събота, 19 ноември 2011 г.

Няма ли кой да те обича?

Когато избирах първата книга за Критическия квартет (Лудост, Калин Терзийски, Сиела, София, 2011) си казах ето една книга, тематизираща важен социален проблем на един изгряващ автор, който твърдеше, че разказва различните лица на лудостта в книга, по-майсторски написана от Алкохол. Какво обаче намерих в книгата.

На стр. 61-65 в главата „Как да я наричаме?” Повествователят, вбесяван от усложнения език на психиатрията, в разговор с д-р Соте, който е от онези, които превръщат психиатрията в схоластика, за да го дразни, произнася следните реплики: „Ние си променяме думите, с които наричаме това и онова, а то си остава същото! Ебати и работата! Докога ще променяме думите бе, д-р Соте? Защо ти ми бърбориш на тоя психиатричен жаргон, в който има толкова непонятни за хората термини? Какво крием от хората, а, Соте? От себе си ли крием нещо? Аз не мога да разбера…”

несхоластично

Ако проследим времето и възрастите, описвани в книгата, се получава следното:
„Това се случи през късната есен на 1999-а. Аз работех в Болницата вече трета година.” Тогава се влюбва в Ив. Която тогава дошла в Болницата. Или поне оттогава е почнал да я забелязва (стр. 7).
А на двадесети май 2000 година е „наясно с едно” – „днес ще напусна Болницата.” (230 стр.).
В периода от късната есен на 1999-а до 20 май 2000 година Повествователят веднъж празнува Нова година, като си говори с предишния дежурен, яде с Ив люти чушки от помощите в сестринските стаи, тайно се попрегръща с нея и когато тя си тръгва, пие с пациенти в кабинета си (стр. 99-106). Тоест настъпва 2000 година. По-сетне отново празнува следваща Нова година, като носи торта в Болницата, организира разтоварването на камион с помощи, пие с французи, целува Ив, рита табуретка. Тоест настъпва 2001 година.
На стр. 230, когато напуска Болницата, й е отдал 4 години. „Даже не четири, а десет.”
(На стр. 48 Повествователят е на 20 години през 1990 и е в Гранични войски. На стр. 14 е есен и Повествователят е Първокурсник, вече изкарал две години в Гранични войски.) тоест: 1988-1990 Гранични войски, 1990-1996 МА, 1996-2000 Болницата.
Дъщеря му в периода от късната есен на 1999-а до 20 май 2000 е тригодишно момиченце, да кажем и на стр. 115, като на 229 страница е вече на 4 години. На стр. 154 обаче вече е съсипал семейството си (тоест вече е влюбен и има отношения с Ив), декември е, „По всичко личеше, че се готвя да напусна медицината, с която живях дванадесет години. Както и жената и детето си, с които живях пет години.” Тоест би трябвало да е декември 2002 година.
На това му се казва писателска и редакторска немарливост.

