Андраш Фелдмар, На малки части, 22

Безотечествен

Фройд и Янош Шейе са стигнали до извода, че защитата причинява смъртта ни. Психологическата и физическата ни защитни системи са склонни да подивяват и да почнат да убиват. Да обмислим един от “възелите” на Р.Д. Лейнг: “Майка ми ме обича. Добре съм. Добре съм, защото майка ми ме обича. Добър съм, защото съм добре. Добре съм, защото съм добър. Майка ми ме обича, защото съм добър. - Майка ми не ме обича. Не съм добре. Не съм добре, защото майка ми не ме обича. Лош съм, зашото не съм добре. Не съм добре, защото съм лош. Лош съм, защото майка ми не ме обича.”
Да допуснем, че си дете и майка ти действително не те обича. Лошо се отнася с теб, засрамва те, самото ти съществуване не й се нрави. Осъзнаваш: “Не съм добре, защото майка ми не ме обича.” и това е придружено от непоносима болка. Ако би имал възможност, ако има къде да отидеш, то това чувство ще доведе до дизасоциация (разпадане на връзката). Така обаче настъпва дисоциация (разграничаваш се, отделяш се от собствените си преживявания) и тази преструвка продължава, докато накрая и самият ти не повярваш, че “Майка ми не ме обича, защото съм лош.” Това действа като болкоуспокоително: майка ти е добра, има надежда за теб: трябва само да си добро дете и тогава тя със сигурност ще те обича. Обезчувствяването може да трае до деня на смъртта ти, може да отнеме целия ти живот (всяко твое преживяване), понеже може да ги пилееш за личности и занимания, от които би могъл да се отделиш при първия знак за дисхармония. Мнозина от раждането си сме бездомници. Да приемем, че дома “е мястото, където царува мир и спокойствие/ Мястото, където се смееш и плачеш и танцуваш и пееш/ мястото, където разчупваш с радост хляба си/ където има пространство за обичта/ където те ценят онези, които ти цениш/ мястото, което липсва/ мястото, което е по-доброот всички места/ мястото, където се спасяваш/ дома ти”. За да намерим такъв дом, отново трябва да влезем във връзка със собствените си преживявания, колкото и да са болезнени, и трябва да се откъснем, трябва да дизасоциираме себе си от безобичните начала.
В Будапеща, където се родих, преживях една война и една революция, надживях нацистите и комунистите, майка си, баща си и религията им. Тринадесет годишен изоставих всичко това и намерих на пътя, водещ към Канада. Тук открих дом:: с жена си, сина си и дъщеря си. Преди няколко месеца дъщеря ми прекара месец в Будапеща и й показах града. После се прибра, продължи да учи и написа стихотворението:

(без заглавие)

краката ми върху чуждия бетон
до мен стени
куршуми са издълбали върху тях
разпръснатите дупки
кръв тече
по мръсната стена
мен зове кръвта
търси дома си
в тялото ми
тази бликаща
лееща се от стената кръв
забравеният живот
днес вече е мъртъв
забравената болка
днес пак живее
води ме със себе си
да опознавам
защото животът
тук е застинал
от години
чака
тук да дойда
чувам че пищят
баба ми
прабаба ми
прекасните им лица
изкривените им непознати
чужди лица
ужасно са познати
където не посмях да вляза
измъчвани лица
спирам
пред тази стена
една дупка ме привлича към себе си
пъхайки детски пръст
в раната
неочаквано
ме всмуква
заедно със старици съм
- моля - казват
- и това си ти
кръвта ти
костите ти
трябва тази болка
съжали погледни това
самотно момче
гледам виждам баща си
без майка
без баща
виждам страха му
виждам как изчезва
детството
виждам майка му
баба ми
в смъртоносна тревога
безмълвните й невидими сълзи
пресъхват преди
да стигнат студения твърд
бетон пред краката й
после един мъж
да дядо ми
вдига голяма тежест
пот се стича
около него навсякъде
автомати
насочени към главата му
зад лицето му външността му
съпруга дете
заради тях диша
заради тях продължава да живее
баща ми е момчето
появява се отново
от все сърце желая
да го грабна
да го спася
да го прегърна и обичам
празните ми ръце се отпускат
- не - казват жените
- не можеш да спасиш баща си -
момчето е толкова безпомощно
красотата му скимтейки
крие се под леглото
- това е негова работа -
ми казват
- той трябва да спаси самия себе си

