събота, 29 август 2015 г.

Андраш Фелдмар, На малки части, 19

За психотерапията
(април 1997)

Голяма част от времето си прекарвам в кабинета си и практикувам науката на вниманието. Това е манастирски живот, чрез него се превръщам в нещо подобно на яйцеклетка. Възприемчив съм, чакам, както яйцеклеката в маточната тръба и хората ме намират. Заради равновесието, за да задоволя и характера си на сперматозоид, няколко пъти в годината пътувам. Сега например скоро ще замина, пътьом ще се отбия до Будапеща, Лондон, калифорнийския Биг Сър, както и до Торното. Ще изнеса лекции, ще водя уъркшопове, ще взема участие в дискусии и консултации. Хората най-вече ги интересува какво съм научил по време на двадесет и осемте години, прекарани в практикуването на психотерапията. Какво всъщност е психотерапията. По-долу ще се опитам да си събера мислите, да формулирам няколко валидни отговора.
Повечето психотерапевти, които са изучавли професията в тази или онази школа, се интересуват от патологията, от леченето на болестта. Мен не може да ме причислите към някоя система, някакви си методологии не ме засягат. Защо да подхождам към Другия с предубеждения и преконцеа, че скоро пции, защо насила да редуцирам неговата безкрайна другост, непонятното, неописуемо различие на Другия в някакво копие, пригаждайки го в нещо, което вече знам. Джон Хийтон, който дълго време е бил сътрудник на Р. Д. Лейн, формулира следното: “Другият само тогава е радикален, ако отнасящото се към него очакване не го представя желателен, ако не е предварително намислен, а се появява безцелно като абсолютното различие подобно смъртта.” За мен Другият е винаги откровение, което е отвъд думите, отвъд пластовете на езика, затова в еднаква степен е невъзможно да бъде разбран, обяснен, тълкуван. Очи в очи се срещам с хората. Когато погледите ни един в друг се сплетят, винаги се замислям: “Кого или какво трябва сега да бъде излекувано, кой или какво трябба да лекува и всъщност как?” Който дава сигурен отговор на този въпрос, той или прибързва с отговора, или по начало е арогантен. В един от романите си Криста Волф пише: “Появява се една дума, сякаш сега са я измислили: истина. Повтаряме я: истина, истина и си мислим, тази дума от всички досегашни стои по-близо до онова, което ни занимава, истината; сякаш е някакво дребно животинче, кото живее в мрака и е много боязливо, но може да бъде изненадано и хванато, за да бъде завинаги наше. Сетне се изследваме. Няма по-трудно от това да гледаме на нещата така, както са в действителност, на събитията така, както са в действителност се случили, ако човек от дълго време вече е отвикнал, и обърква нещата, събитията с отраженията им, появяващи се във желанията, вярата му и съжденията му.”
Разбирането ни трябва да се базира на явленията, а не на предположения, изхождащи от принципи и стъкмени от принципи.”Явление е онова, което виждаме, което се появява по време на преживяванията ни, което се проявява в границите на проявяването на самото него.” - е написал Ян Паточка, който умира, убит от милиционерите, хвърлили го в затвор и измъчвали го, защото е вдигнал глас за свободата.”Свободата е винаги свободата на това, всичко, което съществува, да може бъде това, и да може да бъде такова, каквото е, но винаги отново и отново, до най-бездънните бездни, видима свобода, не само осезаема и главно не само повярвана, прогласена и повтаряна свобода.” Да сравним това с написаното от Р. Д. Лейнг за обичта: “Да обичаш другия е да го виждаш такъв, какъвто е, ако той желае, или не желае да го виждаме такъв, ако ние желаем, или не желаем да го виждаме такъв. По подобен начин да обичаме себе си означава също да се обичаме такива, каквито сме, а не такива каквито желаем да бъдем, мислейки си, че така ще ни заобичат. Може да обичаш когото и да е и каквото и да е и така, че те да не ти харесват. Промяната на себе си или когото и да е друг не е истинска обич, а измама.”
Криста Волф цитира думите на Йоханес Р. Бечер: “Да намериш себе си - какво е това в действителност?” Вярвам във въпроса, в всички възможни отговора се съмнявам. Диренето, обърнало се към най-бездънните бездни, общото дирене на пациента и психотерапевта, схватката на един си друг - това е психотерапията. Вяра трябва за това - вяра, но не в съществуването на Бог, а в това, че има смисъл в борабата за освобождение, че има смисъл на обичта без надеждата за успех или възнаграждение. Същината на здравето не е приспособяването, не е пригаждането. По-скоро има връзка с това да се преборим със страха, предизвикан от многократното разколебаванес в непосредствената сигурност и смисъла на нещата. Ако всичко е наред, от терапевта и пациента може да се оформи единния фронт на разколебаните. Възможно е огарничения от страха, безотраден “гол живот” да се промени в живот, “живян във върховна точка” - в живот, който е изпълнен със страста на мига, който приемще стигне края си.

