вторник, 28 декември 2010 г.

Андраш Фелдмар, На малки части, 6

Демон на дивана
(август 1992)

В Бронирания ангел Ernst Becker пише, че демоните са действителни. Неспособността на човек да действа предизвиква демоните. Пораждат се, когато човек не е способен да действа индивидуално, по своя воля, осланяйки се на собствените си лични, отговорни способности.
Джил идва на петия си психотерапевтичен сеанс. Не e седнала дори, но вече въодушевено говори. Това е изненадващо, защото предишните сеанси, особено първите минути, протичаха в дълго мълчание. Разказва един свой сън, който силно я e обезпокоил. Намирам се в една поредица от събития – казва – чиито отделни моменти доказват колко съм негодна за всичко и това все повече увеличава фрустрацията в мен. Например не мога да определя по часовника колко е часът. Присъства и майка ми, но не ми помага, просто си стои там. Това ме ядосва, развиквам се, крещя й, накрая я блъсвам на земята и пребивам. – деликатното, кротко лице на Джил се зачервява и ме поглежда като някого, от когото очаква да му даде обяснение на този нечуван гняв. Но сега не позволява да настъпи обичайната продължителна тишина. Продължава да говори:
- Яд ме е на майка ми, да! Но какво да правя с гнева си? – сега за първи път избликват сълзите й. – Ужасно се държа, когато татко умираше. Толкова студено се отнесе към него! Заедно го посещавахме в болницата. Лежеше в кома, не помръдваше. Една санитарка каза, възможно е да ни чува: мнозина помнят прозвучалите разговори, когато излизат от кома. Майка ми седеше далеч от болничното легло и говореше за делнични неща, за времето и такива. На мен също ми беше трудно да говоря с него. Отгоре на всичко там бе и майка ми. Едната вечер не исках още да си тръгваме от болницата, но майка ми настоя да си тръгваме вече. Така че се сбогувах с татко. Погалих го по главата и тогава видях една сълза в окото му. И от нея разбрах, че ме е чул. Но все пак си тръгнах с мама. Татко няколко часа по-късно умря. Защо не отидох при него, защо не отидох дори веднъж без майка ми, за да сме заедно двамата.
Когато баща й бил още здрав, а Джил млада,баща й я карал да чувства, че не е годна за нищо, а майка й мълчала и така й отказвала защитата си. Един сън, един спомен. Усещах, че ми се гневи и на мен заради мълчанието, заради терапевтичната кома. Търсеше сълза в окото ми. Накрая се споразумяхме, че най-добре би могла да използва силата на гнева си, ако твърдо реши да осуети пораждането на демона. Ако е способна на автентично действие. Не е лесно да удържиш това решение. Винаги и навсякъде присъства изкушението да предадеш самия себе си.
Един следобед бях на гости Р. Д. Лейнг. Седях на дивана, а Лейнг, сновейки напред-назад, говореше за нещо, което бе скъпо за него. Вниманието ми изведнъж се отклони от думите му: тялото ми даде знак, че много спешно трябва да пикае. И вместо да поискам извинение и да отида до тоалетната, пуснах на свобода демона: не бях способен да действам. От криворазбрана любезност почнах да изчаквам „подходящия” момент, когато да мога да изляза. Само че от този миг нататък не можех да следвам думите на Лейнг, защото мозъкът ми беше зает от по-спешни неща. Съвсем сериозно ми мина през ум, че Лейнг нарочно ме държи, очевидно знае, че трябва да пикая, но от чиста злонамереност говори непрекъснато, без пауза, докато накрая не успея да се сдържам и не се напикая на дивана.
Да забележим: моята неспособност да действам как гладко се преобърна в главата ми, колко леко се превърна в подлия чужд план – в случая конкретно на Лейнг – да бъда поставен в неудобно положение. Но нуждата ми беше толкова силна, че тя ме накара да се опомня от този кошмар. Станах, помолих за извинение и отидох до тоалетната.
Джил, заблуждавана от своите фантазията, интуицията, халюцинацията, си представя, че майка й нарочно не я оставя сама с баща й, но междувременно знае, че майка й тъкмо това желае! И аз си представях, халюцинирах, че Лейнг не иска да ме пусне до тоалетната, макар да знаех, че аз самият не се пускам! Как може да се получи този крах на смелостта, че и Джил, и аз се загубваме в царството на демоните?
Alphoso Lingis пише, че Аристотел е поставял на-високо от всички добродетели смелостта, че тя е първа сред равносилните добродетели: онази трансцедентална добродетел, предусловие за всички останали добродетели. Защото без да си смел, никой не може да бъде справедлив, великодушен, дружелюбен или просто учтив в един разговор. Смелостта се състои в това да рискуваш доброто си име, работното си място, собствеността си, и в крайна сметка живота си!