Андраш Фелдмар, На малки части, 21

Да лъжеш истината

В Европа през 1939 г. живеят 1,6 милиона еврейски деца. От тях през 1945 г. 1,5 милион са мъртви. От сто шест остават живи. Аз съм едно от тези шест. Бях на три години и половина, когато трябваше да се крия, да приема “арийска” самоличност, друго вероизповедание, друго име - семейното ми име стана Igaz [истина, истински]. За да спася живота си и на онези, които ме криеха, трябваше да лъжа, трябваше да казвам, че се наричам Андраш Igaz. Трябваше да променя навиците си при хранене, дори това как държа вилицата и ножа, за да се пригодя към навиците на католическите ми приемни родители. Оцеляването изискваше да се държиш подло и да запазиш високо самообладание. Трябваше да потисна личността си, чувствата си, мислите си, даже не трябваше да изживявам страданието, че са ме откъснали от родителите ми. И това мъчение не свърши с “освобождението”. Бях пет годишен, когато за мен дойде една жена, в която не разпознах майка си и се срамувах, че за осемнадесетте месеца съм я забравил. Аушвиц й беше причинил тежки емоциооални наранявания, в ревността си прекъсна всички връзки между мен и жената, грижеща се за сигурността ми, така за втори път изживях раздялата, загубата. Имах всички причини да не се отнасям с доверие към света.
Дали читателят ще ми повярва? Наистина ли тези неща са случили или са само фантазии, фалшиви спомени, лъжи, измислици? И ако вместо за преследването от нацистите разказвах за извънземни, които за известно време са отвлекли майка ми, или ако в исторорията ми ставаше дума за това, че на косъм съм успял за избягам от лапите на една сатанинска секта, то дали той би ми повярвал? По време на безбройните часове, прекарани в психотерапия хората ми разказват страшно много истории, коя да сметна за достоверна, в коя да се усъмня. Има ли значени това изобщо?
По време на терапията нямам нужда да играя детектива. Смятам за значимо всичко, което ми казват, но значението на историите може би никога не ще излезе на бял свят, както и от тях кои са истински и кои лъжа. Но това не е и важно. Кабинетът ми е свещено място: площадка за игра, където мисли, чуваства, спомени и деяния свободно може да бъдат разкривани, при това без горчиви последсвия. Влезеш ли в кабинета ми, и двамата попадаме в рамка, чието предназначение е да запази сигурността ни. Не си водя бележки и съобщавам на пациентите си, че няма да се явя пред съд, за да изразя позиция против или в тяхна полза с така нареченото експертно заключение. Единствено най-пълното доверие дава възможност на истината да се покаже. Грегъри Бейтсън през 1954 г. и Д. В. Уиникът през 1971 г. обръщат внимание на дълбоката връзка между процеса на терапията и феномена на играта. Често давам следния съвет на родителите, които са разтревожени от лъжите на децата си: ако не искат детето им да лъже, то да не му поставят и въпроси! Според една двехилядигодишна мъдрост “In mendacio veritas”, тоест “В лъжата се крие истината”. Приемни родители, социални работници, занимаващи се е малтретирани деца са записали истории, в които членове на сатанински секти, другари на дявола са измъчвали децата. Не са намерени доказателства за съществуването на каквато и да било международна сатанинска организация, но децата наистина са измъчвани физически и сексуално, и то в саобствения им дом. Малтретирането е било толкова ужасно, а децата толкова наранени, че онзи, който се занимавал с тях, само така е бил в състояние да понесе това, ако допусне, че престъплението се е случило с позоваване на свръхестествени сили. Макар децата наистина да са изпитвали страдание и за това не дяволът да е бил виновен! За да се излекува човек от раните на миналото, не трябва нито точно да познаваме същината на малтертирането, нито личността на извършителя. Дългото разкриване на частите, усилията в името на отмъщението и възмездието навярно служат единствено за да продължаваме да отлагаме болезненото осъзнаване:излъгали са ме, необратимо и окончателно са ме лишили от много неща. Чиста загуба, нищо няма да ме компенсира, точка. Все едно съм загубил при катастрофа единия си крак. Бих могъл да съжалявам, да тъжа, но и тогава бих могъл да продължа нататък. Във формулировката на Р. Д. Лейнг: “Бъдещето ти не е функция на миналото ти.” Всеки миг може да бъде повратна точка, навикът е илюзия, свободата е действителна. Всички имаме нужда от известно окуражаване.

