събота, 26 септември 2015 г.

Андраш Фелдмар, На малки части, 23

За депресията

Др. Антъни Клеър прави интервю с Р. Д. Лейнг през месец август 1945 в предаването Столът на психиатъра за четвърти канал на радио BBC. Клеър, който е бил психиатер в Дъблин и едновренно с това и радиоводещ, поканил в студиото философа на лудостта, Р. Д. Лейнг. Той говорил открито за тежките си депресивни периоди, сериозното си пиянство. Помислил си е, че може да си помогне, ако почне да пише по тези две теми. Казва: боял се, че и него ще застине “истинската, случайна, шотландска меланхолия”. “Ако наистина сте в дълбока депресия, какво бихте искал да сторят за вас такива като мен?” - го попитал Клар в интервюто. “Да се погрижат да се освободя от даващите причина за действителна тревога обстоятелства, задължения, дейсности, задачи, за да се смекчи в мен чувството на вина, малоценност и неуспех. Да откарат тялото ми в дом. Ако имат лекарство, за което мислят, че чрез него ще мога да попадна в по-ведро състояние, бих бил благодарен” - бил отговорът на Лейнг.
Един мой пациент в тежка депресия, който едва беше склонен да проговори, неотдавна ми обясни: иска да се самоубие, преди демоните, които постоянно го измъчват, да вземат изцяло властта над него, да отнемат разума му и да го откъснат от действителността. Беше преписал на листче няколко изречения от един роман, който тъкмо тогава четеше и ми даде този цитат. Той гласеше: “Имах нужда от това: някой да вземе властта над мен, така, че никой да не може да очаква от мен никакви постижения. Нужда от състояние, в което постижението, продуктът, каквото и да е целенасочено деяние са непредставими. Дори и за мен самия.” Изумих се колко прилича на желанията на Лейнг. И двамата търсят убежище от вината, там, където човек може да почине без да изпитва срам, без да има очаквания от когото и да било към него за постижения. Ернст Бекър в творбата си Бронираният ангел пише: “Демоните са действителни. Те са предизвикани от неспособността на човек да действа. Пораждат, когато човек не е в състояние да действа индивидуално, съзнателно, осланяйки се на собствените си лични, отговорни способности.” Пациентът ми бе загубил личността си, индивидуалността си. Каза: чувства, че през целия си живот нищо друго не е бил, освен поредица от роли. Изигравал е ролята на “момче”, “счетоводител”, “съпруг”, “баща”, но е забравил, ако въобще някога е знаел, КОЙ Е ТОЙ. И това не интересувало никого, докато играел задоволително ролите си. Сега обаче не искаше да изиграе ролята на “пациент”. Беше му останала една-единствена надежда: да може да влезе отново във връзка с истинското си същество, с източника на живота си, с отдавна загубения си дух.
Единият от учителите на Лейнг е Е. Греъм Хоу, който през 1943 издава творбата си The Triumpant Spirit (Тържествуващият дух). Книгата е изследване на депресията, тя отдавна е потънала в забрава, но и до днес не съм чел нещо по-поучително. Хоу е знаел, че да си в депресия е да си осъден, да си провинил се извършител на някакъв непознат грях. Пациентът държи на това, че Бог повече не го обича. Когато материята е нещо повече от духа, то автоматизирането поглъща, унищожава индивида. “Автоматизирам ли се”, то трябва да имам началнк. Трябва да ме направляват, трябва да се откъсна от живия си дух. Ако вместо това мога да живея по “организиран”, тоест органичен начин, то тогава бих слушал собствения си дух. Трудното при лечението на депресията е това как да възвърнем инспирацията и как върнем духа на полагащото му се направляващо място. Депресията е пароксизъм, пристъп, които са съпътствани от липсата на виталност, с извънредно висока степен на задръжки, с парализирането по-малко или повече на волята.
Хоу изрежда шест главни симптома: (1) Самоцентрираност:човек е неспособен каквото и да било да приеме или да извади от себе си. (2) Ретардация или фиксация, нищо не се движи, човек живее в застинала вечност или постоянен, вцепеняваш страх. (3) Чувство за вина, макар човекът в деперсия да е неспособен да стори грях, той, ужасявайки се, и фанатично е добър; депресията е болест, която се стоварва на първо място върху “добрите хора”. (4) Малоценност, защото човек чувства себе си обезсърчен, празен, нищо. (5) Безсъние, това, както и самата депресия трябва да бъде третирана със спокойствие, от всички страни има нужда от много търпение; въпреки постоянната молба да се случи нещо, нетърпимият симптом най-вече така може да бъде понесен, ако страдащият от него съзнателно го понася. (6) Самоубийство: подобно на всички останали симптоми целта и на този е защитата, изцелението: това действие търси изцелението, като търси източника на живота, отхвърляйки баласта на тялото, за да открие всичко изцеляващата близост на духа.
Съм” - това е спиритуално верую; с него заявявам: приемам да представлялвам падналия ми се духовен квантум в силно съпротивляващата се среда на земния ми живот. Да копираш или да се преструваш винаги е неправилно, макар че голям натиск се упражнява над човек, за да стори това. Ако искаме да се освободим от подбудата към депресия, към това да бъдем добри, то тогава въоръжени със сила и смелост, трябва да разкрием истината.