На стр. 164-165 във втората Нова година: „В края на декември, директорът на Болницата, доктор Г., беше подвикнал на Ив:
- Какво правиш, Месалина? – Какво означаваше това? – мислих цял ден тогава аз. Ето какво: Месалина - куртизанката, заради която Нерон е запалил Рим! Явно доктор Г., с неговата иносказателност искаше да каже, че Ив е подпалила мене и моето тъжно семейство.”
Това, което се опитвам да осмисля като четец: какво означава, какво ми казва за Повествователя фактът, че е използвана думата куртизанка за Месалина. (Куртизанките са: 1. жени с леко поведение, които се движат в дворцовото общество през ХVІІ и ХVІІІ век предимно във Франция. 2. жени с леко поведение.)
Какво ми казва за Повествователя и следното: Ако заради Ив подпалват Рим (Повествователят и семейството му), то кой е Нерон, но пък и Ив е и самата подпалвачка на семейството, излиза, че тя е Нерон, тоест тя е и Месалина, и Нерон. Въобще: кой кой е и кой кого подпалва.
Ако става дума за развратната римска императрица Месалина, убита през 48 г. от съпруга си Клавдий, и при положение че подпалването на Рим е през 64 г. какво означава Нерон да подпалва Рим заради Месалина, убита 16 години по-рано. Като не се занимавам с въпроса дали наистина Нерон е палил Рим, или това е една от клеветническите пиаркампании на християните, срещу които той почва гонения. (Как бил свирил на арфата си, докато горял градът.)
Въпроса за Месалина, Нерон и кой как подпалва, мога да осмисля така: Ако приема, че става дума за Повествовател, който в деянията си се стреми да прехвърля отговорност („Аз бях влюбен и това ме правеше безотговорен баща.”), то тогава е ясно: Повествователят, който е Нерон, подпалва Рим, собственото си семейство, заради развратната Месалина, тоест Ив. Но тъй като иска да скрие от себе си собственото си деяние, не желае да понесе отговорността за това, което е извършил, прави грешката, че не той, а Месалина се оказва подпалвачка не само на Рим, а и на него самия. Тоест тя е отговорна и за това, че той е влюбен. Тоест: колко добре авторът е характеризирал героя си с неговата реч и е успял да ни каже това нещо за него. Останалите засега не успявам да осмисля. Освен ако не си кажа: безкултурие и безграмотност.
Но не това са големите проблеми на тази книга.
В нея Повествователят постоянно ни казва, че правил секс, че бил на процес по-абсурден от процеса на Кафка, че еди-кой си е такъв, а еди-кой си онакъв, че се разсмивал всеки ден от странните и абсурдни случки, че мислите му били като рибки, но не ни ги показва. Няма описание на секса, няма описание на процеса, няма обрисуване на героите в тяхната реч, мисли или описание на действия като такива или онакива, има лепене на етикети. Няма ги мислите и показването им по словесен начин, така че, докато ги четем, те да създават в нас образа на подскачащи и проблясващи рибки. Няма ги разсмиващите случки. Няма ги и лудите, а има единствено човек, работещ в институция, който говори с колеги, пише диагнози, фрасват го по главата, пие, терзае се, има етикети и мнения, с които или дразни колеги, или ги кара да порозовяват.
Но не и това е големият проблем за мен.
Ако приемем, че Психиатричната институция е място на Нечовешкото, мястото където конкретни човешки индивиди стават Нечовеци, тоест това е институция, сродна с концентрационния лагери, то тогава това е история на офицер от SS, който запленен от красивите униформи, легендата за трудната работа по превъзпитаването на престъпниците и надеждите за секс, става офицер в концентрационен лагер, там завързва любов с колежка, междувременно се терзае и тръшка колко виновен е към семейството си, колко лошо е това общество, че и как това предишно поколение го манипулирало и зареждало с вина. И се вайка и размишлява над съдбата на милите и горки концлагеристи как те са си криви дървета, които може би никой не би трябвало да изправя, а да ги остави да са растат сред другите здрави и прави дървета. Но в момента, когато се появява възможността за по-престижни възможности за пари, секс и прочее, веднага се втурва натам, каейки се и терзаейки се и уж казвайки ни истината. Една ялова истина, защото не води нито до деяния на Повествователя относно концлагеристите, нито до промени в съдбата им.
Проблемът е и в отношението към другия. В отношението към по-слабия, безгласния, обезправения и унижения. Към онзи, на когото са отказани човешкост и достойнство. Че неговата съдба е дотолкова интересна, доколкото може да дразним колегата психиатър, да възбуждаме любимата, да дадем да разбере на друг колега колко е некомпетентен, поставяйки вместо него правилната диагноза. Текстът на Калин Терзийски е много любопитен и става наистина интересен, обаче именно там, където Повествователят не размишлява за Лудостта, Лудите и прочие, а разказва за мимолетните отношения и връзки с психиатричните пациенти (истории, които сякаш опровергават казванията и размишлявянията на Повествователя). И дори и с този си Повествовател или по-точно: с такъв Повествовател книгата би могла да бъде една работеща книга, ако освен него присъстваха и бяха показвани-разказвани и конкретните луди, конкретните индивиди, конкретните психиатрични пациенти, и разбирахме и тяхната истината. Няма я. Има я истината на терзаещия се гаулайтер. Защото книгата претендира да говори за освобождаващия се човек и свободата. Но тя не прави нищо за несвободните, за робите, освен да затвърждава клишетата и стереотипите за тях. Защото и самият Повествовател разбира свободата като свобода от, а не като свобода за: „Свободен от Болницата, от работата си, от семейството си, от повечето си ангажименти и от повечето си връзки със света.”

Какво ли крие от себе си?

Николай Бойков

Няма коментари:

Публикуване на коментар