Андраш Фелдмар, На малки части, 20

Студеният поглед
(октомври 1997)

Р. Д. Лейнг проумял, че хората не се осмеляват да мислят в съответсвие на действителността. “Защото почнат ли, скоро се объркват: ”Какво да правя, когато не знам, какво да правя?” Хората винаги търсят причина или я фабрикуват, за да действат и едва след това действат... Подхождат към миналото, проектирайки образи, които потвърждават делата им.” - казва Лейнг в едно интервю. Иска ли психиатърът, психологът, терапевтът да бъде Специалист, не може да пита “Какво да правя, когато не знам какво да правя?”, защото този въпрос се счита за същината на невежеството и се стремят да го изкоренят с помощта на догми, преструвки и разнообразни проектирани образи, наречени психопатологични теории.
Според мен Специалистите са вредни и ако човек е объркан, измъчен, отпаднал или е с друг проблем, по-добре да ги избегне. “С невежеството - пише Киргекор - започва онова знание, чиято първа характеристика е невежеството.” Това е знанието на Сократ. Само това дава пространство на изненадата, на индивидуалността, на изумлението, което предизвиква един напълно друг човек, който не е като мен в по-слаб дубликат. Пациентът желае внимателното вслушване на терапевта. Приор, главният герой на романа Пътят на изкушението на Пар Бърк, си спомня за някогашния си терапевт, Ривърс. “И тогава внезапно отново се озовах в кабинета на Ривърс и по време на обичайнто, безкрайно всушване забелязах блясъка на късноследобедното слънце по очилата му. Когато Ривърс слуша, в това няма манипулация. (Когато аз слушам, в това има.) Не иска да измъкне от теб повече отколкото искаш да кажеш, по-скоро се занимава с това да постави в сигурна среда казаното дотогава от теб, за да можеш да размишляваш върху него без да те е шубе.”
Мишел Фуко пише за “Погледа”, който от времето на френската революцията е придобил голямо значение в медицинската наука. “Ако клиничното мислене иска да дефинира методите си и научните си норми, то винаги се носи големия мит: Чистият Поглед, който самият би бил Чистата Реч.: окото, което говори. Този Поглед би осветлявал цялата територия на болницата, би приел в себе си и би събрал всяко събитие, което се случва, а което вижда, което вижда все по-чисто и ясно, би превърнал в реч: в реч, която установява и учи...”
Погледът обективизира, обощава, класифицира, предвижда и направлява. Като пациент се ужасявам от Погледа, защото не мен вижда. Вижда шизофрения, депресия, дефицит на вниманието >и т.н. Като пациент бих желал вмето кошмара на “говорещото око” да ме приеме “слушащото ухо”. За да разкажа историята си, моята история по моя си начин. Не искам да ме гледат. Искам да ме докосват, да ме държат, да бъдат заедно с мен.
Развръзката от заедността е непредвидима, непредрешима. Заедността е двусмислена - както гръцката дума pharmakon. Едновременно означава лекарство и отрова. Бхагавад-Гита ни напътства да работим непрестанно защото, макар да “не може да извършим работа, която някъде да не е от полза някому, то също така не може да извършим работа, която някъде някому да не навреди.” Започвам да разбирам защо Ницше е презирал стремежа към сигурност, зад който се крие малодушие. Той казва: “Не вярвам на системазиращите и ги отбягвам. Желанието за систематичност е липса на оригиналност.”
Не искам да ме изследват. Искам да ме вземат насериозно.

Андраш Фелдмар, На малки части, 19

За психотерапията
(април 1997)

