи, тайно се попрегръща с нея и когато тя си тръгва, пие с пациенти в кабинета си (стр. 99-106). Тоест настъпва 2000 година. По-сетне отново празнува следваща Нова година, като носи торта в Болницата, организира разтоварването на камион с помощи, пие с французи, целува Ив, рита табуретка. Тоест настъпва 2001 година.
На стр. 230, когато напуска Болницата, й е отдал 4 години. „Даже не четири, а десет.”
(На стр. 48 Повествователят е на 20 години през 1990 и е в Гранични войски. На стр. 14 е есен и Повествователят е Първокурсник, вече изкарал две години в Гранични войски.) тоест: 1988-1990 Гранични войски, 1990-1996 МА, 1996-2000 Болницата.
Дъщеря му в периода от късната есен на 1999-а до 20 май 2000 е тригодишно момиченце, да кажем и на стр. 115, като на 229 страница е вече на 4 години. На стр. 154 обаче вече е съсипал семейството си (тоест вече е влюбен и има отношения с Ив), декември е, „По всичко личеше, че се готвя да напусна медицината, с която живях дванадесет години. Както и жената и детето си, с които живях пет години.” Тоест би трябвало да е декември 2002 година.
На това му се казва писателска и редакторска немарливост.

На стр. 164-165 във втората Нова година: „В края на декември, директорът на Болницата, доктор Г., беше подвикнал на Ив:
- Какво правиш, Месалина? – Какво означаваше това? – мислих цял ден тогава аз. Ето какво: Месалина - куртизанката, заради която Нерон е запалил Рим! Явно доктор Г., с неговата иносказателност искаше да каже, че Ив е подпалила мене и моето тъжно семейство.”
Това, което се опитвам да осмисля като четец: какво означава, какво ми казва за Повествователя фактът, че е използвана думата куртизанка за Месалина. (Куртизанките са: 1. жени с леко поведение, които се движат в дворцовото общество през ХVІІ и ХVІІІ век предимно във Франция. 2. жени с леко поведение.)
Какво ми казва за Повествователя и следното: Ако заради Ив подпалват Рим (Повествователят и семейството му), то кой е Нерон, но пък и Ив е и самата подпалвачка на семейството, излиза, че тя е Нерон, тоест тя е и Месалина, и Нерон. Въобще: кой кой е и кой кого подпалва.
Ако става дума за развратната римска императрица Месалина, убита през 48 г. от съпруга си Клавдий, и при положение че подпалването на Рим е през 64 г. какво означава Нерон да подпалва Рим заради Месалина, убита 16 години по-рано. Като не се занимавам с въпроса дали наистина Нерон е палил Рим, или това е една от клеветническите пиаркампании на християните, срещу които той почва гонения. (Как бил свирил на арфата си, докато горял градът.)
Въпроса за Месалина, Нерон и кой как подпалва, мога да осмисля така: Ако приема, че става дума за Повествовател, който в деянията си се стреми да прехвърля отговорност („Аз бях влюбен и това ме правеше безотговорен баща.”), то тогава е ясно: Повествователят, който е Нерон, подпалва Рим, собственото си семейство, заради развратната Месалина, тоест Ив. Но тъй като иска да скрие от себе си собственото си деяние, не желае да понесе отговорността за това, което е извършил, прави грешката, че не той, а Месалина се оказва подпалвачка не само на Рим, а и на него самия. Тоест тя е отговорна и за това, че той е влюбен. Тоест: колко добре авторът е характеризирал героя си с неговата реч и е успял да ни каже това нещо за него. Останалите засега не успявам да осмисля. Освен ако не си кажа: безкултурие и безграмотност.
Но не това са големите проблеми на тази книга.
