Записки
За да защитя личния живот на пациентите си, още когато заработих на сегашното си поприще, реших да не водя протокол за сеансите, а да записвам само датата и получената сума. Онова, което не съществува, не може да бъде изискано и за пред съда. След някои терапевтични сеанси обаче си отбелязвах мисли, сънища, откъслеци от разговори, за които считах, че си заслужава да бъдат записани. Ето някои от записките ми за собствени нужди без никакви промени.
Юли 1982: съня на Алан: “Артист съм и свършва пиесата, в която съм играл. С партньорката си започваме да се любим на сцената. Усещам как долната половина на тялото ми става безчувствено. Знам, няма да съм в състояние да извърша акта...” Да бъдеш заедно с жена е роля, траеща съвсем до сексуалния акт, без самия него? Истинското аз срещу фалшивото аз? В търговския център забелязва една жена (“Не беше даже особено привлекателна.”), сякаш по чудо се възбужда. Осъзнава присъствието на жената, без да го иска. Възможно е различни типове да привличат главата и тялото му. Какво ли ще се случи, ако се отдаде на едно по-силно привличане?А ако се установи при мъжете? Или при една дебела чернокожа жена? А ако главата му не е съгласна с избора на тялото му? Възможно е импотенцията на Алан да е причинена от това: тялото му не е склонно да приеме онова, което е избрала главата му.
Октомври 1987: Беа разказва, че Клеър, предишният й терапевт, след края на единия от сеансите се провикнал след нея: - И да не забравяте, че сте добре! - дали това е по-добро от тогава, когато майката на Беа се стремяла да я убеди, че не е добре? Според Беа, да!
Януари 1988: Дора казва на тригодишния си син: - Да не обидиш баба! Дай й целувка, щом иска! - Дора турдно се ориентира в собствените си желания и още по-трудно намира смелост да изживее няколкото, които съумява да идентифицира.
Март 1988: Ед буди чувство за вина в хората, защото не го обичат достатъчно. Затова хората го отбягват. Мога да бъда великодушен към теб, защото ме обичаш, но и защото се боя от теб, както и защото имам чувство за вина, че не те обичам достатъчно. Тези неща не са едно и също. Всичко това нямаше да интересува Ед, ако постигаше каквото иска. Доста късогледо...
Август 1988: двойка на тридесет, за първи път ме посещават. Съпругата: Заговори ли, веднага знам дали е пил. Съпругът: Става съвсвм друг човек, когато е заедно с майка си, веднага мога да установя кога са се срещали. Само че тези изказвания прозвучаха не едно след друго и нито един от тях не забеляза приликата им. Мъжът обвиняваше жената, че зависи от майка си, а жената мъжа, че живее в зависимост от алкохола. И двете зависимости водят до ужасно променено състояние на съзнанието. Дали ще могат и двамата да отвикнат едновременно, докато броя до три? Едно, две, три!
Октомври 1988: Фран, младата майка, в началото на сеанса разказва един свой сън, който изживяла, посещавайки една роднина. - Виждам една уста, със сигурност е уста, а не вагина, защото има зъби. От нея се раждат дребни бебета. После, след като са се родили много такива дребни бебета, се явава и едно с нормални размери. Мисля, че това е във връзка с последния ни сеанс. Тогава проумях, че този час е мой и в голяма част зависи от мен какво ще се случва в него... И стана дума и за детегледачката ми. Това, че трябва да й кажа какво желая от нея, как да се грижи за децата ми, а не, както правех досега, да се оправдавам заради тях... И помня и онзи цитат на Артър Милър от предишния сеанс: “Сънувах, че имам дете и още в съня си проумях, че то е моят живот и е идиот, и тогава избягах. Но това дете отново и отново се качваше в скута ми и се хващаше за дрехата ми. В края на краищата си помислих: ако съм в състояние да го целуна, нали в края на краищата е мое, то навярно ще мога да заспя. И се наведох към това изкривено лице и беше ужасно... Но го целунах. Мисля, в края на краищата трябва да прегърнем живота си...” Психотерапията е “говорещ начин на лечение”: човек през устата си се ражда отново.
Декември 1988: петгодишната Гейл казва: - Искам да видя картина, на която Исус е петгодишен. [Прелиства художествен албум, и си мърмори.] Исус умира, Исус лети, Исус на кръста... [Накрая се предава, обръща се на висок глас към мен.] - Нали Бог никога не умира? - Аз: - Да, мисля, може да се каже. Гейл: - И ние всички сме в корема на Бог, сега също, нали? Аз: - Да, навярно и това може да се каже... Но откъде го знаеш? От кого си го чула? Гейл: - Каза ми го едно момче в детската градина...
понеделник, 28 декември 2015 г.
петък, 16 октомври 2015 г.
Андраш Фелдмар, На малки части, 25
Бъди най-добрият си приятел
Определят емпатията по следния начин: “способност човек да се обръща със съпричастност към чувствата, намеренията, мислите на някой друг, или да ги изпита като преживяване, понякога до степен да следва с тялото си жестовете на другия.” В това роля играят мимезиса (подражанието) и мъничко мазохизъм. Някои по-охотно говорят за “интуиция”, която означава просто: “непосредено, незабавно схащане, познание”. Емпатията, интуицията са явление на резонанцията, част са от връзката между хората.
Същината на садизма е радостта от насилието над друг човек, от властването над него. Родителите, в които липсва емпатията, неизбежно стават садисти. Това е истина не само относно родителите, а и относно лекарите, терапевтите, учителите, болногледачите, треньорите и още мнозина други, чията работа, произтичаща от статута им, е обгрижването.
Способни най-вече да се грижат за другите са онези, в които се разгаря любопитството към желанията, чувствата, мислите на другите и които смятат за важно другите да са добре. В тях постоянно действа подтикът да използват емпатията и интуицията си, без което не биха могли да стигнат до съгласие, не могат да водят общ живот с другия човек. Ако например една майка тласка към независимост детето си, то му отнема резонанцията на емпатията. Детето веднага се чувства самотно, отхвърлено. Не смее да се усъмни в мъдростта на майката, затова започва да се срамува от всичките онези страхове, съпротиви, копнежи, вътрешно разколебаване, които неизбежно биват предизвикани от преждевременото отделяне от майката. Липсата на емпатична реакция винаги преминава в унизеност и чувство за срам. Това е толкова болезнено, колкото изгарянията на физическото тяло; детето скоро научава да избягва проявяването на чувства към майката, а впоследствие и във връзките си от всякакъв вид. От това се пораждат немота и самота, човек бива парализиран от двойната обвързаност: да желае връзки, но и да се ужасява от тях.
Ако майка ми ме е подлагала на натиск, ако баща ми непрекъснато ме е критикувал, винаги е търсил само грешките в мен, то тогава нямам друг избор, освен да ги вградя в себе си: и внезапно забелязвам, че постоянно се подлагам на натиск и непрестанно се критикувам. Отнасям се към себе си и към онези, които са ми най-скъпи, които стоят най-близо до мен, както са се отнасяли към мен. Оставам без авто-емпатия. Оттук произлизат всичките самоунищожителни поведения. Срамувам се от себе си, искам да се скрия, не искам да бъда аз! Да имаш две леви ръце (когато някой привлича злополуките), болестите на зависимостите, анорексията, депресията, самоосакатяването, тревогата от изява, както и множеството самоограничаващи се дейности набавят горивото си от снижената самооценка, предизвикана от засрамването и унизеността, които са причинени от незадоволителността на раните връзки с важните възрастни и които не биват отстранени.
