четвъртък, 3 ноември 2011 г.

Андраш Фелдмар, На малки части, 14

Братя, сестри, въжета
(май 1995)

В края на март ме помолиха да проведа интензивна терапия в един провинциален град. Действителният пациент беше едно двадесет и четиригодишно момиче, което бе прекарало голяма част от последните седем години в една рушаща се лудница с диагноза шизофрения. Брат й, шест години по-голям, бе станал успешен бизнесмен, доста заможен човек. Родителите бяха хора на науката, и двамата университетски преподаватели. Придружаваше ме една млада психиатърка, за да ми е в помощ при терапията и да се учи от мен. Споразумяхме се, че три дни ще прекараме със семейството и заедно ще се храним, за да се опознаем. Яно, по-големият брат бе взел от болницата сестра си един ден преди нашето пристигане. Бе я отвел в собствената си къща и беше решил, че знае как може да бъде излекувано момичето: с безчет гимнастически упражнения, здравословно хранене и военна дисциплина. Юли, психиатърката, и аз сновяхме между домовете на родителите и баткото съвсем до последния ден, когато се срещнахме накрая с цялото семейство. Юли веднага установи много дълбок, емоционален рапорт с Жужи, момичето. Когато бяхме заедно само Жужи, Юли и аз, разхождайки се в гората покрай един ромолящ поток, Жужи бавно, тихо, понякога позахилвайки се казваше подобни неща: - Батко ми не ми е батко. Или: - Бременна съм, защото Яно ме боцна с инжекция. Като се прибрахме, Жужи свири на пианото повече от час, вживявайки се, докато Яно не се прибра и не се разпореди сестра му да престане с това „манийно” свирене.
Проблемът с Жужа възникнал, когато била четиринадесет годишна по време на конфирмацията й. Ритуалът почти свършвал, когато Жужи внезапно подивяла, почнала да ругае родителите си и разтреперана и тресейки се избягала. Дотогава Жужи била добро дете, гордост за майка си, нейна любимка. С Яно винаги имало проблеми, не слушал никого, постоянно се бунтувал. Препускаше с шеметна скорост с великолепното си БМВ и ми повтаряше, че всичко е въпрос на воля.
Юли и аз бяхме съгласни, че родителите, по разбираеми причини, са държали извънредно здраво в ръце децата си, направлявали са ги като две марионетки. Яно се разбунтувал, като с още по-здраво управлява казвайки: „Щом става дума за направляване, то тогава аз ще направлявам всички, мен обаче никой няма да ме направлява.”
Бунтът на Жужи бил следния: да скъса въжетата на марионетката и да се сгромоляса, без собствена воля, позволявайки на други да решават относно съдбата й, пиела си лекарствата и се оттегляла в най-вътрешните части на болницата. Хрумна ни,че между Яно и Жужи може би се е случило някакво сексуално събитие, когато момичето е било на десет, а момчето на шестнадесет години. Жужи с никого не е разговаряла за това, имала чувство за вина, по време на ритуала на конфирмацията съвестта й се събудила и поради това не била в състояние докрай да го извърши.
Съобщихме на семейството, че Жужи би могла да намери себе си, ако живее в дом, в такава институция, които дават истинска сигурност и обич, за такъв си мечтаеше и Лейнг. На място, където никой няма да иска да знае по-добре от нея кое е добро за нея, където ще се буди, когато иска, спи, когато иска, където уважават собствения й вътрешен ритъм. Където би могла да каже истината без угрозата от наказание и където би могла да свири на пианото без това да бъде квалифицирано като патологичен симптом.
Добрата новина е, че Жужи не се върна в болницата. Яно прие да наеме къща във Ванкувър, където Юли би могла да даде начало на този, даващ убежище дом, чийто първи обитател би била Жужи. Лошата новина е, че Яно, естествено, иска да направлява и Юли. Юли сега се бори да получи дома и необходимите финанси за неговото начало, но не иска някой да я дърпа на въжета. Надявам се да успее. Аз от двадесет години искам да направя тук във Ванкувър такава институция и констатирам, че въжетата са безчет и безчет души искат да ги дърпат.

Няма коментари:

Публикуване на коментар