неделя, 20 септември 2015 г.

Андраш Фелдмар, На малки части, 22

Безотечествен

Фройд и Янош Шейе са стигнали до извода, че защитата причинява смъртта ни. Психологическата и физическата ни защитни системи са склонни да подивяват и да почнат да убиват. Да обмислим един от “възелите” на Р.Д. Лейнг: “Майка ми ме обича. Добре съм. Добре съм, защото майка ми ме обича. Добър съм, защото съм добре. Добре съм, защото съм добър. Майка ми ме обича, защото съм добър. - Майка ми не ме обича. Не съм добре. Не съм добре, защото майка ми не ме обича. Лош съм, зашото не съм добре. Не съм добре, защото съм лош. Лош съм, защото майка ми не ме обича.”
Да допуснем, че си дете и майка ти действително не те обича. Лошо се отнася с теб, засрамва те, самото ти съществуване не й се нрави. Осъзнаваш: “Не съм добре, защото майка ми не ме обича.” и това е придружено от непоносима болка. Ако би имал възможност, ако има къде да отидеш, то това чувство ще доведе до дизасоциация (разпадане на връзката). Така обаче настъпва дисоциация (разграничаваш се, отделяш се от собствените си преживявания) и тази преструвка продължава, докато накрая и самият ти не повярваш, че “Майка ми не ме обича, защото съм лош.” Това действа като болкоуспокоително: майка ти е добра, има надежда за теб: трябва само да си добро дете и тогава тя със сигурност ще те обича. Обезчувствяването може да трае до деня на смъртта ти, може да отнеме целия ти живот (всяко твое преживяване), понеже може да ги пилееш за личности и занимания, от които би могъл да се отделиш при първия знак за дисхармония. Мнозина от раждането си сме бездомници. Да приемем, че дома “е мястото, където царува мир и спокойствие/ Мястото, където се смееш и плачеш и танцуваш и пееш/ мястото, където разчупваш с радост хляба си/ където има пространство за обичта/ където те ценят онези, които ти цениш/ мястото, което липсва/ мястото, което е по-доброот всички места/ мястото, където се спасяваш/ дома ти”. За да намерим такъв дом, отново трябва да влезем във връзка със собствените си преживявания, колкото и да са болезнени, и трябва да се откъснем, трябва да дизасоциираме себе си от безобичните начала.
В Будапеща, където се родих, преживях една война и една революция, надживях нацистите и комунистите, майка си, баща си и религията им. Тринадесет годишен изоставих всичко това и намерих на пътя, водещ към Канада. Тук открих дом:: с жена си, сина си и дъщеря си. Преди няколко месеца дъщеря ми прекара месец в Будапеща и й показах града. После се прибра, продължи да учи и написа стихотворението:

(без заглавие)