Файърстоун в книгата си Voice Therapy (Гласова терапия) описва как е опитал да възстанови наранената си авто-емпатия. “Онзи, който е оригинален, нонконформист, автономен и независим, той чувства тревога и вина, от които могат да се породят регресивно поведения, повишена зависимост, а от друга страна приетата подчиненост във връзката, както и обвързаността в името на въобразената сигурност със семейството, а по-късно и с брачния партньор също могат да доведат до чувство за вина и самобичуване.” За да се виждам ясно, трябва да променя отношението си към самия себе си. Защо да не възникне в мен горещо любопитство към собствените ми преживявания, соствените ми желания, чувства, мисли, действия? Защо да не вляза във връзка със самия себе си? Ако се отнасям приветливо и емпатично към себе си, както е трябвало да го правят родителите ми, ако мога да съм най-добрия си приятел без оглед на това колко съм долен, луд или болен според страховете си, то тогава и само тогава мога да се наслаждавам на живота си, преди да умра. Ако отношението към самия мен е враждебно, то няма да ми остане много енергия за другите.
Условие за изпълненото с радост намиране на самия себе си е осъзнаването, че нито родителите ми, нито терапевта ми, нито любовника ми, нито прияелите ми са в състояние да поправят вредите от ранното отделяне, унижение и засрамване. Случилото се е случило се. Една важна част от мен се е скрила и ако не открия тази своя част, то няма да съм в състояние да живея пълноценен живот. Тази наранена, тъжна, страхуваща се, боязлива, чувствителна част е същността ми. Моя работа, моя отговорност е да опозная и да обичам себе си, след като я намеря и това осъзнаване предизвиква сълзи в очите ми, натъжава ме и хвърля в траур - толкова много съм загубил, докато съм се крил в срама си и съм чакал, чакал...
Определят емпатията по следния начин: “способност човек да се обръща със съпричастност към чувствата, намеренията, мислите на някой друг, или да ги изпита като преживяване, понякога до степен да следва с тялото си жестовете на другия.” В това роля играят мимезиса (подражанието) и мъничко мазохизъм. Някои по-охотно говорят за “интуиция”, която означава просто: “непосредено, незабавно схащане, познание”. Емпатията, интуицията са явление на резонанцията, част са от връзката между хората.
Същината на садизма е радостта от насилието над друг човек, от властването над него. Родителите, в които липсва емпатията, неизбежно стават садисти. Това е истина не само относно родителите, а и относно лекарите, терапевтите, учителите, болногледачите, треньорите и още мнозина други, чията работа, произтичаща от статута им, е обгрижването.
Способни най-вече да се грижат за другите са онези, в които се разгаря любопитството към желанията, чувствата, мислите на другите и които смятат за важно другите да са добре. В тях постоянно действа подтикът да използват емпатията и интуицията си, без което не биха могли да стигнат до съгласие, не могат да водят общ живот с другия човек. Ако например една майка тласка към независимост детето си, то му отнема резонанцията на емпатията. Детето веднага се чувства самотно, отхвърлено. Не смее да се усъмни в мъдростта на майката, затова започва да се срамува от всичките онези страхове, съпротиви, копнежи, вътрешно разколебаване, които неизбежно биват предизвикани от преждевременото отделяне от майката. Липсата на емпатична реакция винаги преминава в унизеност и чувство за срам. Това е толкова болезнено, колкото изгарянията на физическото тяло; детето скоро научава да избягва проявяването на чувства към майката, а впоследствие и във връзките си от всякакъв вид. От това се пораждат немота и самота, човек бива парализиран от двойната обвързаност: да желае връзки, но и да се ужасява от тях.
Ако майка ми ме е подлагала на натиск, ако баща ми непрекъснато ме е критикувал, винаги е търсил само грешките в мен, то тогава нямам друг избор, освен да ги вградя в себе си: и внезапно забелязвам, че постоянно се подлагам на натиск и непрестанно се критикувам. Отнасям се към себе си и към онези, които са ми най-скъпи, които стоят най-близо до мен, както са се отнасяли към мен. Оставам без авто-емпатия. Оттук произлизат всичките самоунищожителни поведения. Срамувам се от себе си, искам да се скрия, не искам да бъда аз! Да имаш две леви ръце (когато някой привлича злополуките), болестите на зависимостите, анорексията, депресията, самоосакатяването, тревогата от изява, както и множеството самоограничаващи се дейности набавят горивото си от снижената самооценка, предизвикана от засрамването и унизеността, които са причинени от незадоволителността на раните връзки с важните възрастни и които не биват отстранени.
Файърстоун в книгата си Voice Therapy (Гласова терапия) описва как е опитал да възстанови наранената си авто-емпатия. “Онзи, който е оригинален, нонконформист, автономен и независим, той чувства тревога и вина, от които могат да се породят регресивно поведения, повишена зависимост, а от друга страна приетата подчиненост във връзката, както и обвързаността в името на въобразената сигурност със семейството, а по-късно и с брачния партньор също могат да доведат до чувство за вина и самобичуване.” За да се виждам ясно, трябва да променя отношението си към самия себе си. Защо да не възникне в мен горещо любопитство към собствените ми преживявания, соствените ми желания, чувства, мисли, действия? Защо да не вляза във връзка със самия себе си? Ако се отнасям приветливо и емпатично към себе си, както е трябвало да го правят родителите ми, ако мога да съм най-добрия си приятел без оглед на това колко съм долен, луд или болен според страховете си, то тогава и само тогава мога да се наслаждавам на живота си, преди да умра. Ако отношението към самия мен е враждебно, то няма да ми остане много енергия за другите.
Условие за изпълненото с радост намиране на самия себе си е осъзнаването, че нито родителите ми, нито терапевта ми, нито любовника ми, нито прияелите ми са в състояние да поправят вредите от ранното отделяне, унижение и засрамване. Случилото се е случило се. Една важна част от мен се е скрила и ако не открия тази своя част, то няма да съм в състояние да живея пълноценен живот. Тази наранена, тъжна, страхуваща се, боязлива, чувствителна част е същността ми. Моя работа, моя отговорност е да опозная и да обичам себе си, след като я намеря и това осъзнаване предизвиква сълзи в очите ми, натъжава ме и хвърля в траур - толкова много съм загубил, докато съм се крил в срама си и съм чакал, чакал...
събота, 3 октомври 2015 г.
Андраш Фелдмар, На малки части, 24
За скепсиса
Психотерапията има поне триста различни течения. От клинична гледна точка нито едно от тях не се е оказало по-ефективно от другите. Съобразяването с вече съществуващата система се базира на приликата, така носи в себе обещанието за спасение. Терапевът търсит в невидимостта спасението от самотата. Наметалото на догмата, приета от повечето психотерапевти, означва инстутиционална рамка, статут, сигурен тил.
