Човек предполага
(1993 ноември)
Неотдавна бях десет дена на територията на някогашния Съветски съюз. ЮНЕСКО беше организирал тренинг за социални работници и психолози, за да ги подготви за работата им в един от деветте социални центрове, където „психологически рехабилитират” оцелелите от чернобилската нуклеарна авария. Приблизително четиридесет работници от психиатричната система дойдоха в Минск (Беларус) от Украйна, Русия и Беларус, от трите държави, засегнати най-вече от взрива. Членовете на международната треньорска група бяха пристигнали от Холандия, Канада, Белгия, Англия, Съединените американски щати, Русия и Словения. Аз заминах за последната, шеста седмица на трудния курс. Междувременно размишлявах с какво мога да допринеса за успеха на курса. Две мисли изкристализираха в мозъка ми. От една страна едно сравнение: ако човек получи непознато количество радиация, това е все едно да го заразят и да стане ясно, че е серопозитивен. От друга страна безсмисленото, много по-трудно е да понесеш безполезно страдание от болката, от която има полза. На хората, които са били най-пряко засегнати от злополуката, не били съобщили не само предстоящите последици, но и факта на самата злополука. Повечето травматични събития, от земетресението до кръвосмешението приключват, когато свършат, и човек, докато се съвзема и намира себе си, открива: бъдещето му не зависи от това, което се е случило в миналото. Не е така обаче с онези, които не са имали информация за травматичното събитие (зараза, облъчване), но тъкмо в техните случаи, то никога не свърша, събитието е скъсило окончателно и помрачава бъдещето им с облака на несигурността. Мислех да използвам опита си от ванкувърската СПИН организация и при чернобилските жители. А по отношение на това как биха дали смисъл на страданията си, причинени от злополуката, исках да насърча хората да изготвят бележки за събитието (раждането на деформирани бебета, увеличаването на смъртните случаи в резултата на левкимия и рак, разпадането на общностите, обезлюдяването, трудностите от изселването), да изпратят в света група, която, обикаляйки го, да ни предупреди какво може се случва в близост до атомните реактори.
От стария Минск са останали само два блока. Останалите са били изцяло разрушени във Втората световна война, след това полека квартал по квартал е възстановен в по време на съветския режим. Температурата е няколко градуса под точката на замръзване и в хотела няма нито отопление, нито топла вода. Няма и сапун и тоалетна хартия. Магазините са празни. Знаците на занемареността, на бедността са навсякъде. Понеже не знам руски, не мога да установя дал на ъгъла на улицата ми предлагат бензин за водка или обратното, тъй като и двете са редки и ценени стоки.
Саша, преводачът ми, всеки ден е десет часа до мен. Проумявам, че в присъствието на Саша мога на върша и психотерапия. Той не смущава интимността на терапевтичната ситуация нито в личните, нито в груповите ситуации, нито свободното изразяване на чувствата. Четиридесетте работещи в областта на менталната хигиена са изпълнени със страх и притеснение, както в личните, така и в професионалния живот. Скоро ще отпътуват от Минск при семействата си, на новите си работни места. Ще си липсват. Познават ли действително достатъчно много технически решения, за да разрешат всичките, разкриващи се пред тях проблеми? Мина доста време, докато да ги убедя да мислят в ситуации, а не в проблеми. Насърчих ги да участват във възникващите ситуации по собствения си, личен начин, а не да търсят единственото правилно решение. В разговорите нито веднъж не се яви темата за смисъла или безсмислието на страданието или за паралела между СПИНа и радиационното заразяване. Следните въпроси стояха в центъра на общото внимание: как да преживея оргазъм със съпруга си? Да остана заедно с родителите си или да рискувам да заживея отделно? Как да предпазя тригодишната си дъщеря от ревността на по-големия й брат? Дъщеря ми е на двадесет и две, все не се обажда, така ми липсва, някога бяхме толкова близки…
Руснаците бяха чувствителни, украинците ентусиазирани и любопитни, белорусите достопочтени и учтиви, но всички бяхме съгласни, че ако намерим обща радост, сближим се, чувстваме се добре, то тогава живота веднага става по-поносим. За да не замръзнем, гаврътвахме нескафето (истинско кафе нямаше никъде) с водката в десет предобед…
Няма коментари:
Публикуване на коментар