Андраш Фелдмар, На малки части, 6

Демон на дивана
(август 1992)

В Бронирания ангел Ernst Becker пише, че демоните са действителни. Неспособността на човек да действа предизвиква демоните. Пораждат се, когато човек не е способен да действа индивидуално, по своя воля, осланяйки се на собствените си лични, отговорни способности.
Джил идва на петия си психотерапевтичен сеанс. Не e седнала дори, но вече въодушевено говори. Това е изненадващо, защото предишните сеанси, особено първите минути, протичаха в дълго мълчание. Разказва един свой сън, който силно я e обезпокоил. Намирам се в една поредица от събития – казва – чиито отделни моменти доказват колко съм негодна за всичко и това все повече увеличава фрустрацията в мен. Например не мога да определя по часовника колко е часът. Присъства и майка ми, но не ми помага, просто си стои там. Това ме ядосва, развиквам се, крещя й, накрая я блъсвам на земята и пребивам. – деликатното, кротко лице на Джил се зачервява и ме поглежда като някого, от когото очаква да му даде обяснение на този нечуван гняв. Но сега не позволява да настъпи обичайната продължителна тишина. Продължава да говори:
- Яд ме е на майка ми, да! Но какво да правя с гнева си? – сега за първи път избликват сълзите й. – Ужасно се държа, когато татко умираше. Толкова студено се отнесе към него! Заедно го посещавахме в болницата. Лежеше в кома, не помръдваше. Една санитарка каза, възможно е да ни чува: мнозина помнят прозвучалите разговори, когато излизат от кома. Майка ми седеше далеч от болничното легло и говореше за делнични неща, за времето и такива. На мен също ми беше трудно да говоря с него. Отгоре на всичко там бе и майка ми. Едната вечер не исках още да си тръгваме от болницата, но майка ми настоя да си тръгваме вече. Така че се сбогувах с татко. Погалих го по главата и тогава видях една сълза в окото му. И от нея разбрах, че ме е чул. Но все пак си тръгнах с мама. Татко няколко часа по-късно умря. Защо не отидох при него, защо не отидох дори веднъж без майка ми, за да сме заедно двамата.
Когато баща й бил още здрав, а Джил млада,баща й я карал да чувства, че не е годна за нищо, а майка й мълчала и така й отказвала защитата си. Един сън, един спомен. Усещах, че ми се гневи и на мен заради мълчанието, заради терапевтичната кома. Търсеше сълза в окото ми. Накрая се споразумяхме, че най-добре би могла да използва силата на гнева си, ако твърдо реши да осуети пораждането на демона. Ако е способна на автентично действие. Не е лесно да удържиш това решение. Винаги и навсякъде присъства изкушението да предадеш самия себе си.
Един следобед бях на гости Р. Д. Лейнг. Седях на дивана, а Лейнг, сновейки напред-назад, говореше за нещо, което бе скъпо за него. Вниманието ми изведнъж се отклони от думите му: тялото ми даде знак, че много спешно трябва да пикае. И вместо да поискам извинение и да отида до тоалетната, пуснах на свобода демона: не бях способен да действам. От криворазбрана любезност почнах да изчаквам „подходящия” момент, когато да мога да изляза. Само че от този миг нататък не можех да следвам думите на Лейнг, защото мозъкът ми беше зает от по-спешни неща. Съвсем сериозно ми мина през ум, че Лейнг нарочно ме държи, очевидно знае, че трябва да пикая, но от чиста злонамереност говори непрекъснато, без пауза, докато накрая не успея да се сдържам и не се напикая на дивана.
Да забележим: моята неспособност да действам как гладко се преобърна в главата ми, колко леко се превърна в подлия чужд план – в случая конкретно на Лейнг – да бъда поставен в неудобно положение. Но нуждата ми беше толкова силна, че тя ме накара да се опомня от този кошмар. Станах, помолих за извинение и отидох до тоалетната.
Джил, заблуждавана от своите фантазията, интуицията, халюцинацията, си представя, че майка й нарочно не я оставя сама с баща й, но междувременно знае, че майка й тъкмо това желае! И аз си представях, халюцинирах, че Лейнг не иска да ме пусне до тоалетната, макар да знаех, че аз самият не се пускам! Как може да се получи този крах на смелостта, че и Джил, и аз се загубваме в царството на демоните?
Alphoso Lingis пише, че Аристотел е поставял на-високо от всички добродетели смелостта, че тя е първа сред равносилните добродетели: онази трансцедентална добродетел, предусловие за всички останали добродетели. Защото без да си смел, никой не може да бъде справедлив, великодушен, дружелюбен или просто учтив в един разговор. Смелостта се състои в това да рискуваш доброто си име, работното си място, собствеността си, и в крайна сметка живота си!