Скептичен произлиза от гръкото skeptikos, което означава “размишляващ”, “вгеждащ се”. Не е човек, който принадлежи на кликата, който следва политически приетата партийна линия, а някой, който пита - накратко: някой, който размишлява и така се подлага на опасността от унижение и срам. Опасността в крайна сметка може да означава и това да станеш самотен, да бъдеш отлъчен, прокуден. Аз смятам, че в сложни ситуации често има нужда да размишляваме.
А. Е. Хоусман е написал: “ Три минути размисъл са достатъчни да намерим решение, но размисълът е уморително нещо и три минути са дълго време.” Всъщност защо размисълът е толкова уморителен? Неотдавна водих уършоп в Института Есален, намиращ се близо до Биг Сър, темата му беше Тайната на радостта. Искаше ми се да разгледаме мисълта на Алис Уокър според която тайната на радостта е съпротивата. Съпротива срещу поробването, срещу властването, срещу всякаква форма на потисничеството, независимо от това колко деликатна е. Помолих участниците да изследват живота си от тази гледна точка: доколко в него присъства упражненият върху тях, властови натиск и доколко той ограничава способността да изживяват щастието, да осъществяват собствените си намерения. Участниците в отговор ми казаха, че това не ги интересува, те са се записали, за да изпитат радостта, а не за да говорят за нея. Надявали са се, че аз ще ги отведа до радостта, ще ги науча на няколко техники на екстаза.
Две седмици преди това около трийсетина човека се бяхме събрали да обсъдим непубликувания текст на Р. Д. Лейнг с предмет Предизвикателството на обичта. Бяхме предназначили шест часа за това. Към края на втория час се беше насъбрало в помещението доста голямо напрежение. Хората протестираха от твърде многото размисъл - прекалено много идея се явиха, нямаше възможност за чувства и емоции. Защо само говорим за обичта, защо не я упражняваме?
Пирон, гръцкият философ, е живял около 300 г. пр. Хр. Формата му на живот е била един вид философска терапия, която водела до атараксия, тоест до липса на кофликти на съзнанието. Целта му е била спокойствието, но проумял, че ако я смята за крайна цел, то тогава спокойствието се превръща в цел за постигане, в предмет на желанията му, значи в нещо, към което трябва да се стремиш, което постоянно да имаш предвид и това смислово води до конфликт. По-близкият ни във времето Витгенщайн считал, че философската дейност в действителност е терапия “Философът третира въпроса, който тъкмо го занимава така, както лекарят болния.” Хайдегер е написал: “Стараем се да се научим да размишляваме. Пътят е дълъг. Имаме смелост да направим само няколко стъпки... За да останем свободни от отсъждания, трябва да сме готови и склонни да мълчим, да съзерцаваме. Тази готовност прави възможно прекрачването на ограниченията на обичайните възгледи и намирането на нови девствени територии.”
Мисля, децата почват пътя си по начало като скептични мислители. Изричат опита си, питат, не са догматични. Мисленето, питането стават опасни, когато възрастните чрез засрамване, унижение принуждават детето да мълчи, да слуша, да се нагажда. Възрастният, ако иска да остане открит, ако иска съзнателно да изслушва детето, то трябва да говори с него. Това изисква смелост, достойна за лъв; както Алфонсо Лигнис е напсиал: “Да влезеш в разговор с друг човек означава да свалиш оръжие, да изоставиш защитата, да разтвориш широко портата на укреплението за другия, за външния човек, да се подложиш на изненадата, на съревнованието, на евентуални обвинения.”
За да не разсърдя родителите си, да не ги натъжа, да не ги ядосам, почвам да се крия. Научавам се да не питам, да не изричам мнението си, да изразявам опита си предпазливо и точно. Роберт Лоуъл в едно от последните си стихотворения поставя въпросът: “Защо не изречеш какво се случи? Моли се за милостта на точността.” За това са необходими кураж и окуражаване.
Има нужда да размишляваме с известна диспилинираност, за да проумеем: онова, което не се е случило в детството, то окончателно, завинаги е загубено. Никой няма да ти го възвърне, никой няма да бъде обезвъзмезден. Мнозина не искат да мислят и смятат онези, които мислят, за предизвикващи умора, само за да избегнат неизбежимите траур и тъга. “Геройството - казва Ницше - се състои от това човек да създаде собствения си свят, а не да властва над живота на другите.” Кой иска да размишлява? Кой иска да бъде герой?
Психотерапията има поне триста различни течения. От клинична гледна точка нито едно от тях не се е оказало по-ефективно от другите. Съобразяването с вече съществуващата система се базира на приликата, така носи в себе обещанието за спасение. Терапевът търсит в невидимостта спасението от самотата. Наметалото на догмата, приета от повечето психотерапевти, означва инстутиционална рамка, статут, сигурен тил.
Скептичен произлиза от гръкото skeptikos, което означава “размишляващ”, “вгеждащ се”. Не е човек, който принадлежи на кликата, който следва политически приетата партийна линия, а някой, който пита - накратко: някой, който размишлява и така се подлага на опасността от унижение и срам. Опасността в крайна сметка може да означава и това да станеш самотен, да бъдеш отлъчен, прокуден. Аз смятам, че в сложни ситуации често има нужда да размишляваме.
А. Е. Хоусман е написал: “ Три минути размисъл са достатъчни да намерим решение, но размисълът е уморително нещо и три минути са дълго време.” Всъщност защо размисълът е толкова уморителен? Неотдавна водих уършоп в Института Есален, намиращ се близо до Биг Сър, темата му беше Тайната на радостта. Искаше ми се да разгледаме мисълта на Алис Уокър според която тайната на радостта е съпротивата. Съпротива срещу поробването, срещу властването, срещу всякаква форма на потисничеството, независимо от това колко деликатна е. Помолих участниците да изследват живота си от тази гледна точка: доколко в него присъства упражненият върху тях, властови натиск и доколко той ограничава способността да изживяват щастието, да осъществяват собствените си намерения. Участниците в отговор ми казаха, че това не ги интересува, те са се записали, за да изпитат радостта, а не за да говорят за нея. Надявали са се, че аз ще ги отведа до радостта, ще ги науча на няколко техники на екстаза.
Две седмици преди това около трийсетина човека се бяхме събрали да обсъдим непубликувания текст на Р. Д. Лейнг с предмет Предизвикателството на обичта. Бяхме предназначили шест часа за това. Към края на втория час се беше насъбрало в помещението доста голямо напрежение. Хората протестираха от твърде многото размисъл - прекалено много идея се явиха, нямаше възможност за чувства и емоции. Защо само говорим за обичта, защо не я упражняваме?
Пирон, гръцкият философ, е живял около 300 г. пр. Хр. Формата му на живот е била един вид философска терапия, която водела до атараксия, тоест до липса на кофликти на съзнанието. Целта му е била спокойствието, но проумял, че ако я смята за крайна цел, то тогава спокойствието се превръща в цел за постигане, в предмет на желанията му, значи в нещо, към което трябва да се стремиш, което постоянно да имаш предвид и това смислово води до конфликт. По-близкият ни във времето Витгенщайн считал, че философската дейност в действителност е терапия “Философът третира въпроса, който тъкмо го занимава така, както лекарят болния.” Хайдегер е написал: “Стараем се да се научим да размишляваме. Пътят е дълъг. Имаме смелост да направим само няколко стъпки... За да останем свободни от отсъждания, трябва да сме готови и склонни да мълчим, да съзерцаваме. Тази готовност прави възможно прекрачването на ограниченията на обичайните възгледи и намирането на нови девствени територии.”