В нея Повествователят постоянно ни казва, че правил секс, че бил на процес по-абсурден от процеса на Кафка, че еди-кой си е такъв, а еди-кой си онакъв, че се разсмивал всеки ден от странните и абсурдни случки, че мислите му били като рибки, но не ни ги показва. Няма описание на секса, няма описание на процеса, няма обрисуване на героите в тяхната реч, мисли или описание на действия като такива или онакива, има лепене на етикети. Няма ги мислите и показването им по словесен начин, така че, докато ги четем, те да създават в нас образа на подскачащи и проблясващи рибки. Няма ги разсмиващите случки. Няма ги и лудите, а има единствено човек, работещ в институция, който говори с колеги, пише диагнози, фрасват го по главата, пие, терзае се, има етикети и мнения, с които или дразни колеги, или ги кара да порозовяват.
Но не и това е големият проблем за мен.
Ако приемем, че Психиатричната институция е място на Нечовешкото, мястото където конкретни човешки индивиди стават Нечовеци, тоест това е институция, сродна с концентрационния лагери, то тогава това е история на офицер от SS, който запленен от красивите униформи, легендата за трудната работа по превъзпитаването на престъпниците и надеждите за секс, става офицер в концентрационен лагер, там завързва любов с колежка, междувременно се терзае и тръшка колко виновен е към семейството си, колко лошо е това общество, че и как това предишно поколение го манипулирало и зареждало с вина. И се вайка и размишлява над съдбата на милите и горки концлагеристи как те са си криви дървета, които може би никой не би трябвало да изправя, а да ги остави да са растат сред другите здрави и прави дървета. Но в момента, когато се появява възможността за по-престижни възможности за пари, секс и прочее, веднага се втурва натам, каейки се и терзаейки се и уж казвайки ни истината. Една ялова истина, защото не води нито до деяния на Повествователя относно концлагеристите, нито до промени в съдбата им.
Проблемът е и в отношението към другия. В отношението към по-слабия, безгласния, обезправения и унижения. Към онзи, на когото са отказани човешкост и достойнство. Че неговата съдба е дотолкова интересна, доколкото може да дразним колегата психиатър, да възбуждаме любимата, да дадем да разбере на друг колега колко е некомпетентен, поставяйки вместо него правилната диагноза. Текстът на Калин Терзийски е много любопитен и става наистина интересен, обаче именно там, където Повествователят не размишлява за Лудостта, Лудите и прочие, а разказва за мимолетните отношения и връзки с психиатричните пациенти (истории, които сякаш опровергават казванията и размишлявянията на Повествователя). И дори и с този си Повествовател или по-точно: с такъв Повествовател книгата би могла да бъде една работеща книга, ако освен него присъстваха и бяха показвани-разказвани и конкретните луди, конкретните индивиди, конкретните психиатрични пациенти, и разбирахме и тяхната истината. Няма я. Има я истината на терзаещия се гаулайтер. Защото книгата претендира да говори за освобождаващия се човек и свободата. Но тя не прави нищо за несвободните, за робите, освен да затвърждава клишетата и стереотипите за тях. Защото и самият Повествовател разбира свободата като свобода от, а не като свобода за: „Свободен от Болницата, от работата си, от семейството си, от повечето си ангажименти и от повечето си връзки със света.”

Какво ли крие от себе си?

Николай Бойков

събота, 12 ноември 2011 г.

