петък, 11 септември 2015 г.

Андраш Фелдмар, На малки части, 21

Да лъжеш истината

В Европа през 1939 г. живеят 1,6 милиона еврейски деца. От тях през 1945 г. 1,5 милион са мъртви. От сто шест остават живи. Аз съм едно от тези шест. Бях на три години и половина, когато трябваше да се крия, да приема “арийска” самоличност, друго вероизповедание, друго име - семейното ми име стана Igaz [истина, истински]. За да спася живота си и на онези, които ме криеха, трябваше да лъжа, трябваше да казвам, че се наричам Андраш Igaz. Трябваше да променя навиците си при хранене, дори това как държа вилицата и ножа, за да се пригодя към навиците на католическите ми приемни родители. Оцеляването изискваше да се държиш подло и да запазиш високо самообладание. Трябваше да потисна личността си, чувствата си, мислите си, даже не трябваше да изживявам страданието, че са ме откъснали от родителите ми. И това мъчение не свърши с “освобождението”. Бях пет годишен, когато за мен дойде една жена, в която не разпознах майка си и се срамувах, че за осемнадесетте месеца съм я забравил. Аушвиц й беше причинил тежки емоциооални наранявания, в ревността си прекъсна всички връзки между мен и жената, грижеща се за сигурността ми, така за втори път изживях раздялата, загубата. Имах всички причини да не се отнасям с доверие към света.
Дали читателят ще ми повярва? Наистина ли тези неща са случили или са само фантазии, фалшиви спомени, лъжи, измислици? И ако вместо за преследването от нацистите разказвах за извънземни, които за известно време са отвлекли майка ми, или ако в исторорията ми ставаше дума за това, че на косъм съм успял за избягам от лапите на една сатанинска секта, то дали той би ми повярвал? По време на безбройните часове, прекарани в психотерапия хората ми разказват страшно много истории, коя да сметна за достоверна, в коя да се усъмня. Има ли значени това изобщо?
По време на терапията нямам нужда да играя детектива. Смятам за значимо всичко, което ми казват, но значението на историите може би никога не ще излезе на бял свят, както и от тях кои са истински и кои лъжа. Но това не е и важно. Кабинетът ми е свещено място: площадка за игра, където мисли, чуваства, спомени и деяния свободно може да бъдат разкривани, при това без горчиви последсвия. Влезеш ли в кабинета ми, и двамата попадаме в рамка, чието предназначение е да запази сигурността ни. Не си водя бележки и съобщавам на пациентите си, че няма да се явя пред съд, за да изразя позиция против или в тяхна полза с така нареченото експертно заключение. Единствено най-пълното доверие дава възможност на истината да се покаже. Грегъри Бейтсън през 1954 г. и Д. В. Уиникът през 1971 г. обръщат внимание на дълбоката връзка между процеса на терапията и феномена на играта. Често давам следния съвет на родителите, които са разтревожени от лъжите на децата си: ако не искат детето им да лъже, то да не му поставят и въпроси! Според една двехилядигодишна мъдрост “In mendacio veritas”, тоест “В лъжата се крие истината”. Приемни родители, социални работници, занимаващи се е малтретирани деца са записали истории, в които членове на сатанински секти, другари на дявола са измъчвали децата. Не са намерени доказателства за съществуването на каквато и да било международна сатанинска организация, но децата наистина са измъчвани физически и сексуално, и то в саобствения им дом. Малтретирането е било толкова ужасно, а децата толкова наранени, че онзи, който се занимавал с тях, само така е бил в състояние да понесе това, ако допусне, че престъплението се е случило с позоваване на свръхестествени сили. Макар децата наистина да са изпитвали страдание и за това не дяволът да е бил виновен! За да се излекува човек от раните на миналото, не трябва нито точно да познаваме същината на малтертирането, нито личността на извършителя. Дългото разкриване на частите, усилията в името на отмъщението и възмездието навярно служат единствено за да продължаваме да отлагаме болезненото осъзнаване:излъгали са ме, необратимо и окончателно са ме лишили от много неща. Чиста загуба, нищо няма да ме компенсира, точка. Все едно съм загубил при катастрофа единия си крак. Бих могъл да съжалявам, да тъжа, но и тогава бих могъл да продължа нататък. Във формулировката на Р. Д. Лейнг: “Бъдещето ти не е функция на миналото ти.” Всеки миг може да бъде повратна точка, навикът е илюзия, свободата е действителна. Всички имаме нужда от известно окуражаване.

Няма коментари:

Публикуване на коментар