Мисля, децата почват пътя си по начало като скептични мислители. Изричат опита си, питат, не са догматични. Мисленето, питането стават опасни, когато възрастните чрез засрамване, унижение принуждават детето да мълчи, да слуша, да се нагажда. Възрастният, ако иска да остане открит, ако иска съзнателно да изслушва детето, то трябва да говори с него. Това изисква смелост, достойна за лъв; както Алфонсо Лигнис е напсиал: “Да влезеш в разговор с друг човек означава да свалиш оръжие, да изоставиш защитата, да разтвориш широко портата на укреплението за другия, за външния човек, да се подложиш на изненадата, на съревнованието, на евентуални обвинения.”
За да не разсърдя родителите си, да не ги натъжа, да не ги ядосам, почвам да се крия. Научавам се да не питам, да не изричам мнението си, да изразявам опита си предпазливо и точно. Роберт Лоуъл в едно от последните си стихотворения поставя въпросът: “Защо не изречеш какво се случи? Моли се за милостта на точността.” За това са необходими кураж и окуражаване.
Има нужда да размишляваме с известна диспилинираност, за да проумеем: онова, което не се е случило в детството, то окончателно, завинаги е загубено. Никой няма да ти го възвърне, никой няма да бъде обезвъзмезден. Мнозина не искат да мислят и смятат онези, които мислят, за предизвикващи умора, само за да избегнат неизбежимите траур и тъга. “Геройството - казва Ницше - се състои от това човек да създаде собствения си свят, а не да властва над живота на другите.” Кой иска да размишлява? Кой иска да бъде герой?
събота, 26 септември 2015 г.
Андраш Фелдмар, На малки части, 23
За депресията
Др. Антъни Клеър прави интервю с Р. Д. Лейнг през месец август 1945 в предаването Столът на психиатъра за четвърти канал на радио BBC. Клеър, който е бил психиатер в Дъблин и едновренно с това и радиоводещ, поканил в студиото философа на лудостта, Р. Д. Лейнг. Той говорил открито за тежките си депресивни периоди, сериозното си пиянство. Помислил си е, че може да си помогне, ако почне да пише по тези две теми. Казва: боял се, че и него ще застине “истинската, случайна, шотландска меланхолия”. “Ако наистина сте в дълбока депресия, какво бихте искал да сторят за вас такива като мен?” - го попитал Клар в интервюто. “Да се погрижат да се освободя от даващите причина за действителна тревога обстоятелства, задължения, дейсности, задачи, за да се смекчи в мен чувството на вина, малоценност и неуспех. Да откарат тялото ми в дом. Ако имат лекарство, за което мислят, че чрез него ще мога да попадна в по-ведро състояние, бих бил благодарен” - бил отговорът на Лейнг.
Един мой пациент в тежка депресия, който едва беше склонен да проговори, неотдавна ми обясни: иска да се самоубие, преди демоните, които постоянно го измъчват, да вземат изцяло властта над него, да отнемат разума му и да го откъснат от действителността. Беше преписал на листче няколко изречения от един роман, който тъкмо тогава четеше и ми даде този цитат. Той гласеше: “Имах нужда от това: някой да вземе властта над мен, така, че никой да не може да очаква от мен никакви постижения. Нужда от състояние, в което постижението, продуктът, каквото и да е целенасочено деяние са непредставими. Дори и за мен самия.” Изумих се колко прилича на желанията на Лейнг. И двамата търсят убежище от вината, там, където човек може да почине без да изпитва срам, без да има очаквания от когото и да било към него за постижения. Ернст Бекър в творбата си Бронираният ангел пише: “Демоните са действителни. Те са предизвикани от неспособността на човек да действа. Пораждат, когато човек не е в състояние да действа индивидуално, съзнателно, осланяйки се на собствените си лични, отговорни способности.” Пациентът ми бе загубил личността си, индивидуалността си. Каза: чувства, че през целия си живот нищо друго не е бил, освен поредица от роли. Изигравал е ролята на “момче”, “счетоводител”, “съпруг”, “баща”, но е забравил, ако въобще някога е знаел, КОЙ Е ТОЙ. И това не интересувало никого, докато играел задоволително ролите си. Сега обаче не искаше да изиграе ролята на “пациент”. Беше му останала една-единствена надежда: да може да влезе отново във връзка с истинското си същество, с източника на живота си, с отдавна загубения си дух.
Единият от учителите на Лейнг е Е. Греъм Хоу, който през 1943 издава творбата си The Triumpant Spirit (Тържествуващият дух). Книгата е изследване на депресията, тя отдавна е потънала в забрава, но и до днес не съм чел нещо по-поучително. Хоу е знаел, че да си в депресия е да си осъден, да си провинил се извършител на някакъв непознат грях. Пациентът държи на това, че Бог повече не го обича. Когато материята е нещо повече от духа, то автоматизирането поглъща, унищожава индивида. “Автоматизирам ли се”, то трябва да имам началнк. Трябва да ме направляват, трябва да се откъсна от живия си дух. Ако вместо това мога да живея по “организиран”, тоест органичен начин, то тогава бих слушал собствения си дух. Трудното при лечението на депресията е това как да възвърнем инспирацията и как върнем духа на полагащото му се направляващо място. Депресията е пароксизъм, пристъп, които са съпътствани от липсата на виталност, с извънредно висока степен на задръжки, с парализирането по-малко или повече на волята.
Хоу изрежда шест главни симптома: (1) Самоцентрираност:човек е неспособен каквото и да било да приеме или да извади от себе си. (2) Ретардация или фиксация, нищо не се движи, човек живее в застинала вечност или постоянен, вцепеняваш страх. (3) Чувство за вина, макар човекът в деперсия да е неспособен да стори грях, той, ужасявайки се, и фанатично е добър; депресията е болест, която се стоварва на първо място върху “добрите хора”. (4) Малоценност, защото човек чувства себе си обезсърчен, празен, нищо. (5) Безсъние, това, както и самата депресия трябва да бъде третирана със спокойствие, от всички страни има нужда от много търпение; въпреки постоянната молба да се случи нещо, нетърпимият симптом най-вече така може да бъде понесен, ако страдащият от него съзнателно го понася. (6) Самоубийство: подобно на всички останали симптоми целта и на този е защитата, изцелението: това действие търси изцелението, като търси източника на живота, отхвърляйки баласта на тялото, за да открие всичко изцеляващата близост на духа.
“Съм” - това е спиритуално верую; с него заявявам: приемам да представлялвам падналия ми се духовен квантум в силно съпротивляващата се среда на земния ми живот. Да копираш или да се преструваш винаги е неправилно, макар че голям натиск се упражнява над човек, за да стори това. Ако искаме да се освободим от подбудата към депресия, към това да бъдем добри, то тогава въоръжени със сила и смелост, трябва да разкрием истината.
