неделя, 5 декември 2010 г.

Андраш Фелдмар, На малки части, 3


Да бъдеш приет
(1991 ноември)

Итало Калвино, един от най-големите италиански писатели пише в едно от литературните си есета: „Ако осъзнаем болестите си или скритите си подбуди, то вече сме почнали да ги побеждаваме. Същността е в това, как приемаме подбудите си и как изживяваме последвалата криза. Това е единствената възможност да се променим, тоест това е единственият начин да открием за самите себе си нови начини за съществуване.” Всички бихме искали да се чувстваме невинни. Боим се да изследваме подбудите си, любопитството ни е засенчвано от страха ни от вина и от това, че може да ни отправят обвинения. За да искам промяната с цялото си сърце, с всичка сила, първо трябва да призная пред себе си, че не съм водил живота си по най-добрия начин. Че съм объркал целта и следователно е невъзможно да се чувствам невинен.
            През 1976 в телевизионната програма Medicine Men (Хора на Медицината, в по-общ смисъл: Лечители) акушерът Leboyer в интерес на предотвратяването
на страха и ужаса в новороденото, което е изложено на огромни изпитания, се аргументираше за промяна на практиките на водене на раждане. Leboyer смяташе, че първата ни среща с новите дразнители може да упражни влияние върху целия ни живот. Ако идвайки на бял свят първата ми реакция е: „Да! Тук е прекрасно!”, то при сетнешната си среща с новите неща вероятно ще бъда открит, въодушевен и позитивен, ще се подготвям да изживея радост. Ако обаче първата ми реакция е защитата: „Не! Тук е ужасно!”, то тогава ще съм затворен, ще се боя от промените, от непознатото. Останалите трима доктори единодушно отхвърлиха предложенията на Leboyer. Позоваваха се на следното: досегашната практика въобще не е вредна, 99% от ражданията са оптимални. Защо въобще да обновяваме каквото и да било.
            Тези лекари видимо се бяха обвързали с каузата майката и детето да напускат болницата в добро здраве. И не са склонни да разискват дълготрайните въздействия върху психиката, защото ако проумеят какви вреди нанася сегашната (насилствена) практика и прозрат, че е нужно да се облекчи прехода, то тогава всеки лекар трябва да се изправи очи в очи срещу онези необятни болка и страдание, които са причинили с неосъзнатосттта си и с прилагането на грешния метод. Да се замислим само за продължаващата и днес манията да се обрязват момчетата. Какъв прием за новопристигналите в света ни: ритуално осакатяване! Здраво те хващаме там, където те боли и не си губим времето! Според мен продължавам да го правим и до ден днешен, защото би било непоносимо да признаем колко тъпоумни, безчувствени и брутални сме били.
            Да израснеш в нашата култура означава човек да е горд с това, което знае и да се срамува от незнанието си. Ако бихме могли да преобърнем това, ако хвалехме децата, когато формулираха какво не знаят, а хвалбите с трохите на знанията ги пропуска покрай ушите си, навярно би се появила заразата на обновеното любопитство и биха се случили отдавна очаквани промени. Психиатрията и психологията биха признали, че сляпото подражание на естествените науки е било ужасна грешка и Диагностичният и Статистически Наръчник на Американската Психиатрична Асоциация би станало същата антика като Чук за вещиците, основната книга в лова на вещици.

Няма коментари:

Публикуване на коментар