Андраш Фелдмар, На малки части, 9

Отворено писмо
(юни 1993)

Франсис Хъксли: син на Жулиен Хъксли, братовчед на Олдъс Хъксли, антрополог, писател, терапевт – освен това мой приятел и учител. На 28 август тази година (1993) става на седемдесет години. Един негов приятел като изненада състави антология за рождения му ден. И аз написах за антологията:
Скъпи Франсис,
Приятелю, Учетелю, Духовни другарю! Седемдесетият ти рожден ден ми дава повод да изразя удивлението си от личността ти, както и благодарността си за щастието да те познават лично.
Срещнахме се в Лондон, на 14 септември 1974. Беше на толкова години, колкото аз сега. Бях силно потиснат, понеже Hugh Crawfort тъкмо ме беше скастрил, прямо казвайки ми: ако си мисля, че имам дори една оригинала мисъл, то тогава съм или наивен, или невежа. Свали бремето от сърцето ми, когато заяви: възможно е нищо да не е оригинално, но дори и тогава човек може да е оригинален. Човечеството от много отдавна познава едни и същи истини, но все пак за всяко поколение, то трябва наново да ги формулира. Смяташе за добро човек да си постави за цел да им служи. Процесът на живота преминава през нас, не ние отговаряме за оригиналността, но за поддържането на процеса, за приемствеността – да. Служи с цялото си внимание на всичко, което животът поставя пред теб – ме посъветва. Е, животът ме постави пред теб и Ти вършеше, това, което учеше. Благодаря Ти, че в последните две десетилетия толкова много пъти се обърна към мен с цялото си внимание.
Макар да смяташ себе си за второкачествен шаман (първокачественият шаман трябва да е по-енергичен, по-непосредствен), силата и откритостта ти ме омая. Беше за мен като една от природните сили, дружелюбността ти означаваше специфично вълнение за мен. Ще цитирам е. е. къмингс: помогна ми да отворя очите на очите си. Всяка среща с теб бе дар, когато заплитахме нишките на съпринадлежността.
Много пъти, когато живеехме за кратко заедно, във Ванкувър, Гот Айлънд, Лондон или Будапеща, или в нюхемпширския Литълтън, или в Санта Фе, или в Бъркли – великодушно споделяше с мен загадката на личния си живот и заедно с него и духа, който го движи. По всевъзможни начини обогати живота ми – наблюдавах как одираш бобър, бориш се с омари, хващаш морски таралежи и ги и изяждаш, готвиш, пееш, рецитираш, танцуваш, свириш на пиано и така нататък.
„Този крехък живот, приклещен между раждането и смъртта все пак може да е удовлетворителен, ако е диалог. Животът ни, жизненият ни опит се основава на това, че ни заговарят мисли, думи, постъпки, а ние отговаряме, като творим и упражняваме въздействие.” – казва Мартин Бубер. Разговорите с Теб, се единиха в непрестанен диалог, който храни душата ми, укрепва духа ми, подмладява ума ми. Красноречието ти ме подтикна да стана добър слушател.
Научи ме, че най-доброто противодействие срещу табутата е смехът – и днес се разведрявам, когато чуя дълбокия ти, плътен хохот. Една от формите на отъждествяването, на участието е като се присъединя към Теб в смеха, прегънал се на две, хванал се за стомаха. Виждам вече в погледа ти огненодишащия змей, но той не успя да поопърли дори и една мигла.
Помогна ми да стана мъж, да науча какво е чест, окуражи ме на саможертва: на това да се посвещавам на практиката, която така формулира: да забелязвам, какво наблюдавам и да наблюдавам, какво съм забелязал.
Благодаря ти, че ме обичаш. И че приемаш обичта ми. Честит рожден ден!