Андраш Фелдмар, На малки части, 15

Да намерим себе си

В пето действие на Бурята четем: "Така/ намери съпруга си по време на пътуването/ в Тунис Кларибела;Фердинанд, брат й, така – жена, когато сам/ бе той изгубен; Просперо – държавата си/така откри на този пуст остров;/И така самите себе си открихме всички ние, които/ бяхме извън себе си." (превод от унгарски) "В едничко пътешествие тук всеки/съкровище намери: Кларибела — /съпруг във Тунис; Фердинанд — съпруга,/когато беше се загубил сам;/ княз Просперо, сред тоз пустинен остров — /отнетото си княжество; а всички,/ да, всички ние — себе си, когато/ се лутахме в заблуди!" (превод Валери Петров)
Как мога да отрия себе си? Едно от най-ценните учения на будиския канон, Диамантената сутра, ни предупреждава да се откажем от отъждествяването с егото, личността, съществото, с отделната индивидуалност. „Самостоен съм” – дали това е благородна цел или грешна илюзия?
Исак Бабел винаги любопитствал какво мислят другите. В родния му град, Одеса се разказвала легендата, че награждавал с обяд или с книга, онзи, който му разказвал историята на първата си любов. Ако ме бе попитал мен, аз щях да му разкажа за Хелга. Бях петнадесет годишен, живеех в Будапеща с майка си, а Хелга – шестнадесетгодишна. Запознахме се в една школа по танци. Любовта се оказа едно всепомитащо преживяване, не приличаше на нищо, което бях изживял дотогава. Бе ми останало толкова разум обаче да се опитам да скрия любовта си от майка ми, но тя скоро се усети и дори проучи кое е момичето, в което се бях влюбил. И тогава ми каза, че Хелга е грозна, глупава, курва, произхожда от обществено неприемливо семейство, и не е и вярно, че съм влюбен, защото нейния син не може да е такъв идиот. Ясно виждах в какъв капан съм попаднал. Или ще повярвам на онова, което изживявам и в този случай трябва да се изправя очи в очи с кошмарната реалност: трябва да считам майка ми за злонамерен, ревнив, завистлив и подлудяващ ме враг или трябва да повярвам на майка ми и в този случай, трябва да се откажа да направлявам живота си, осланяйки се на опита си, трябва да се откажа да се считам за имащ здрав разсъдък и трябва да се вкопча в майка ми, тя да ме направлява в този пълен с опасности свят. Цената на първата възможност бе да загубя майка си, а на втората, да загубя себе си и суверенитета си.
Реших да спася себе си и когато през 1956 в образа на унгарската революция ми се предостави възможност, напуснах родината си – избягах от майка си, която подкопа младежките ми стремежи да приема сериозно собствения си опит. А и на какво друго да се опре човек? Следвам ли желанията си, най-много да направя грешка, но поне може да се поуча от грешките си; да кажа така: ще калибрирам, ще урегулирам тълкуванията на опита си. Ако следвам чужди желания, ще почна да живея във въображаем свят на илюзии или което е още по-лошо: в робство.
Според заключението на научни изследвания, извършени неотдавна, връзката, желанието да принадлежиш някъде е с толкова със същата заповедна сила както глада, жаждата, необходимостта от сън или сексуалната подбуда. Трагедия е, че цената на връзката често е отказа на човек от самостоятелност. Всички самостойно сме в малцинство и мнозинството ни отхвърля от себе си.
Всички очакваме зова: „Все едно кой си, все едно как, ела” Всички желаем да се срещнем със Заратуста, който да ни каже: „Това е моя път. Къде е твоя?” Унгарците, които през 1956 година се бореха със Съветския съюз, наричаме борци за свобода. Свободата, освобождението е безкрайна задача. По своя си начин и аз бях такъв – и съм – борец за свобода. Боря се за свободата на словото и живея според собствения си опит. Боря се срещу всяка форма на фашизъм, според която несъгласието е предателство.
Привидно противоречие има между подтика да открием себе си и учението на Буда, че не съществува отделно аз. Това противоречие обаче изчезва, ако проумеем, че будиската медитация е доста ефективен метод да се озовем във връзка с собствения си опит и да го вземе и насериозно. Възможно ти и аз да сме едно. Но ако го повярвам, ако послушам твоите думи, то тогава ще стана твой роб, а ти мой господар, а тази връзка става смъртоносна.

четвъртък, 3 ноември 2011 г.