четвъртък, 23 декември 2010 г.

Андраш Фелдмар, На малки части, 5

Призраци
(май 1992)

Преди години ме потърси една унгарско-чешка семейна двойка, която много напомняше на родителите ми. Обърнаха се към мен във връзка с двадесет и три годишния им син, който все още живееше с тях, но било все по-трудно да се живее с него. Заплашвал с насилие, не слушал добрите съвети и те вече размишлявали над това: да се обърнат към полицията, за да го задържат под арест или пък да го пратят в психиатрия. Отчаяна майката „изплака” буквално следното: „- Не бих понесла някой да го нарани с изключение на доктор!” Родителите смятаха, че момчето е душевно болно, понеже иска да живее от направата и продажбата на еолови арфи (еоловата арфа е красив, струнен инструмент, който издава призрачни звуци, когато през него духа вятър). Защо не иска да продължи да учи, за да поеме бизнеса на баща си? Защо не иска да е лекар или адвокат? Със сигурност е болен – луд е, или просто е зъл!
Според моя опит в подобна, взривоопасна ситуация има нужда не от полиция или болница, а от акушерка. Време е за раздяла: трябва да се родим, и в хода на живота си трябва да родим неведнъж и децата си. Поговорих със сина им както мъж с мъж, сетне имах няколко сеанса с родителите и накрая момчето замина за Англия, за да опита там късмета си.
Не винаги е толкова лесно да се постигне промяна, да се намали напрежението. Рут беше петдесет годишна, синът й Бил почти на тридесет. Повече от десетина години играта им беше следната: Бил попада в беда, а Рут прави всичко възможно да му помогне. Когато Бил не е в затвора или болницата, тогава ръка за ръка обикалят света и търсят подходящата терапия за младия мъж. Имам син, пътувам! Когато се обърнаха към мен, констатирах, че по-скоро Рут има нужда от помощ, не Бил. Рут всичко знаеше по-добре от другите, и постоянно дърдореше, беше неспособна или не беше склонна да чуе какво и казват другите. На мястото на Бил пребиваването в болница или затвор определено пó би ми допаднало – временно освобождаване от компанията на мама.
Но няма ли и други начин за да се разделим? Възможно е да няма. В автобиографията си Mary Barnes, говорейки за психозата си, анализира душевния срив на брат си: „Озова се в капан, заседна в собствения си гняв. Никой не знаеше, че е гневен. Чувствата в семейството ми формиха такова интензивно, забъркано валмо, че ако някой член от семейството поискаше да излезе на свобода, той трябва да бъде убит, да бъде унищожен, да не би натискът да отслабне. Дотолкова се боят от истината. Лудостта означаваше стъпка по пътя към истината. Това бе единствената възможност.” Изложих идеята: Бил да остане тук, да си потърси място като държавен служител, и да измисли какво би искал да прави с живота си, а Рут да се върне в Торонто и да се подложи на терапия. Но Рут побърза, трябваше да си стягат багажа, понеже вече беше намерила едни хипнотерапевт, който със сигурност ще помогне на Бил.
Преди тридесет години Р. Д. Лейнг доказа: шизофренията е социално събитие, нейните симптоми биха могли да бъдат изведени от семейните взаимовръзки на пациента. Интерперсоналните ситуации, продължаващи дълго време, по всяка вероятност причиняват биохимически промени в отделни личности, но това не е причина, а следствие.
Прикриване е името на стремежа, който е насочен да се скрие случващите се в семейството, неприятни ситуации: всички да се престорят, все едно сякаш прикриваното обстоятелство не съществува. В членовете на семейството е толкова силен страхът от отмъщение, че малцина се осмеляват да пробият заговора, да рискуват да излезе наяве истината. Това е вярно и за гилдията. Лейнг, Alice Miller, David Cooper и други, които разкриват истината относно семействата, които довеждат до лудост, са изтласкани в перифериите на професията, получават пренебрежение, а последователите на главната направление кимват пренебрежително с глава и ги игнорират напълно.
Но във всичко дотук не става дума за това, кой е виновен. Не може да виним Рут: тя също се мята в капана като Бил. В някои случаи хипнотичните и двойните привързаности произхождат няколко поколения по-рано. Ибсен през 1881 година, в драмата си Призраци пише: „почти усещам, всички ние сме такива призраци. И ни се явяват не само призраци, които сме наследили от родителите си. Всевъзможни мъртви и остарели мисли, вехти слепи вери и други подобни… и всички се ужасяваме от светлината.”

