понеделник, 25 април 2011 г.

Андраш Фелдмар, На малки части, 11

Млада революция
(февруари 1994)

В историята на човечеството са известни много революции: имало е индустриална революция, научна революция, културна революция. Революцията на терапията е едва петдесетгодишна. Когато съм се родил през 1940-а, пеницилинът е бил в експериментален стадий. В детството си съм бил склонен към възпаление на средното ухо. То беше придружено с мъчителна болка, но ако бъде лекувано с пеницилин, минава и за ден. В следвоенна Унгария това вълшебно хапче не можеше да бъде намерено, така че трябваше да изчакам възпалението да мине за 5-7 дена, в чийто край баща ми ме вземаше в скута си, здраво ме хващаше с яките си мъжки ръце, а лекарят без упойка с един остър инструмент пробиваше тъпанчето.
През петдесетте години на двадесети век се появява първото психотропно лекарство, като например хлорпромазин (Хибернал). ЛСД е открито през 1943. Днешната неврология смята съзнанието за функция на мозъка. С почуда наблюдаваме невероятната сила и власт на свързванията на атомите, които определят развитието на духа и тялото.
Защото тогава приемам по-лесно да бъде лекувано възпалението на средното ухо с пеницилин, отколкото лечението на шизофрения с халоперидол или хлорпромазин? Защо, ако сина ми го заболи ухо, го водя на лекар уши-нос-гърло, но ако почне да халюцинира, бих го предпазил от психиатрично лечение? Ако си счупи ръка, защо смятам за подходящо ортопедичната професионална грижа, вместо да използвам топла бича тор за лечението на счупването? И защо при лекуването на психозата повече ценя методите от атическия храм на Асклепий, прилагани в 500 г. пр. хр. от прилаганите днес в клиниката на Университета на Британска Колумбия.
Един сериозен, първокласен учен неотдавна откри значими анатомически аномалии в мозъка на четиридесет хомосексуални мъже. Изводът му: хомосексуалността е наследствена. Следователно свободен избор, влияние на средата не съществува. Същият учен за щастие е показал също така че горната теория може и да не е правилна: промяната в мозъка може да е и следствие, не само повод. А Ashley Montague прозрял: въз основа на рентгеновите снимки на детската пищялна кост може да установи дали са обичали или не детето.
Горните доста разнопосочни размишления бяха предизвикани от попадналата ми статия от Harper’s. Неин автор е Марк Вонегът (синът на Кърт Вонегът, който е написал и The Eden Express), има интересно заглавие: Защо искам да ухапя Р. Д. Лейнг? Марк към 1970 се бори с лудостта и в края на този жизнен период достига до извода, че проблемът му е бил шизофренията. „Възможно е да е наследствена. Във всеки случай има биохимическа основа. И е лечима.” Марк иска да захапе Лейнг, защото е заявил: възможно е лудостта да е единствената здравосмислена реакция за някои хора, живеещи при луди обстоятелства. Марк по отношение на това по-скоро смята, че шизофренията е дотолкова обществено и политическо събитие, доколкото такива са диабетът или ракът. Баща му препоръчва книгата така: „Важна и съвършена, прекрасна книга.”
Революцията на терапията е млада, но вече сме напреднали много в областта на спасяването на животи и облекчаването на физическата болка. Лейнг представлява следващата вълна на тази революция. Биополитиката е по-сложна и по-противоречива от биохимията. Менталните страдания са функция и на това как се отнасяме един към друг. Тайни, лъжи, злонамереност, тормоз, пренебрегване – много по-трудно е да ги изследваме отколкото МАО-инхибиторите, адреналина или лития. Към края на живота си Лейнг прави следното обобщение: „В реалността подбудите на сърцето и физиологията на мозъка съществуват заедно, следователно трябва да са взаимозависими”… Мнозина се саморазпознават в описанията на Лейнг, но причина за усещаната истинност на теориите му би могло да бъде просто това, че техните илюзии са общи. Онези, които не са съгласни с изводите му и не се разпознават в описанията му относно психиатрите, пациентите, съпрузите и съпругите, родителите и децата, любовниците и другите, те се отнасят с подозрение към трудовете му. Голяма неразбория.