Андраш Фелдмар, На малки части, 14

Братя, сестри, въжета
(май 1995)

В края на март ме помолиха да проведа интензивна терапия в един провинциален град. Действителният пациент беше едно двадесет и четиригодишно момиче, което бе прекарало голяма част от последните седем години в една рушаща се лудница с диагноза шизофрения. Брат й, шест години по-голям, бе станал успешен бизнесмен, доста заможен човек. Родителите бяха хора на науката, и двамата университетски преподаватели. Придружаваше ме една млада психиатърка, за да ми е в помощ при терапията и да се учи от мен. Споразумяхме се, че три дни ще прекараме със семейството и заедно ще се храним, за да се опознаем. Яно, по-големият брат бе взел от болницата сестра си един ден преди нашето пристигане. Бе я отвел в собствената си къща и беше решил, че знае как може да бъде излекувано момичето: с безчет гимнастически упражнения, здравословно хранене и военна дисциплина. Юли, психиатърката, и аз сновяхме между домовете на родителите и баткото съвсем до последния ден, когато се срещнахме накрая с цялото семейство. Юли веднага установи много дълбок, емоционален рапорт с Жужи, момичето. Когато бяхме заедно само Жужи, Юли и аз, разхождайки се в гората покрай един ромолящ поток, Жужи бавно, тихо, понякога позахилвайки се казваше подобни неща: - Батко ми не ми е батко. Или: - Бременна съм, защото Яно ме боцна с инжекция. Като се прибрахме, Жужи свири на пианото повече от час, вживявайки се, докато Яно не се прибра и не се разпореди сестра му да престане с това „манийно” свирене.
Проблемът с Жужа възникнал, когато била четиринадесет годишна по време на конфирмацията й. Ритуалът почти свършвал, когато Жужи внезапно подивяла, почнала да ругае родителите си и разтреперана и тресейки се избягала. Дотогава Жужи била добро дете, гордост за майка си, нейна любимка. С Яно винаги имало проблеми, не слушал никого, постоянно се бунтувал. Препускаше с шеметна скорост с великолепното си БМВ и ми повтаряше, че всичко е въпрос на воля.
Юли и аз бяхме съгласни, че родителите, по разбираеми причини, са държали извънредно здраво в ръце децата си, направлявали са ги като две марионетки. Яно се разбунтувал, като с още по-здраво управлява казвайки: „Щом става дума за направляване, то тогава аз ще направлявам всички, мен обаче никой няма да ме направлява.”
Бунтът на Жужи бил следния: да скъса въжетата на марионетката и да се сгромоляса, без собствена воля, позволявайки на други да решават относно съдбата й, пиела си лекарствата и се оттегляла в най-вътрешните части на болницата. Хрумна ни,че между Яно и Жужи може би се е случило някакво сексуално събитие, когато момичето е било на десет, а момчето на шестнадесет години. Жужи с никого не е разговаряла за това, имала чувство за вина, по време на ритуала на конфирмацията съвестта й се събудила и поради това не била в състояние докрай да го извърши.
Съобщихме на семейството, че Жужи би могла да намери себе си, ако живее в дом, в такава институция, които дават истинска сигурност и обич, за такъв си мечтаеше и Лейнг. На място, където никой няма да иска да знае по-добре от нея кое е добро за нея, където ще се буди, когато иска, спи, когато иска, където уважават собствения й вътрешен ритъм. Където би могла да каже истината без угрозата от наказание и където би могла да свири на пианото без това да бъде квалифицирано като патологичен симптом.
Добрата новина е, че Жужи не се върна в болницата. Яно прие да наеме къща във Ванкувър, където Юли би могла да даде начало на този, даващ убежище дом, чийто първи обитател би била Жужи. Лошата новина е, че Яно, естествено, иска да направлява и Юли. Юли сега се бори да получи дома и необходимите финанси за неговото начало, но не иска някой да я дърпа на въжета. Надявам се да успее. Аз от двадесет години искам да направя тук във Ванкувър такава институция и констатирам, че въжетата са безчет и безчет души искат да ги дърпат.