Др. Антъни Клеър прави интервю с Р. Д. Лейнг през месец август 1945 в предаването Столът на психиатъра за четвърти канал на радио BBC. Клеър, който е бил психиатер в Дъблин и едновренно с това и радиоводещ, поканил в студиото философа на лудостта, Р. Д. Лейнг. Той говорил открито за тежките си депресивни периоди, сериозното си пиянство. Помислил си е, че може да си помогне, ако почне да пише по тези две теми. Казва: боял се, че и него ще застине “истинската, случайна, шотландска меланхолия”. “Ако наистина сте в дълбока депресия, какво бихте искал да сторят за вас такива като мен?” - го попитал Клар в интервюто. “Да се погрижат да се освободя от даващите причина за действителна тревога обстоятелства, задължения, дейсности, задачи, за да се смекчи в мен чувството на вина, малоценност и неуспех. Да откарат тялото ми в дом. Ако имат лекарство, за което мислят, че чрез него ще мога да попадна в по-ведро състояние, бих бил благодарен” - бил отговорът на Лейнг.
Един мой пациент в тежка депресия, който едва беше склонен да проговори, неотдавна ми обясни: иска да се самоубие, преди демоните, които постоянно го измъчват, да вземат изцяло властта над него, да отнемат разума му и да го откъснат от действителността. Беше преписал на листче няколко изречения от един роман, който тъкмо тогава четеше и ми даде този цитат. Той гласеше: “Имах нужда от това: някой да вземе властта над мен, така, че никой да не може да очаква от мен никакви постижения. Нужда от състояние, в което постижението, продуктът, каквото и да е целенасочено деяние са непредставими. Дори и за мен самия.” Изумих се колко прилича на желанията на Лейнг. И двамата търсят убежище от вината, там, където човек може да почине без да изпитва срам, без да има очаквания от когото и да било към него за постижения. Ернст Бекър в творбата си Бронираният ангел пише: “Демоните са действителни. Те са предизвикани от неспособността на човек да действа. Пораждат, когато човек не е в състояние да действа индивидуално, съзнателно, осланяйки се на собствените си лични, отговорни способности.” Пациентът ми бе загубил личността си, индивидуалността си. Каза: чувства, че през целия си живот нищо друго не е бил, освен поредица от роли. Изигравал е ролята на “момче”, “счетоводител”, “съпруг”, “баща”, но е забравил, ако въобще някога е знаел, КОЙ Е ТОЙ. И това не интересувало никого, докато играел задоволително ролите си. Сега обаче не искаше да изиграе ролята на “пациент”. Беше му останала една-единствена надежда: да може да влезе отново във връзка с истинското си същество, с източника на живота си, с отдавна загубения си дух.
Единият от учителите на Лейнг е Е. Греъм Хоу, който през 1943 издава творбата си The Triumpant Spirit (Тържествуващият дух). Книгата е изследване на депресията, тя отдавна е потънала в забрава, но и до днес не съм чел нещо по-поучително. Хоу е знаел, че да си в депресия е да си осъден, да си провинил се извършител на някакъв непознат грях. Пациентът държи на това, че Бог повече не го обича. Когато материята е нещо повече от духа, то автоматизирането поглъща, унищожава индивида. “Автоматизирам ли се”, то трябва да имам началнк. Трябва да ме направляват, трябва да се откъсна от живия си дух. Ако вместо това мога да живея по “организиран”, тоест органичен начин, то тогава бих слушал собствения си дух. Трудното при лечението на депресията е това как да възвърнем инспирацията и как върнем духа на полагащото му се направляващо място. Депресията е пароксизъм, пристъп, които са съпътствани от липсата на виталност, с извънредно висока степен на задръжки, с парализирането по-малко или повече на волята.
Хоу изрежда шест главни симптома: (1) Самоцентрираност:човек е неспособен каквото и да било да приеме или да извади от себе си. (2) Ретардация или фиксация, нищо не се движи, човек живее в застинала вечност или постоянен, вцепеняваш страх. (3) Чувство за вина, макар човекът в деперсия да е неспособен да стори грях, той, ужасявайки се, и фанатично е добър; депресията е болест, която се стоварва на първо място върху “добрите хора”. (4) Малоценност, защото човек чувства себе си обезсърчен, празен, нищо. (5) Безсъние, това, както и самата депресия трябва да бъде третирана със спокойствие, от всички страни има нужда от много търпение; въпреки постоянната молба да се случи нещо, нетърпимият симптом най-вече така може да бъде понесен, ако страдащият от него съзнателно го понася. (6) Самоубийство: подобно на всички останали симптоми целта и на този е защитата, изцелението: това действие търси изцелението, като търси източника на живота, отхвърляйки баласта на тялото, за да открие всичко изцеляващата близост на духа.
“Съм” - това е спиритуално верую; с него заявявам: приемам да представлялвам падналия ми се духовен квантум в силно съпротивляващата се среда на земния ми живот. Да копираш или да се преструваш винаги е неправилно, макар че голям натиск се упражнява над човек, за да стори това. Ако искаме да се освободим от подбудата към депресия, към това да бъдем добри, то тогава въоръжени със сила и смелост, трябва да разкрием истината.
неделя, 20 септември 2015 г.
Андраш Фелдмар, На малки части, 22
Безотечествен
Фройд и Янош Шейе са стигнали до извода, че защитата причинява смъртта ни. Психологическата и физическата ни защитни системи са склонни да подивяват и да почнат да убиват. Да обмислим един от “възелите” на Р.Д. Лейнг: “Майка ми ме обича. Добре съм. Добре съм, защото майка ми ме обича. Добър съм, защото съм добре. Добре съм, защото съм добър. Майка ми ме обича, защото съм добър. - Майка ми не ме обича. Не съм добре. Не съм добре, защото майка ми не ме обича. Лош съм, зашото не съм добре. Не съм добре, защото съм лош. Лош съм, защото майка ми не ме обича.”
Да допуснем, че си дете и майка ти действително не те обича. Лошо се отнася с теб, засрамва те, самото ти съществуване не й се нрави. Осъзнаваш: “Не съм добре, защото майка ми не ме обича.” и това е придружено от непоносима болка. Ако би имал възможност, ако има къде да отидеш, то това чувство ще доведе до дизасоциация (разпадане на връзката). Така обаче настъпва дисоциация (разграничаваш се, отделяш се от собствените си преживявания) и тази преструвка продължава, докато накрая и самият ти не повярваш, че “Майка ми не ме обича, защото съм лош.” Това действа като болкоуспокоително: майка ти е добра, има надежда за теб: трябва само да си добро дете и тогава тя със сигурност ще те обича. Обезчувствяването може да трае до деня на смъртта ти, може да отнеме целия ти живот (всяко твое преживяване), понеже може да ги пилееш за личности и занимания, от които би могъл да се отделиш при първия знак за дисхармония. Мнозина от раждането си сме бездомници. Да приемем, че дома “е мястото, където царува мир и спокойствие/ Мястото, където се смееш и плачеш и танцуваш и пееш/ мястото, където разчупваш с радост хляба си/ където има пространство за обичта/ където те ценят онези, които ти цениш/ мястото, което липсва/ мястото, което е по-доброот всички места/ мястото, където се спасяваш/ дома ти”. За да намерим такъв дом, отново трябва да влезем във връзка със собствените си преживявания, колкото и да са болезнени, и трябва да се откъснем, трябва да дизасоциираме себе си от безобичните начала.