събота, 9 април 2011 г.

Андраш Фелдмар, На малки части, 10

Човек предполага
(1993 ноември)

Неотдавна бях десет дена на територията на някогашния Съветски съюз. ЮНЕСКО беше организирал тренинг за социални работници и психолози, за да ги подготви за работата им в един от деветте социални центрове, където „психологически рехабилитират” оцелелите от чернобилската нуклеарна авария. Приблизително четиридесет работници от психиатричната система дойдоха в Минск (Беларус) от Украйна, Русия и Беларус, от трите държави, засегнати най-вече от взрива. Членовете на международната треньорска група бяха пристигнали от Холандия, Канада, Белгия, Англия, Съединените американски щати, Русия и Словения. Аз заминах за последната, шеста седмица на трудния курс. Междувременно размишлявах с какво мога да допринеса за успеха на курса. Две мисли изкристализираха в мозъка ми. От една страна едно сравнение: ако човек получи непознато количество радиация, това е все едно да го заразят и да стане ясно, че е серопозитивен. От друга страна безсмисленото, много по-трудно е да понесеш безполезно страдание от болката, от която има полза. На хората, които са били най-пряко засегнати от злополуката, не били съобщили не само предстоящите последици, но и факта на самата злополука. Повечето травматични събития, от земетресението до кръвосмешението приключват, когато свършат, и човек, докато се съвзема и намира себе си, открива: бъдещето му не зависи от това, което се е случило в миналото. Не е така обаче с онези, които не са имали информация за травматичното събитие (зараза, облъчване), но тъкмо в техните случаи, то никога не свърша, събитието е скъсило окончателно и помрачава бъдещето им с облака на несигурността. Мислех да използвам опита си от ванкувърската СПИН организация и при чернобилските жители. А по отношение на това как биха дали смисъл на страданията си, причинени от злополуката, исках да насърча хората да изготвят бележки за събитието (раждането на деформирани бебета, увеличаването на смъртните случаи в резултата на левкимия и рак, разпадането на общностите, обезлюдяването, трудностите от изселването), да изпратят в света група, която, обикаляйки го, да ни предупреди какво може се случва в близост до атомните реактори.
От стария Минск са останали само два блока. Останалите са били изцяло разрушени във Втората световна война, след това полека квартал по квартал е възстановен в по време на съветския режим. Температурата е няколко градуса под точката на замръзване и в хотела няма нито отопление, нито топла вода. Няма и сапун и тоалетна хартия. Магазините са празни. Знаците на занемареността, на бедността са навсякъде. Понеже не знам руски, не мога да установя дал на ъгъла на улицата ми предлагат бензин за водка или обратното, тъй като и двете са редки и ценени стоки.
Саша, преводачът ми, всеки ден е десет часа до мен. Проумявам, че в присъствието на Саша мога на върша и психотерапия. Той не смущава интимността на терапевтичната ситуация нито в личните, нито в груповите ситуации, нито свободното изразяване на чувствата. Четиридесетте работещи в областта на менталната хигиена са изпълнени със страх и притеснение, както в личните, така и в професионалния живот. Скоро ще отпътуват от Минск при семействата си, на новите си работни места. Ще си липсват. Познават ли действително достатъчно много технически решения, за да разрешат всичките, разкриващи се пред тях проблеми? Мина доста време, докато да ги убедя да мислят в ситуации, а не в проблеми. Насърчих ги да участват във възникващите ситуации по собствения си, личен начин, а не да търсят единственото правилно решение. В разговорите нито веднъж не се яви темата за смисъла или безсмислието на страданието или за паралела между СПИНа и радиационното заразяване. Следните въпроси стояха в центъра на общото внимание: как да преживея оргазъм със съпруга си? Да остана заедно с родителите си или да рискувам да заживея отделно? Как да предпазя тригодишната си дъщеря от ревността на по-големия й брат? Дъщеря ми е на двадесет и две, все не се обажда, така ми липсва, някога бяхме толкова близки…
Руснаците бяха чувствителни, украинците ентусиазирани и любопитни, белорусите достопочтени и учтиви, но всички бяхме съгласни, че ако намерим обща радост, сближим се, чувстваме се добре, то тогава живота веднага става по-поносим. За да не замръзнем, гаврътвахме нескафето (истинско кафе нямаше никъде) с водката в десет предобед…

понеделник, 4 април 2011 г.

