четвъртък, 23 декември 2010 г.

Андраш Фелдмар, На малки части, 5

Призраци
(май 1992)

Преди години ме потърси една унгарско-чешка семейна двойка, която много напомняше на родителите ми. Обърнаха се към мен във връзка с двадесет и три годишния им син, който все още живееше с тях, но било все по-трудно да се живее с него. Заплашвал с насилие, не слушал добрите съвети и те вече размишлявали над това: да се обърнат към полицията, за да го задържат под арест или пък да го пратят в психиатрия. Отчаяна майката „изплака” буквално следното: „- Не бих понесла някой да го нарани с изключение на доктор!” Родителите смятаха, че момчето е душевно болно, понеже иска да живее от направата и продажбата на еолови арфи (еоловата арфа е красив, струнен инструмент, който издава призрачни звуци, когато през него духа вятър). Защо не иска да продължи да учи, за да поеме бизнеса на баща си? Защо не иска да е лекар или адвокат? Със сигурност е болен – луд е, или просто е зъл!
Според моя опит в подобна, взривоопасна ситуация има нужда не от полиция или болница, а от акушерка. Време е за раздяла: трябва да се родим, и в хода на живота си трябва да родим неведнъж и децата си. Поговорих със сина им както мъж с мъж, сетне имах няколко сеанса с родителите и накрая момчето замина за Англия, за да опита там късмета си.
Не винаги е толкова лесно да се постигне промяна, да се намали напрежението. Рут беше петдесет годишна, синът й Бил почти на тридесет. Повече от десетина години играта им беше следната: Бил попада в беда, а Рут прави всичко възможно да му помогне. Когато Бил не е в затвора или болницата, тогава ръка за ръка обикалят света и търсят подходящата терапия за младия мъж. Имам син, пътувам! Когато се обърнаха към мен, констатирах, че по-скоро Рут има нужда от помощ, не Бил. Рут всичко знаеше по-добре от другите, и постоянно дърдореше, беше неспособна или не беше склонна да чуе какво и казват другите. На мястото на Бил пребиваването в болница или затвор определено пó би ми допаднало – временно освобождаване от компанията на мама.
Но няма ли и други начин за да се разделим? Възможно е да няма. В автобиографията си Mary Barnes, говорейки за психозата си, анализира душевния срив на брат си: „Озова се в капан, заседна в собствения си гняв. Никой не знаеше, че е гневен. Чувствата в семейството ми формиха такова интензивно, забъркано валмо, че ако някой член от семейството поискаше да излезе на свобода, той трябва да бъде убит, да бъде унищожен, да не би натискът да отслабне. Дотолкова се боят от истината. Лудостта означаваше стъпка по пътя към истината. Това бе единствената възможност.” Изложих идеята: Бил да остане тук, да си потърси място като държавен служител, и да измисли какво би искал да прави с живота си, а Рут да се върне в Торонто и да се подложи на терапия. Но Рут побърза, трябваше да си стягат багажа, понеже вече беше намерила едни хипнотерапевт, който със сигурност ще помогне на Бил.
Преди тридесет години Р. Д. Лейнг доказа: шизофренията е социално събитие, нейните симптоми биха могли да бъдат изведени от семейните взаимовръзки на пациента. Интерперсоналните ситуации, продължаващи дълго време, по всяка вероятност причиняват биохимически промени в отделни личности, но това не е причина, а следствие.
Прикриване е името на стремежа, който е насочен да се скрие случващите се в семейството, неприятни ситуации: всички да се престорят, все едно сякаш прикриваното обстоятелство не съществува. В членовете на семейството е толкова силен страхът от отмъщение, че малцина се осмеляват да пробият заговора, да рискуват да излезе наяве истината. Това е вярно и за гилдията. Лейнг, Alice Miller, David Cooper и други, които разкриват истината относно семействата, които довеждат до лудост, са изтласкани в перифериите на професията, получават пренебрежение, а последователите на главната направление кимват пренебрежително с глава и ги игнорират напълно.
Но във всичко дотук не става дума за това, кой е виновен. Не може да виним Рут: тя също се мята в капана като Бил. В някои случаи хипнотичните и двойните привързаности произхождат няколко поколения по-рано. Ибсен през 1881 година, в драмата си Призраци пише: „почти усещам, всички ние сме такива призраци. И ни се явяват не само призраци, които сме наследили от родителите си. Всевъзможни мъртви и остарели мисли, вехти слепи вери и други подобни… и всички се ужасяваме от светлината.”

Няма коментари:

Публикуване на коментар