В Будапеща, където се родих, преживях една война и една революция, надживях нацистите и комунистите, майка си, баща си и религията им. Тринадесет годишен изоставих всичко това и намерих на пътя, водещ към Канада. Тук открих дом:: с жена си, сина си и дъщеря си. Преди няколко месеца дъщеря ми прекара месец в Будапеща и й показах града. После се прибра, продължи да учи и написа стихотворението:
(без заглавие)
краката ми върху чуждия бетон
до мен стени
куршуми са издълбали върху тях
разпръснатите дупки
кръв тече
по мръсната стена
мен зове кръвта
търси дома си
в тялото ми
тази бликаща
лееща се от стената кръв
забравеният живот
днес вече е мъртъв
забравената болка
днес пак живее
води ме със себе си
да опознавам
защото животът
тук е застинал
от години
чака
тук да дойда
чувам че пищят
баба ми
прабаба ми
прекасните им лица
изкривените им непознати
чужди лица
ужасно са познати
където не посмях да вляза
измъчвани лица
спирам
пред тази стена
една дупка ме привлича към себе си
пъхайки детски пръст
в раната
неочаквано
ме всмуква
заедно със старици съм
- моля - казват
- и това си ти
кръвта ти
костите ти
трябва тази болка
съжали погледни това
самотно момче
гледам виждам баща си
без майка
без баща
виждам страха му
виждам как изчезва
детството
виждам майка му
баба ми
в смъртоносна тревога
безмълвните й невидими сълзи
пресъхват преди
да стигнат студения твърд
бетон пред краката й
после един мъж
да дядо ми
вдига голяма тежест
пот се стича
около него навсякъде
автомати
насочени към главата му
зад лицето му външността му
съпруга дете
заради тях диша
заради тях продължава да живее
баща ми е момчето
появява се отново
от все сърце желая
да го грабна
да го спася
да го прегърна и обичам
празните ми ръце се отпускат
- не - казват жените
- не можеш да спасиш баща си -
момчето е толкова безпомощно
красотата му скимтейки
крие се под леглото
- това е негова работа -
ми казват
- той трябва да спаси самия себе си
Фройд и Янош Шейе са стигнали до извода, че защитата причинява смъртта ни. Психологическата и физическата ни защитни системи са склонни да подивяват и да почнат да убиват. Да обмислим един от “възелите” на Р.Д. Лейнг: “Майка ми ме обича. Добре съм. Добре съм, защото майка ми ме обича. Добър съм, защото съм добре. Добре съм, защото съм добър. Майка ми ме обича, защото съм добър. - Майка ми не ме обича. Не съм добре. Не съм добре, защото майка ми не ме обича. Лош съм, зашото не съм добре. Не съм добре, защото съм лош. Лош съм, защото майка ми не ме обича.”
Да допуснем, че си дете и майка ти действително не те обича. Лошо се отнася с теб, засрамва те, самото ти съществуване не й се нрави. Осъзнаваш: “Не съм добре, защото майка ми не ме обича.” и това е придружено от непоносима болка. Ако би имал възможност, ако има къде да отидеш, то това чувство ще доведе до дизасоциация (разпадане на връзката). Така обаче настъпва дисоциация (разграничаваш се, отделяш се от собствените си преживявания) и тази преструвка продължава, докато накрая и самият ти не повярваш, че “Майка ми не ме обича, защото съм лош.” Това действа като болкоуспокоително: майка ти е добра, има надежда за теб: трябва само да си добро дете и тогава тя със сигурност ще те обича. Обезчувствяването може да трае до деня на смъртта ти, може да отнеме целия ти живот (всяко твое преживяване), понеже може да ги пилееш за личности и занимания, от които би могъл да се отделиш при първия знак за дисхармония. Мнозина от раждането си сме бездомници. Да приемем, че дома “е мястото, където царува мир и спокойствие/ Мястото, където се смееш и плачеш и танцуваш и пееш/ мястото, където разчупваш с радост хляба си/ където има пространство за обичта/ където те ценят онези, които ти цениш/ мястото, което липсва/ мястото, което е по-доброот всички места/ мястото, където се спасяваш/ дома ти”. За да намерим такъв дом, отново трябва да влезем във връзка със собствените си преживявания, колкото и да са болезнени, и трябва да се откъснем, трябва да дизасоциираме себе си от безобичните начала.
В Будапеща, където се родих, преживях една война и една революция, надживях нацистите и комунистите, майка си, баща си и религията им. Тринадесет годишен изоставих всичко това и намерих на пътя, водещ към Канада. Тук открих дом:: с жена си, сина си и дъщеря си. Преди няколко месеца дъщеря ми прекара месец в Будапеща и й показах града. После се прибра, продължи да учи и написа стихотворението:
(без заглавие)
краката ми върху чуждия бетон
до мен стени
куршуми са издълбали върху тях
разпръснатите дупки
кръв тече
по мръсната стена
мен зове кръвта
търси дома си
в тялото ми
тази бликаща
лееща се от стената кръв
забравеният живот
днес вече е мъртъв
забравената болка
днес пак живее
води ме със себе си
да опознавам
защото животът
тук е застинал
от години
чака
тук да дойда
чувам че пищят
баба ми
прабаба ми
прекасните им лица
изкривените им непознати
чужди лица
ужасно са познати
където не посмях да вляза
измъчвани лица
спирам
пред тази стена
една дупка ме привлича към себе си
пъхайки детски пръст
в раната
неочаквано
ме всмуква
заедно със старици съм
- моля - казват
- и това си ти
кръвта ти
костите ти
трябва тази болка
съжали погледни това
самотно момче
гледам виждам баща си
без майка
без баща
виждам страха му
виждам как изчезва
детството
виждам майка му
баба ми
в смъртоносна тревога
безмълвните й невидими сълзи
пресъхват преди
да стигнат студения твърд
бетон пред краката й
после един мъж
да дядо ми
вдига голяма тежест
пот се стича
около него навсякъде
автомати
насочени към главата му
зад лицето му външността му
съпруга дете
заради тях диша
заради тях продължава да живее
баща ми е момчето
появява се отново
от все сърце желая
да го грабна
да го спася
да го прегърна и обичам
празните ми ръце се отпускат
- не - казват жените
- не можеш да спасиш баща си -
момчето е толкова безпомощно
красотата му скимтейки
крие се под леглото
- това е негова работа -
ми казват
- той трябва да спаси самия себе си
петък, 11 септември 2015 г.
Андраш Фелдмар, На малки части, 21
Да лъжеш истината
В Европа през 1939 г. живеят 1,6 милиона еврейски деца. От тях през 1945 г. 1,5 милион са мъртви. От сто шест остават живи. Аз съм едно от тези шест. Бях на три години и половина, когато трябваше да се крия, да приема “арийска” самоличност, друго вероизповедание, друго име - семейното ми име стана Igaz [истина, истински]. За да спася живота си и на онези, които ме криеха, трябваше да лъжа, трябваше да казвам, че се наричам Андраш Igaz. Трябваше да променя навиците си при хранене, дори това как държа вилицата и ножа, за да се пригодя към навиците на католическите ми приемни родители. Оцеляването изискваше да се държиш подло и да запазиш високо самообладание. Трябваше да потисна личността си, чувствата си, мислите си, даже не трябваше да изживявам страданието, че са ме откъснали от родителите ми. И това мъчение не свърши с “освобождението”. Бях пет годишен, когато за мен дойде една жена, в която не разпознах майка си и се срамувах, че за осемнадесетте месеца съм я забравил. Аушвиц й беше причинил тежки емоциооални наранявания, в ревността си прекъсна всички връзки между мен и жената, грижеща се за сигурността ми, така за втори път изживях раздялата, загубата. Имах всички причини да не се отнасям с доверие към света.
