„Престани”
Преди няколко години аз и Р. Д. Лейнг седяхме на морския бряг на Cortes Island, потънали в разговор, когато до нас се приближи един мъж. Излизаше от морето, задъхваше се, пуфтеше, течеше вода от него. Поздрави ни, сетне след няколко общи изречения отбеляза, че сигурно ни е много горещо и добави: - Трябва да влезете да поплувате!
Лицето на Лейнг веднага се начумери, погледна мъжа в очите и му изкрещя: - Ще броя до три, и ако дотогава не сте изчезнал, че ви счупя главата! Чупка! – мъжът видимо не разбираше нищо, но побърза да ти остави сами.
Ако читателят смята, че отговорът на Лейнг е неоснователно и излишно груб и насилнически, нека го премисли още веднъж. Толкова безчувствени сме станали към принудата, че вече и не забелязваме, когато някой ни оказва натиск и иска и да властва над нас. Опитомени сме, че тогава сме отговорили любезно, ако не забележим насилието, скрито в скланянето. Приучват ни към послушание, към подчиняване на самите нас. Лейнг не беше такъв. Веднъж ми сподели: най-доброто, което може да стори един терапевт, е да научи пациента да казва: „Престани”, „Остави ме на мира!”, ако някой го притиска. А това може да бъде усетено най-добре в живата практика на живота.
„Трябва” бе ключовата дума, която го разяри. В къщи, докато родителите ми бяха живи, никога не успях да направя разбираемо за тях защо ме побиват тръпки, когато при всяко ядене някой от тях ме почваше: - Хапни си още малко! – отговарях: - Благодаря, не искам повече. – Все пак наистина повече трябва да ядеш – толкова си слабичък! – и така нататък. Ако човек оказва натиск върху другия, с това неизбежно го принуждава да реагира. Другият човек трябва да прекъсне автентичните си действия, идващи от креативната му сърцевина, докато не отработи натиска. Някои винаги това очакват. Ако майката и бащата имат конкретни представи какво трябва да бъде детето, бебето усеща натиска. Стане ли хроничен, човек вгражда в себе си множеството трябва, очакванията; научава се сам да си оказва натиск или търси такива ситуации или личности, които да го подлагат на натиск вместо да обърне гръб на тези ситуации.
Съществуват два типа реакции на натиска: да се огънеш или да се съпротивляваш. Нито един от тях не е автентичен. Човек обикновено има възможност да се огъне или да се разбунтува, или пък по налуден или влудяващ начин да се люшка (двои) между двете. Така човек става двуизмерен, обеднява, настройва се подло да оцелява. Нито самоподчинението, нито бунтът позволяват на човек да развие креативността си и личността си.
Подчиняващите се, послушни деца считаме за добри деца. Никой не знае защо, но тези някога образцови деца като възрастни са депресивни, животът им е празен, намират го за безсмислен и очакват смъртта, за да ги освободи от бремето им. Бунтуващите се биват смятани за лоши. За тези хора животът също означава тежка борба, защото свикналият с бунта постоянно си навлича проблеми и може да се задържи само в покрайнините на обществото. Под натиск не може да изпиташ истинската обич, само властовите борби, всекидневните стълкновения, поробването на човека от човека.
Да се освободиш означава да се измъкнеш от фалшивото, убийствено измерение на „предаване или бунт”. Освобождението е мигът на политическата, психологическата победа, когато човек се осмелява да действа и да направлява автентично собствената си креативна сърцевина. Човек се сдобива с тази свобода не веднъж и завинаги. Отново и отново трябва да си я отвоюваме, съвсем до смъртта.
И трябва да се борим, за да се освободим и един друг. Ако даваме убежище, истинско убежище, с това пощадяваме неколцина от натиска, може би достатъчно време, за да намерят вътрешното си ядро и да съберат сили и смелост да действат въз основа на това ядро. Ако веднъж собствения ти живот те е възпламенил, то не трябва повече да се боиш от увещаването, властването, изкусяването, подчинението, експанзивността, поглъщането, попадането в плен, всмукването. Човек не знае как да живее, той се научава да живее. Подложен на натиск е трудно да се учиш.
Няма коментари:
Публикуване на коментар