краката ми върху чуждия бетон
до мен стени
куршуми са издълбали върху тях
разпръснатите дупки
кръв тече
по мръсната стена
мен зове кръвта
търси дома си
в тялото ми
тази бликаща
лееща се от стената кръв
забравеният живот
днес вече е мъртъв
забравената болка
днес пак живее
води ме със себе си
да опознавам
защото животът
тук е застинал
от години
чака
тук да дойда
чувам че пищят
баба ми
прабаба ми
прекасните им лица
изкривените им непознати
чужди лица
ужасно са познати
където не посмях да вляза
измъчвани лица
спирам
пред тази стена
една дупка ме привлича към себе си
пъхайки детски пръст
в раната
неочаквано
ме всмуква
заедно със старици съм
- моля - казват
- и това си ти
кръвта ти
костите ти
трябва тази болка
съжали погледни това
самотно момче
гледам виждам баща си
без майка
без баща
виждам страха му
виждам как изчезва
детството
виждам майка му
баба ми
в смъртоносна тревога
безмълвните й невидими сълзи
пресъхват преди
да стигнат студения твърд
бетон пред краката й
после един мъж
да дядо ми
вдига голяма тежест
пот се стича
около него навсякъде
автомати
насочени към главата му
зад лицето му външността му
съпруга дете
заради тях диша
заради тях продължава да живее
баща ми е момчето
появява се отново
от все сърце желая
да го грабна
да го спася
да го прегърна и обичам
празните ми ръце се отпускат
- не - казват жените
- не можеш да спасиш баща си -
момчето е толкова безпомощно
красотата му скимтейки
крие се под леглото
- това е негова работа -
ми казват
- той трябва да спаси самия себе си

петък, 11 септември 2015 г.

Андраш Фелдмар, На малки части, 21

Да лъжеш истината

В Европа през 1939 г. живеят 1,6 милиона еврейски деца. От тях през 1945 г. 1,5 милион са мъртви. От сто шест остават живи. Аз съм едно от тези шест. Бях на три години и половина, когато трябваше да се крия, да приема “арийска” самоличност, друго вероизповедание, друго име - семейното ми име стана Igaz [истина, истински]. За да спася живота си и на онези, които ме криеха, трябваше да лъжа, трябваше да казвам, че се наричам Андраш Igaz. Трябваше да променя навиците си при хранене, дори това как държа вилицата и ножа, за да се пригодя към навиците на католическите ми приемни родители. Оцеляването изискваше да се държиш подло и да запазиш високо самообладание. Трябваше да потисна личността си, чувствата си, мислите си, даже не трябваше да изживявам страданието, че са ме откъснали от родителите ми. И това мъчение не свърши с “освобождението”. Бях пет годишен, когато за мен дойде една жена, в която не разпознах майка си и се срамувах, че за осемнадесетте месеца съм я забравил. Аушвиц й беше причинил тежки емоциооални наранявания, в ревността си прекъсна всички връзки между мен и жената, грижеща се за сигурността ми, така за втори път изживях раздялата, загубата. Имах всички причини да не се отнасям с доверие към света.
Дали читателят ще ми повярва? Наистина ли тези неща са случили или са само фантазии, фалшиви спомени, лъжи, измислици? И ако вместо за преследването от нацистите разказвах за извънземни, които за известно време са отвлекли майка ми, или ако в исторорията ми ставаше дума за това, че на косъм съм успял за избягам от лапите на една сатанинска секта, то дали той би ми повярвал? По време на безбройните часове, прекарани в психотерапия хората ми разказват страшно много истории, коя да сметна за достоверна, в коя да се усъмня. Има ли значени това изобщо?
По време на терапията нямам нужда да играя детектива. Смятам за значимо всичко, което ми казват, но значението на историите може би никога не ще излезе на бял свят, както и от тях кои са истински и кои лъжа. Но това не е и важно. Кабинетът ми е свещено място: площадка за игра, където мисли, чуваства, спомени и деяния свободно може да бъдат разкривани, при това без горчиви последсвия. Влезеш ли в кабинета ми, и двамата попадаме в рамка, чието предназначение е да запази сигурността ни. Не си водя бележки и съобщавам на пациентите си, че няма да се явя пред съд, за да изразя позиция против или в тяхна полза с така нареченото експертно заключение. Единствено най-пълното доверие дава възможност на истината да се покаже. Грегъри Бейтсън през 1954 г. и Д. В. Уиникът през 1971 г. обръщат внимание на дълбоката връзка между процеса на терапията и феномена на играта. Често давам следния съвет на родителите, които са разтревожени от лъжите на децата си: ако не искат детето им да лъже, то да не му поставят и въпроси! Според една двехилядигодишна мъдрост “In mendacio veritas”, тоест “В лъжата се крие истината”. Приемни родители, социални работници, занимаващи се е малтретирани деца са записали истории, в които членове на сатанински секти, другари на дявола са измъчвали децата. Не са намерени доказателства за съществуването на каквато и да било международна сатанинска организация, но децата наистина са измъчвани физически и сексуално, и то в саобствения им дом. Малтретирането е било толкова ужасно, а децата толкова наранени, че онзи, който се занимавал с тях, само така е бил в състояние да понесе това, ако допусне, че престъплението се е случило с позоваване на свръхестествени сили. Макар децата наистина да са изпитвали страдание и за това не дяволът да е бил виновен! За да се излекува човек от раните на миналото, не трябва нито точно да познаваме същината на малтертирането, нито личността на извършителя. Дългото разкриване на частите, усилията в името на отмъщението и възмездието навярно служат единствено за да продължаваме да отлагаме болезненото осъзнаване:излъгали са ме, необратимо и окончателно са ме лишили от много неща. Чиста загуба, нищо няма да ме компенсира, точка. Все едно съм загубил при катастрофа единия си крак. Бих могъл да съжалявам, да тъжа, но и тогава бих могъл да продължа нататък. Във формулировката на Р. Д. Лейнг: “Бъдещето ти не е функция на миналото ти.” Всеки миг може да бъде повратна точка, навикът е илюзия, свободата е действителна. Всички имаме нужда от известно окуражаване.