събота, 11 декември 2010 г.

Андраш Фелдмар, На малки части, 4

„Престани”

Преди няколко години аз и Р. Д. Лейнг седяхме на морския бряг на Cortes Island, потънали в разговор, когато до нас се приближи един мъж. Излизаше от морето, задъхваше се, пуфтеше, течеше вода от него. Поздрави ни, сетне след няколко общи изречения отбеляза, че сигурно ни е много горещо и добави: - Трябва да влезете да поплувате!
            Лицето на Лейнг веднага се начумери, погледна мъжа в очите и му изкрещя: - Ще броя до три, и ако дотогава не сте изчезнал, че ви счупя главата! Чупка! – мъжът видимо не разбираше нищо, но побърза да ти остави сами.
            Ако читателят смята, че отговорът на Лейнг е неоснователно и излишно груб и насилнически, нека го премисли още веднъж. Толкова безчувствени сме станали към принудата, че вече и не забелязваме, когато някой ни оказва натиск и иска и да властва над нас. Опитомени сме, че тогава сме отговорили любезно, ако не забележим насилието, скрито в скланянето. Приучват ни към послушание, към подчиняване на самите нас. Лейнг не беше такъв. Веднъж ми сподели: най-доброто, което може да стори един терапевт, е да научи пациента да казва: „Престани”, „Остави ме на мира!”, ако някой го притиска. А това може да бъде усетено най-добре в живата практика на живота.
            „Трябва” бе ключовата дума, която го разяри. В къщи, докато родителите ми бяха живи, никога не успях да направя разбираемо за тях защо ме побиват тръпки, когато при всяко ядене някой от тях ме почваше: - Хапни си още малко! – отговарях: - Благодаря, не искам повече. – Все пак наистина повече трябва да ядеш – толкова си слабичък! – и така нататък. Ако човек оказва натиск върху другия, с това неизбежно го принуждава да реагира. Другият човек трябва да прекъсне автентичните си действия, идващи от креативната му сърцевина, докато не отработи натиска. Някои винаги това очакват. Ако майката и бащата имат конкретни представи какво трябва да бъде детето, бебето усеща натиска. Стане ли хроничен, човек вгражда в себе си множеството трябва, очакванията; научава се сам да си оказва натиск или търси такива ситуации или личности, които да го подлагат на натиск вместо да обърне гръб на тези ситуации.
            Съществуват два типа реакции на натиска: да се огънеш или да се съпротивляваш. Нито един от тях не е автентичен. Човек обикновено има възможност да се огъне или да се разбунтува, или пък по налуден или влудяващ начин да се люшка (двои) между двете. Така човек става двуизмерен, обеднява, настройва се подло да оцелява. Нито самоподчинението, нито бунтът позволяват на човек да развие креативността си и личността си.
            Подчиняващите се, послушни деца считаме за добри деца. Никой не знае защо, но тези някога образцови деца като възрастни са депресивни, животът им е празен, намират го за безсмислен и очакват смъртта, за да ги освободи от бремето им. Бунтуващите се биват смятани за лоши. За тези хора животът също означава тежка борба, защото свикналият с бунта постоянно си навлича проблеми и може да се задържи само в покрайнините на обществото. Под натиск не може да изпиташ истинската обич, само властовите борби, всекидневните стълкновения, поробването на човека от човека.
            Да се освободиш означава да се измъкнеш от фалшивото, убийствено измерение на „предаване или бунт”. Освобождението е мигът на политическата, психологическата победа, когато човек се осмелява да действа и да направлява автентично собствената си креативна сърцевина. Човек се сдобива с тази свобода не веднъж и завинаги. Отново и отново трябва да си я отвоюваме, съвсем до смъртта.
            И трябва да се борим, за да се освободим и един друг. Ако даваме убежище, истинско убежище, с това пощадяваме неколцина от натиска, може би достатъчно време, за да намерят вътрешното си ядро и да съберат сили и смелост да действат въз основа на това ядро. Ако веднъж собствения ти живот те е възпламенил, то не трябва повече да се боиш от увещаването, властването, изкусяването, подчинението, експанзивността, поглъщането, попадането в плен, всмукването. Човек не знае как да живее, той се научава да живее. Подложен на натиск е трудно да се учиш.