събота, 22 август 2015 г.

Андраш Фелдмар, На малки части, 18

Снежна пелена
(януари 1997)

На 28 декември сутринта, когато се събудих и установих, че улиците на Ванкувър са покрити със сняг, по-дебел от обичайното, забелязах колко скоро ме завладя страхът. Тревожех се, че покривът на къщата ни ще вземе да падне. Чувствах се в капан, изолиран, откъснат от всичко. Тези чувства не бяха съвсем немотивирани, но поради интензивността им си помислих, че зад тях има нещо друго, не само проявяващото се. Седнах значи и започнах да наблюдавам вълните на чувствата си, оставяйки ги да ме носят, накъде искат. Подозирах, въз основа на по-предишния си опит, че пламъка на чувствата ми е подхранван от несъзнателни спомени.
Щом се вгледах в миналото, първо се яви един спомен отпреди приблизително десет години. Нощта на Нова година прекарах в една компанияна остров Кортес и ни затрупа огромен сняг. Колите не можеха да стигнат до ферибота, спря токът. Останалите жизнерадостно се сгушиха около няколко свещи, увити в одеала, и видимо се наслаждаваха на ситуацията, поне бяха в състояние да се подчинят на обстоятелствата. Но аз – не! Сякаш съм затворник, готвещ бягство, мозъкът ми не спираше за миг, постоянно изнамирах ново и нови начини да избягам от острова. Боях се, че ще замръзна, че ще умра от глад, че ще ме забравят там и завинаги ще бъда отделен от семейството си. С ума си знаех, че ситуацията е „безнадеждна, но не е тежка“. Паниката и страхът бяха разпалвани от демони, над които нямах власт.
Продължих нанатък, обратно в миналото. Образите се концентрираха около шестанайсетгодишнината ми възраст, когато живеех в Будапеща, водех борба за независимост с майка ми, властна и притискаща ме, за пръв път в живота си бях влюбен в едно момиче, и се терзаех от мисълта как ще се справя в средното училище. После изневиделица обучението в училище бе прекъснато, Унгария за около седмица бе свободна и независима, сетне дойдоха съветските войски с танкове и самолети, бомбардирайки и стреляйки. Точно преди четиридесет години, между Коледа и Нова година баща ми предложи да финансира бягството ми на запад, но трябваше сам да тръгна, той и майка ми са прекалено стари, за да поемат риск. За три минути реших, че ще замина.
На 27 декември 1956-та през нощта заедно с още четиридесет души се спотаявах в един вагон извън експлоатация. Студът рисуваше по прозорците крехки ледени цветя, виждаше се дъхът ми, трябваше да пазим тишина, никой не спеше, бях гладен, беше ми студено и тайно се надявах, че ще ме хванат и върнат у дома. Ужасявах се от непознатото, бях крушенец, изоставен и ужасен. Едва на следващата вечер успяхме двама - които не бяхме заловени от кръстосващите района многобройни граничари - да се опитаме да минем в Австрия. Бяхме се увили в чаршафи, за да не ни забележат от вишката, когато минаваме по покритото от снега поле. Бях толкова изтощен, и толкова уплашен, че за километър двамата ни придружители трябваше да ме подкрепят от двете страни.
Дали не се боях толкова, дали не бях омаломощен, защото и тези обстоятелства събуждаха спомени? Възможно е. На три години и половина ме откъснаха от родителите ми, за да ме скрият от онези, които искаха да ме изгорят, защото съм се родил евреин. Появил се на белия свят, трябваше да изоставя едно добре познато, топло място, трябваше да премина границата отвън и вътре, оставен сам на себе си се озовах в студеното непознато, привидно за цялата вечност. Докато да стигна до края на размишленията си в декемврийската снежна буря, се чувствах много по-добре, много повече бях в настоящето, много по-малко ме стряскаха страховити призраци. Понеже нищо не знаем за бъдещето, полезно правило е да изхождаме от предположението, че онова, от което се боим, то вече се е случило. Човек има чудната способност да проектира миналото в бъдещето, и да се ужасява, че то отново ще се случи. Ако миналото надигне глава, особено – както се случи в този случай – без да забележа това, то тогава може да загубя връзката си със света тук и сега, за да се скитам като лунатик в мъглата на там и тогава, тоест в пълна лудост.
Бих се втурнал към някой психиатър с мъките си и лекарствата, които щеше да изпише, сигурно биха смекчили паниката. Само че диагнозата би ме отровила: оттам нататък бих се възприемал като болен, който има нужда от лечение. Съзнателността, както и психотерапията, медитацията или размисълът няма странични ефекти и не низпоставят човек. Дори носят и вълнения: вълненията, придружаващи откритията и опознаването на самите себе си.