събота, 5 септември 2015 г.

Андраш Фелдмар, На малки части, 20

Студеният поглед
(октомври 1997)

Р. Д. Лейнг проумял, че хората не се осмеляват да мислят в съответсвие на действителността. “Защото почнат ли, скоро се объркват: ”Какво да правя, когато не знам, какво да правя?” Хората винаги търсят причина или я фабрикуват, за да действат и едва след това действат... Подхождат към миналото, проектирайки образи, които потвърждават делата им.” - казва Лейнг в едно интервю. Иска ли психиатърът, психологът, терапевтът да бъде Специалист, не може да пита “Какво да правя, когато не знам какво да правя?”, защото този въпрос се счита за същината на невежеството и се стремят да го изкоренят с помощта на догми, преструвки и разнообразни проектирани образи, наречени психопатологични теории.
Според мен Специалистите са вредни и ако човек е объркан, измъчен, отпаднал или е с друг проблем, по-добре да ги избегне. “С невежеството - пише Киргекор - започва онова знание, чиято първа характеристика е невежеството.” Това е знанието на Сократ. Само това дава пространство на изненадата, на индивидуалността, на изумлението, което предизвиква един напълно друг човек, който не е като мен в по-слаб дубликат. Пациентът желае внимателното вслушване на терапевта. Приор, главният герой на романа Пътят на изкушението на Пар Бърк, си спомня за някогашния си терапевт, Ривърс. “И тогава внезапно отново се озовах в кабинета на Ривърс и по време на обичайнто, безкрайно всушване забелязах блясъка на късноследобедното слънце по очилата му. Когато Ривърс слуша, в това няма манипулация. (Когато аз слушам, в това има.) Не иска да измъкне от теб повече отколкото искаш да кажеш, по-скоро се занимава с това да постави в сигурна среда казаното дотогава от теб, за да можеш да размишляваш върху него без да те е шубе.”
Мишел Фуко пише за “Погледа”, който от времето на френската революцията е придобил голямо значение в медицинската наука. “Ако клиничното мислене иска да дефинира методите си и научните си норми, то винаги се носи големия мит: Чистият Поглед, който самият би бил Чистата Реч.: окото, което говори. Този Поглед би осветлявал цялата територия на болницата, би приел в себе си и би събрал всяко събитие, което се случва, а което вижда, което вижда все по-чисто и ясно, би превърнал в реч: в реч, която установява и учи...”
Погледът обективизира, обощава, класифицира, предвижда и направлява. Като пациент се ужасявам от Погледа, защото не мен вижда. Вижда шизофрения, депресия, дефицит на вниманието >и т.н. Като пациент бих желал вмето кошмара на “говорещото око” да ме приеме “слушащото ухо”. За да разкажа историята си, моята история по моя си начин. Не искам да ме гледат. Искам да ме докосват, да ме държат, да бъдат заедно с мен.
Развръзката от заедността е непредвидима, непредрешима. Заедността е двусмислена - както гръцката дума pharmakon. Едновременно означава лекарство и отрова. Бхагавад-Гита ни напътства да работим непрестанно защото, макар да “не може да извършим работа, която някъде да не е от полза някому, то също така не може да извършим работа, която някъде някому да не навреди.” Започвам да разбирам защо Ницше е презирал стремежа към сигурност, зад който се крие малодушие. Той казва: “Не вярвам на системазиращите и ги отбягвам. Желанието за систематичност е липса на оригиналност.”
Не искам да ме изследват. Искам да ме вземат насериозно.