Дали читателят ще ми повярва? Наистина ли тези неща са случили или са само фантазии, фалшиви спомени, лъжи, измислици? И ако вместо за преследването от нацистите разказвах за извънземни, които за известно време са отвлекли майка ми, или ако в исторорията ми ставаше дума за това, че на косъм съм успял за избягам от лапите на една сатанинска секта, то дали той би ми повярвал? По време на безбройните часове, прекарани в психотерапия хората ми разказват страшно много истории, коя да сметна за достоверна, в коя да се усъмня. Има ли значени това изобщо?
По време на терапията нямам нужда да играя детектива. Смятам за значимо всичко, което ми казват, но значението на историите може би никога не ще излезе на бял свят, както и от тях кои са истински и кои лъжа. Но това не е и важно. Кабинетът ми е свещено място: площадка за игра, където мисли, чуваства, спомени и деяния свободно може да бъдат разкривани, при това без горчиви последсвия. Влезеш ли в кабинета ми, и двамата попадаме в рамка, чието предназначение е да запази сигурността ни. Не си водя бележки и съобщавам на пациентите си, че няма да се явя пред съд, за да изразя позиция против или в тяхна полза с така нареченото експертно заключение. Единствено най-пълното доверие дава възможност на истината да се покаже. Грегъри Бейтсън през 1954 г. и Д. В. Уиникът през 1971 г. обръщат внимание на дълбоката връзка между процеса на терапията и феномена на играта. Често давам следния съвет на родителите, които са разтревожени от лъжите на децата си: ако не искат детето им да лъже, то да не му поставят и въпроси! Според една двехилядигодишна мъдрост “In mendacio veritas”, тоест “В лъжата се крие истината”. Приемни родители, социални работници, занимаващи се е малтретирани деца са записали истории, в които членове на сатанински секти, другари на дявола са измъчвали децата. Не са намерени доказателства за съществуването на каквато и да било международна сатанинска организация, но децата наистина са измъчвани физически и сексуално, и то в саобствения им дом. Малтретирането е било толкова ужасно, а децата толкова наранени, че онзи, който се занимавал с тях, само така е бил в състояние да понесе това, ако допусне, че престъплението се е случило с позоваване на свръхестествени сили. Макар децата наистина да са изпитвали страдание и за това не дяволът да е бил виновен! За да се излекува човек от раните на миналото, не трябва нито точно да познаваме същината на малтертирането, нито личността на извършителя. Дългото разкриване на частите, усилията в името на отмъщението и възмездието навярно служат единствено за да продължаваме да отлагаме болезненото осъзнаване:излъгали са ме, необратимо и окончателно са ме лишили от много неща. Чиста загуба, нищо няма да ме компенсира, точка. Все едно съм загубил при катастрофа единия си крак. Бих могъл да съжалявам, да тъжа, но и тогава бих могъл да продължа нататък. Във формулировката на Р. Д. Лейнг: “Бъдещето ти не е функция на миналото ти.” Всеки миг може да бъде повратна точка, навикът е илюзия, свободата е действителна. Всички имаме нужда от известно окуражаване.
В Европа през 1939 г. живеят 1,6 милиона еврейски деца. От тях през 1945 г. 1,5 милион са мъртви. От сто шест остават живи. Аз съм едно от тези шест. Бях на три години и половина, когато трябваше да се крия, да приема “арийска” самоличност, друго вероизповедание, друго име - семейното ми име стана Igaz [истина, истински]. За да спася живота си и на онези, които ме криеха, трябваше да лъжа, трябваше да казвам, че се наричам Андраш Igaz. Трябваше да променя навиците си при хранене, дори това как държа вилицата и ножа, за да се пригодя към навиците на католическите ми приемни родители. Оцеляването изискваше да се държиш подло и да запазиш високо самообладание. Трябваше да потисна личността си, чувствата си, мислите си, даже не трябваше да изживявам страданието, че са ме откъснали от родителите ми. И това мъчение не свърши с “освобождението”. Бях пет годишен, когато за мен дойде една жена, в която не разпознах майка си и се срамувах, че за осемнадесетте месеца съм я забравил. Аушвиц й беше причинил тежки емоциооални наранявания, в ревността си прекъсна всички връзки между мен и жената, грижеща се за сигурността ми, така за втори път изживях раздялата, загубата. Имах всички причини да не се отнасям с доверие към света.
Дали читателят ще ми повярва? Наистина ли тези неща са случили или са само фантазии, фалшиви спомени, лъжи, измислици? И ако вместо за преследването от нацистите разказвах за извънземни, които за известно време са отвлекли майка ми, или ако в исторорията ми ставаше дума за това, че на косъм съм успял за избягам от лапите на една сатанинска секта, то дали той би ми повярвал? По време на безбройните часове, прекарани в психотерапия хората ми разказват страшно много истории, коя да сметна за достоверна, в коя да се усъмня. Има ли значени това изобщо?
По време на терапията нямам нужда да играя детектива. Смятам за значимо всичко, което ми казват, но значението на историите може би никога не ще излезе на бял свят, както и от тях кои са истински и кои лъжа. Но това не е и важно. Кабинетът ми е свещено място: площадка за игра, където мисли, чуваства, спомени и деяния свободно може да бъдат разкривани, при това без горчиви последсвия. Влезеш ли в кабинета ми, и двамата попадаме в рамка, чието предназначение е да запази сигурността ни. Не си водя бележки и съобщавам на пациентите си, че няма да се явя пред съд, за да изразя позиция против или в тяхна полза с така нареченото експертно заключение. Единствено най-пълното доверие дава възможност на истината да се покаже. Грегъри Бейтсън през 1954 г. и Д. В. Уиникът през 1971 г. обръщат внимание на дълбоката връзка между процеса на терапията и феномена на играта. Често давам следния съвет на родителите, които са разтревожени от лъжите на децата си: ако не искат детето им да лъже, то да не му поставят и въпроси! Според една двехилядигодишна мъдрост “In mendacio veritas”, тоест “В лъжата се крие истината”. Приемни родители, социални работници, занимаващи се е малтретирани деца са записали истории, в които членове на сатанински секти, другари на дявола са измъчвали децата. Не са намерени доказателства за съществуването на каквато и да било международна сатанинска организация, но децата наистина са измъчвани физически и сексуално, и то в саобствения им дом. Малтретирането е било толкова ужасно, а децата толкова наранени, че онзи, който се занимавал с тях, само така е бил в състояние да понесе това, ако допусне, че престъплението се е случило с позоваване на свръхестествени сили. Макар децата наистина да са изпитвали страдание и за това не дяволът да е бил виновен! За да се излекува човек от раните на миналото, не трябва нито точно да познаваме същината на малтертирането, нито личността на извършителя. Дългото разкриване на частите, усилията в името на отмъщението и възмездието навярно служат единствено за да продължаваме да отлагаме болезненото осъзнаване:излъгали са ме, необратимо и окончателно са ме лишили от много неща. Чиста загуба, нищо няма да ме компенсира, точка. Все едно съм загубил при катастрофа единия си крак. Бих могъл да съжалявам, да тъжа, но и тогава бих могъл да продължа нататък. Във формулировката на Р. Д. Лейнг: “Бъдещето ти не е функция на миналото ти.” Всеки миг може да бъде повратна точка, навикът е илюзия, свободата е действителна. Всички имаме нужда от известно окуражаване.
