Андраш Фелдмар, На малки части, 22

Безотечествен

Фройд и Янош Шейе са стигнали до извода, че защитата причинява смъртта ни. Психологическата и физическата ни защитни системи са склонни да подивяват и да почнат да убиват. Да обмислим един от “възелите” на Р.Д. Лейнг: “Майка ми ме обича. Добре съм. Добре съм, защото майка ми ме обича. Добър съм, защото съм добре. Добре съм, защото съм добър. Майка ми ме обича, защото съм добър. - Майка ми не ме обича. Не съм добре. Не съм добре, защото майка ми не ме обича. Лош съм, зашото не съм добре. Не съм добре, защото съм лош. Лош съм, защото майка ми не ме обича.”
Да допуснем, че си дете и майка ти действително не те обича. Лошо се отнася с теб, засрамва те, самото ти съществуване не й се нрави. Осъзнаваш: “Не съм добре, защото майка ми не ме обича.” и това е придружено от непоносима болка. Ако би имал възможност, ако има къде да отидеш, то това чувство ще доведе до дизасоциация (разпадане на връзката). Така обаче настъпва дисоциация (разграничаваш се, отделяш се от собствените си преживявания) и тази преструвка продължава, докато накрая и самият ти не повярваш, че “Майка ми не ме обича, защото съм лош.” Това действа като болкоуспокоително: майка ти е добра, има надежда за теб: трябва само да си добро дете и тогава тя със сигурност ще те обича. Обезчувствяването може да трае до деня на смъртта ти, може да отнеме целия ти живот (всяко твое преживяване), понеже може да ги пилееш за личности и занимания, от които би могъл да се отделиш при първия знак за дисхармония. Мнозина от раждането си сме бездомници. Да приемем, че дома “е мястото, където царува мир и спокойствие/ Мястото, където се смееш и плачеш и танцуваш и пееш/ мястото, където разчупваш с радост хляба си/ където има пространство за обичта/ където те ценят онези, които ти цениш/ мястото, което липсва/ мястото, което е по-доброот всички места/ мястото, където се спасяваш/ дома ти”. За да намерим такъв дом, отново трябва да влезем във връзка със собствените си преживявания, колкото и да са болезнени, и трябва да се откъснем, трябва да дизасоциираме себе си от безобичните начала.
В Будапеща, където се родих, преживях една война и една революция, надживях нацистите и комунистите, майка си, баща си и религията им. Тринадесет годишен изоставих всичко това и намерих на пътя, водещ към Канада. Тук открих дом:: с жена си, сина си и дъщеря си. Преди няколко месеца дъщеря ми прекара месец в Будапеща и й показах града. После се прибра, продължи да учи и написа стихотворението:

(без заглавие)

краката ми върху чуждия бетон
до мен стени
куршуми са издълбали върху тях
разпръснатите дупки
кръв тече
по мръсната стена
мен зове кръвта
търси дома си
в тялото ми
тази бликаща
лееща се от стената кръв
забравеният живот
днес вече е мъртъв
забравената болка
днес пак живее
води ме със себе си
да опознавам
защото животът
тук е застинал
от години
чака
тук да дойда
чувам че пищят
баба ми
прабаба ми
прекасните им лица
изкривените им непознати
чужди лица
ужасно са познати
където не посмях да вляза
измъчвани лица
спирам
пред тази стена
една дупка ме привлича към себе си
пъхайки детски пръст
в раната
неочаквано
ме всмуква
заедно със старици съм
- моля - казват
- и това си ти
кръвта ти
костите ти
трябва тази болка
съжали погледни това
самотно момче
гледам виждам баща си
без майка
без баща
виждам страха му
виждам как изчезва
детството
виждам майка му
баба ми
в смъртоносна тревога
безмълвните й невидими сълзи
пресъхват преди
да стигнат студения твърд
бетон пред краката й
после един мъж
да дядо ми
вдига голяма тежест
пот се стича
около него навсякъде
автомати
насочени към главата му
зад лицето му външността му
съпруга дете
заради тях диша
заради тях продължава да живее
баща ми е момчето
появява се отново
от все сърце желая
да го грабна
да го спася
да го прегърна и обичам
празните ми ръце се отпускат
- не - казват жените
- не можеш да спасиш баща си -
момчето е толкова безпомощно
красотата му скимтейки
крие се под леглото
- това е негова работа -
ми казват
- той трябва да спаси самия себе си