събота, 22 август 2015 г.

Андраш Фелдмар, На малки части, 18

Снежна пелена
(януари 1997)

На 28 декември сутринта, когато се събудих и установих, че улиците на Ванкувър са покрити със сняг, по-дебел от обичайното, забелязах колко скоро ме завладя страхът. Тревожех се, че покривът на къщата ни ще вземе да падне. Чувствах се в капан, изолиран, откъснат от всичко. Тези чувства не бяха съвсем немотивирани, но поради интензивността им си помислих, че зад тях има нещо друго, не само проявяващото се. Седнах значи и започнах да наблюдавам вълните на чувствата си, оставяйки ги да ме носят, накъде искат. Подозирах, въз основа на по-предишния си опит, че пламъка на чувствата ми е подхранван от несъзнателни спомени.
Щом се вгледах в миналото, първо се яви един спомен отпреди приблизително десет години. Нощта на Нова година прекарах в една компанияна остров Кортес и ни затрупа огромен сняг. Колите не можеха да стигнат до ферибота, спря токът. Останалите жизнерадостно се сгушиха около няколко свещи, увити в одеала, и видимо се наслаждаваха на ситуацията, поне бяха в състояние да се подчинят на обстоятелствата. Но аз – не! Сякаш съм затворник, готвещ бягство, мозъкът ми не спираше за миг, постоянно изнамирах ново и нови начини да избягам от острова. Боях се, че ще замръзна, че ще умра от глад, че ще ме забравят там и завинаги ще бъда отделен от семейството си. С ума си знаех, че ситуацията е „безнадеждна, но не е тежка“. Паниката и страхът бяха разпалвани от демони, над които нямах власт.
Продължих нанатък, обратно в миналото. Образите се концентрираха около шестанайсетгодишнината ми възраст, когато живеех в Будапеща, водех борба за независимост с майка ми, властна и притискаща ме, за пръв път в живота си бях влюбен в едно момиче, и се терзаех от мисълта как ще се справя в средното училище. После изневиделица обучението в училище бе прекъснато, Унгария за около седмица бе свободна и независима, сетне дойдоха съветските войски с танкове и самолети, бомбардирайки и стреляйки. Точно преди четиридесет години, между Коледа и Нова година баща ми предложи да финансира бягството ми на запад, но трябваше сам да тръгна, той и майка ми са прекалено стари, за да поемат риск. За три минути реших, че ще замина.
На 27 декември 1956-та през нощта заедно с още четиридесет души се спотаявах в един вагон извън експлоатация. Студът рисуваше по прозорците крехки ледени цветя, виждаше се дъхът ми, трябваше да пазим тишина, никой не спеше, бях гладен, беше ми студено и тайно се надявах, че ще ме хванат и върнат у дома. Ужасявах се от непознатото, бях крушенец, изоставен и ужасен. Едва на следващата вечер успяхме двама - които не бяхме заловени от кръстосващите района многобройни граничари - да се опитаме да минем в Австрия. Бяхме се увили в чаршафи, за да не ни забележат от вишката, когато минаваме по покритото от снега поле. Бях толкова изтощен, и толкова уплашен, че за километър двамата ни придружители трябваше да ме подкрепят от двете страни.
Дали не се боях толкова, дали не бях омаломощен, защото и тези обстоятелства събуждаха спомени? Възможно е. На три години и половина ме откъснаха от родителите ми, за да ме скрият от онези, които искаха да ме изгорят, защото съм се родил евреин. Появил се на белия свят, трябваше да изоставя едно добре познато, топло място, трябваше да премина границата отвън и вътре, оставен сам на себе си се озовах в студеното непознато, привидно за цялата вечност. Докато да стигна до края на размишленията си в декемврийската снежна буря, се чувствах много по-добре, много повече бях в настоящето, много по-малко ме стряскаха страховити призраци. Понеже нищо не знаем за бъдещето, полезно правило е да изхождаме от предположението, че онова, от което се боим, то вече се е случило. Човек има чудната способност да проектира миналото в бъдещето, и да се ужасява, че то отново ще се случи. Ако миналото надигне глава, особено – както се случи в този случай – без да забележа това, то тогава може да загубя връзката си със света тук и сега, за да се скитам като лунатик в мъглата на там и тогава, тоест в пълна лудост.
Бих се втурнал към някой психиатър с мъките си и лекарствата, които щеше да изпише, сигурно биха смекчили паниката. Само че диагнозата би ме отровила: оттам нататък бих се възприемал като болен, който има нужда от лечение. Съзнателността, както и психотерапията, медитацията или размисълът няма странични ефекти и не низпоставят човек. Дори носят и вълнения: вълненията, придружаващи откритията и опознаването на самите себе си.

Няма коментари:

Публикуване на коментар