събота, 5 септември 2015 г.
Андраш Фелдмар, На малки части, 20
Студеният поглед
(октомври 1997)
Р. Д. Лейнг проумял, че хората не се осмеляват да мислят в съответсвие на действителността. “Защото почнат ли, скоро се объркват: ”Какво да правя, когато не знам, какво да правя?” Хората винаги търсят причина или я фабрикуват, за да действат и едва след това действат... Подхождат към миналото, проектирайки образи, които потвърждават делата им.” - казва Лейнг в едно интервю. Иска ли психиатърът, психологът, терапевтът да бъде Специалист, не може да пита “Какво да правя, когато не знам какво да правя?”, защото този въпрос се счита за същината на невежеството и се стремят да го изкоренят с помощта на догми, преструвки и разнообразни проектирани образи, наречени психопатологични теории.
Според мен Специалистите са вредни и ако човек е объркан, измъчен, отпаднал или е с друг проблем, по-добре да ги избегне. “С невежеството - пише Киргекор - започва онова знание, чиято първа характеристика е невежеството.” Това е знанието на Сократ. Само това дава пространство на изненадата, на индивидуалността, на изумлението, което предизвиква един напълно друг човек, който не е като мен в по-слаб дубликат. Пациентът желае внимателното вслушване на терапевта. Приор, главният герой на романа Пътят на изкушението на Пар Бърк, си спомня за някогашния си терапевт, Ривърс. “И тогава внезапно отново се озовах в кабинета на Ривърс и по време на обичайнто, безкрайно всушване забелязах блясъка на късноследобедното слънце по очилата му. Когато Ривърс слуша, в това няма манипулация. (Когато аз слушам, в това има.) Не иска да измъкне от теб повече отколкото искаш да кажеш, по-скоро се занимава с това да постави в сигурна среда казаното дотогава от теб, за да можеш да размишляваш върху него без да те е шубе.”
Мишел Фуко пише за “Погледа”, който от времето на френската революцията е придобил голямо значение в медицинската наука. “Ако клиничното мислене иска да дефинира методите си и научните си норми, то винаги се носи големия мит: Чистият Поглед, който самият би бил Чистата Реч.: окото, което говори. Този Поглед би осветлявал цялата територия на болницата, би приел в себе си и би събрал всяко събитие, което се случва, а което вижда, което вижда все по-чисто и ясно, би превърнал в реч: в реч, която установява и учи...”
Погледът обективизира, обощава, класифицира, предвижда и направлява. Като пациент се ужасявам от Погледа, защото не мен вижда. Вижда шизофрения, депресия, дефицит на вниманието >и т.н. Като пациент бих желал вмето кошмара на “говорещото око” да ме приеме “слушащото ухо”. За да разкажа историята си, моята история по моя си начин. Не искам да ме гледат. Искам да ме докосват, да ме държат, да бъдат заедно с мен.
Развръзката от заедността е непредвидима, непредрешима. Заедността е двусмислена - както гръцката дума pharmakon. Едновременно означава лекарство и отрова. Бхагавад-Гита ни напътства да работим непрестанно защото, макар да “не може да извършим работа, която някъде да не е от полза някому, то също така не може да извършим работа, която някъде някому да не навреди.” Започвам да разбирам защо Ницше е презирал стремежа към сигурност, зад който се крие малодушие. Той казва: “Не вярвам на системазиращите и ги отбягвам. Желанието за систематичност е липса на оригиналност.”
Не искам да ме изследват. Искам да ме вземат насериозно.
(октомври 1997)
Р. Д. Лейнг проумял, че хората не се осмеляват да мислят в съответсвие на действителността. “Защото почнат ли, скоро се объркват: ”Какво да правя, когато не знам, какво да правя?” Хората винаги търсят причина или я фабрикуват, за да действат и едва след това действат... Подхождат към миналото, проектирайки образи, които потвърждават делата им.” - казва Лейнг в едно интервю. Иска ли психиатърът, психологът, терапевтът да бъде Специалист, не може да пита “Какво да правя, когато не знам какво да правя?”, защото този въпрос се счита за същината на невежеството и се стремят да го изкоренят с помощта на догми, преструвки и разнообразни проектирани образи, наречени психопатологични теории.
Според мен Специалистите са вредни и ако човек е объркан, измъчен, отпаднал или е с друг проблем, по-добре да ги избегне. “С невежеството - пише Киргекор - започва онова знание, чиято първа характеристика е невежеството.” Това е знанието на Сократ. Само това дава пространство на изненадата, на индивидуалността, на изумлението, което предизвиква един напълно друг човек, който не е като мен в по-слаб дубликат. Пациентът желае внимателното вслушване на терапевта. Приор, главният герой на романа Пътят на изкушението на Пар Бърк, си спомня за някогашния си терапевт, Ривърс. “И тогава внезапно отново се озовах в кабинета на Ривърс и по време на обичайнто, безкрайно всушване забелязах блясъка на късноследобедното слънце по очилата му. Когато Ривърс слуша, в това няма манипулация. (Когато аз слушам, в това има.) Не иска да измъкне от теб повече отколкото искаш да кажеш, по-скоро се занимава с това да постави в сигурна среда казаното дотогава от теб, за да можеш да размишляваш върху него без да те е шубе.”
Мишел Фуко пише за “Погледа”, който от времето на френската революцията е придобил голямо значение в медицинската наука. “Ако клиничното мислене иска да дефинира методите си и научните си норми, то винаги се носи големия мит: Чистият Поглед, който самият би бил Чистата Реч.: окото, което говори. Този Поглед би осветлявал цялата територия на болницата, би приел в себе си и би събрал всяко събитие, което се случва, а което вижда, което вижда все по-чисто и ясно, би превърнал в реч: в реч, която установява и учи...”
Погледът обективизира, обощава, класифицира, предвижда и направлява. Като пациент се ужасявам от Погледа, защото не мен вижда. Вижда шизофрения, депресия, дефицит на вниманието >и т.н. Като пациент бих желал вмето кошмара на “говорещото око” да ме приеме “слушащото ухо”. За да разкажа историята си, моята история по моя си начин. Не искам да ме гледат. Искам да ме докосват, да ме държат, да бъдат заедно с мен.
Развръзката от заедността е непредвидима, непредрешима. Заедността е двусмислена - както гръцката дума pharmakon. Едновременно означава лекарство и отрова. Бхагавад-Гита ни напътства да работим непрестанно защото, макар да “не може да извършим работа, която някъде да не е от полза някому, то също така не може да извършим работа, която някъде някому да не навреди.” Започвам да разбирам защо Ницше е презирал стремежа към сигурност, зад който се крие малодушие. Той казва: “Не вярвам на системазиращите и ги отбягвам. Желанието за систематичност е липса на оригиналност.”
Не искам да ме изследват. Искам да ме вземат насериозно.
Абонамент за:
Публикации (Atom)