неделя, 5 декември 2010 г.

Андраш Фелдмар, На малки части, 3


Да бъдеш приет
(1991 ноември)

Итало Калвино, един от най-големите италиански писатели пише в едно от литературните си есета: „Ако осъзнаем болестите си или скритите си подбуди, то вече сме почнали да ги побеждаваме. Същността е в това, как приемаме подбудите си и как изживяваме последвалата криза. Това е единствената възможност да се променим, тоест това е единственият начин да открием за самите себе си нови начини за съществуване.” Всички бихме искали да се чувстваме невинни. Боим се да изследваме подбудите си, любопитството ни е засенчвано от страха ни от вина и от това, че може да ни отправят обвинения. За да искам промяната с цялото си сърце, с всичка сила, първо трябва да призная пред себе си, че не съм водил живота си по най-добрия начин. Че съм объркал целта и следователно е невъзможно да се чувствам невинен.
            През 1976 в телевизионната програма Medicine Men (Хора на Медицината, в по-общ смисъл: Лечители) акушерът Leboyer в интерес на предотвратяването
на страха и ужаса в новороденото, което е изложено на огромни изпитания, се аргументираше за промяна на практиките на водене на раждане. Leboyer смяташе, че първата ни среща с новите дразнители може да упражни влияние върху целия ни живот. Ако идвайки на бял свят първата ми реакция е: „Да! Тук е прекрасно!”, то при сетнешната си среща с новите неща вероятно ще бъда открит, въодушевен и позитивен, ще се подготвям да изживея радост. Ако обаче първата ми реакция е защитата: „Не! Тук е ужасно!”, то тогава ще съм затворен, ще се боя от промените, от непознатото. Останалите трима доктори единодушно отхвърлиха предложенията на Leboyer. Позоваваха се на следното: досегашната практика въобще не е вредна, 99% от ражданията са оптимални. Защо въобще да обновяваме каквото и да било.
            Тези лекари видимо се бяха обвързали с каузата майката и детето да напускат болницата в добро здраве. И не са склонни да разискват дълготрайните въздействия върху психиката, защото ако проумеят какви вреди нанася сегашната (насилствена) практика и прозрат, че е нужно да се облекчи прехода, то тогава всеки лекар трябва да се изправи очи в очи срещу онези необятни болка и страдание, които са причинили с неосъзнатосттта си и с прилагането на грешния метод. Да се замислим само за продължаващата и днес манията да се обрязват момчетата. Какъв прием за новопристигналите в света ни: ритуално осакатяване! Здраво те хващаме там, където те боли и не си губим времето! Според мен продължавам да го правим и до ден днешен, защото би било непоносимо да признаем колко тъпоумни, безчувствени и брутални сме били.
            Да израснеш в нашата култура означава човек да е горд с това, което знае и да се срамува от незнанието си. Ако бихме могли да преобърнем това, ако хвалехме децата, когато формулираха какво не знаят, а хвалбите с трохите на знанията ги пропуска покрай ушите си, навярно би се появила заразата на обновеното любопитство и биха се случили отдавна очаквани промени. Психиатрията и психологията биха признали, че сляпото подражание на естествените науки е било ужасна грешка и Диагностичният и Статистически Наръчник на Американската Психиатрична Асоциация би станало същата антика като Чук за вещиците, основната книга в лова на вещици.