Андраш Фелдмар, На малки части, 9

Отворено писмо
(юни 1993)

Франсис Хъксли: син на Жулиен Хъксли, братовчед на Олдъс Хъксли, антрополог, писател, терапевт – освен това мой приятел и учител. На 28 август тази година (1993) става на седемдесет години. Един негов приятел като изненада състави антология за рождения му ден. И аз написах за антологията:
Скъпи Франсис,
Приятелю, Учетелю, Духовни другарю! Седемдесетият ти рожден ден ми дава повод да изразя удивлението си от личността ти, както и благодарността си за щастието да те познават лично.
Срещнахме се в Лондон, на 14 септември 1974. Беше на толкова години, колкото аз сега. Бях силно потиснат, понеже Hugh Crawfort тъкмо ме беше скастрил, прямо казвайки ми: ако си мисля, че имам дори една оригинала мисъл, то тогава съм или наивен, или невежа. Свали бремето от сърцето ми, когато заяви: възможно е нищо да не е оригинално, но дори и тогава човек може да е оригинален. Човечеството от много отдавна познава едни и същи истини, но все пак за всяко поколение, то трябва наново да ги формулира. Смяташе за добро човек да си постави за цел да им служи. Процесът на живота преминава през нас, не ние отговаряме за оригиналността, но за поддържането на процеса, за приемствеността – да. Служи с цялото си внимание на всичко, което животът поставя пред теб – ме посъветва. Е, животът ме постави пред теб и Ти вършеше, това, което учеше. Благодаря Ти, че в последните две десетилетия толкова много пъти се обърна към мен с цялото си внимание.
Макар да смяташ себе си за второкачествен шаман (първокачественият шаман трябва да е по-енергичен, по-непосредствен), силата и откритостта ти ме омая. Беше за мен като една от природните сили, дружелюбността ти означаваше специфично вълнение за мен. Ще цитирам е. е. къмингс: помогна ми да отворя очите на очите си. Всяка среща с теб бе дар, когато заплитахме нишките на съпринадлежността.
Много пъти, когато живеехме за кратко заедно, във Ванкувър, Гот Айлънд, Лондон или Будапеща, или в нюхемпширския Литълтън, или в Санта Фе, или в Бъркли – великодушно споделяше с мен загадката на личния си живот и заедно с него и духа, който го движи. По всевъзможни начини обогати живота ми – наблюдавах как одираш бобър, бориш се с омари, хващаш морски таралежи и ги и изяждаш, готвиш, пееш, рецитираш, танцуваш, свириш на пиано и така нататък.
„Този крехък живот, приклещен между раждането и смъртта все пак може да е удовлетворителен, ако е диалог. Животът ни, жизненият ни опит се основава на това, че ни заговарят мисли, думи, постъпки, а ние отговаряме, като творим и упражняваме въздействие.” – казва Мартин Бубер. Разговорите с Теб, се единиха в непрестанен диалог, който храни душата ми, укрепва духа ми, подмладява ума ми. Красноречието ти ме подтикна да стана добър слушател.
Научи ме, че най-доброто противодействие срещу табутата е смехът – и днес се разведрявам, когато чуя дълбокия ти, плътен хохот. Една от формите на отъждествяването, на участието е като се присъединя към Теб в смеха, прегънал се на две, хванал се за стомаха. Виждам вече в погледа ти огненодишащия змей, но той не успя да поопърли дори и една мигла.
Помогна ми да стана мъж, да науча какво е чест, окуражи ме на саможертва: на това да се посвещавам на практиката, която така формулира: да забелязвам, какво наблюдавам и да наблюдавам, какво съм забелязал.
Благодаря ти, че ме обичаш. И че приемаш обичта ми. Честит рожден ден!