Голяма част от времето си прекарвам в кабинета си и практикувам науката на вниманието. Това е манастирски живот, чрез него се превръщам в нещо подобно на яйцеклетка. Възприемчив съм, чакам, както яйцеклеката в маточната тръба и хората ме намират. Заради равновесието, за да задоволя и характера си на сперматозоид, няколко пъти в годината пътувам. Сега например скоро ще замина, пътьом ще се отбия до Будапеща, Лондон, калифорнийския Биг Сър, както и до Торното. Ще изнеса лекции, ще водя уъркшопове, ще взема участие в дискусии и консултации. Хората най-вече ги интересува какво съм научил по време на двадесет и осемте години, прекарани в практикуването на психотерапията. Какво всъщност е психотерапията. По-долу ще се опитам да си събера мислите, да формулирам няколко валидни отговора.
Повечето психотерапевти, които са изучавли професията в тази или онази школа, се интересуват от патологията, от леченето на болестта. Мен не може да ме причислите към някоя система, някакви си методологии не ме засягат. Защо да подхождам към Другия с предубеждения и преконцеа, че скоро пции, защо насила да редуцирам неговата безкрайна другост, непонятното, неописуемо различие на Другия в някакво копие, пригаждайки го в нещо, което вече знам. Джон Хийтон, който дълго време е бил сътрудник на Р. Д. Лейн, формулира следното: “Другият само тогава е радикален, ако отнасящото се към него очакване не го представя желателен, ако не е предварително намислен, а се появява безцелно като абсолютното различие подобно смъртта.” За мен Другият е винаги откровение, което е отвъд думите, отвъд пластовете на езика, затова в еднаква степен е невъзможно да бъде разбран, обяснен, тълкуван. Очи в очи се срещам с хората. Когато погледите ни един в друг се сплетят, винаги се замислям: “Кого или какво трябва сега да бъде излекувано, кой или какво трябба да лекува и всъщност как?” Който дава сигурен отговор на този въпрос, той или прибързва с отговора, или по начало е арогантен. В един от романите си Криста Волф пише: “Появява се една дума, сякаш сега са я измислили: истина. Повтаряме я: истина, истина и си мислим, тази дума от всички досегашни стои по-близо до онова, което ни занимава, истината; сякаш е някакво дребно животинче, кото живее в мрака и е много боязливо, но може да бъде изненадано и хванато, за да бъде завинаги наше. Сетне се изследваме. Няма по-трудно от това да гледаме на нещата така, както са в действителност, на събитията така, както са в действителност се случили, ако човек от дълго време вече е отвикнал, и обърква нещата, събитията с отраженията им, появяващи се във желанията, вярата му и съжденията му.”
Разбирането ни трябва да се базира на явленията, а не на предположения, изхождащи от принципи и стъкмени от принципи.”Явление е онова, което виждаме, което се появява по време на преживяванията ни, което се проявява в границите на проявяването на самото него.” - е написал Ян Паточка, който умира, убит от милиционерите, хвърлили го в затвор и измъчвали го, защото е вдигнал глас за свободата.”Свободата е винаги свободата на това, всичко, което съществува, да може бъде това, и да може да бъде такова, каквото е, но винаги отново и отново, до най-бездънните бездни, видима свобода, не само осезаема и главно не само повярвана, прогласена и повтаряна свобода.” Да сравним това с написаното от Р. Д. Лейнг за обичта: “Да обичаш другия е да го виждаш такъв, какъвто е, ако той желае, или не желае да го виждаме такъв, ако ние желаем, или не желаем да го виждаме такъв. По подобен начин да обичаме себе си означава също да се обичаме такива, каквито сме, а не такива каквито желаем да бъдем, мислейки си, че така ще ни заобичат. Може да обичаш когото и да е и каквото и да е и така, че те да не ти харесват. Промяната на себе си или когото и да е друг не е истинска обич, а измама.”
Криста Волф цитира думите на Йоханес Р. Бечер: “Да намериш себе си - какво е това в действителност?” Вярвам във въпроса, в всички възможни отговора се съмнявам. Диренето, обърнало се към най-бездънните бездни, общото дирене на пациента и психотерапевта, схватката на един си друг - това е психотерапията. Вяра трябва за това - вяра, но не в съществуването на Бог, а в това, че има смисъл в борабата за освобождение, че има смисъл на обичта без надеждата за успех или възнаграждение. Същината на здравето не е приспособяването, не е пригаждането. По-скоро има връзка с това да се преборим със страха, предизвикан от многократното разколебаванес в непосредствената сигурност и смисъла на нещата. Ако всичко е наред, от терапевта и пациента може да се оформи единния фронт на разколебаните. Възможно е огарничения от страха, безотраден “гол живот” да се промени в живот, “живян във върховна точка” - в живот, който е изпълнен със страста на мига, който приемще стигне края си.

Андраш Фелдмар, На малки части, 18

Снежна пелена
(януари 1997)

На 28 декември сутринта, когато се събудих и установих, че улиците на Ванкувър са покрити със сняг, по-дебел от обичайното, забелязах колко скоро ме завладя страхът. Тревожех се, че покривът на къщата ни ще вземе да падне. Чувствах се в капан, изолиран, откъснат от всичко. Тези чувства не бяха съвсем немотивирани, но поради интензивността им си помислих, че зад тях има нещо друго, не само проявяващото се. Седнах значи и започнах да наблюдавам вълните на чувствата си, оставяйки ги да ме носят, накъде искат. Подозирах, въз основа на по-предишния си опит, че пламъка на чувствата ми е подхранван от несъзнателни спомени.
Щом се вгледах в миналото, първо се яви един спомен отпреди приблизително десет години. Нощта на Нова година прекарах в една компанияна остров Кортес и ни затрупа огромен сняг. Колите не можеха да стигнат до ферибота, спря токът. Останалите жизнерадостно се сгушиха около няколко свещи, увити в одеала, и видимо се наслаждаваха на ситуацията, поне бяха в състояние да се подчинят на обстоятелствата. Но аз – не! Сякаш съм затворник, готвещ бягство, мозъкът ми не спираше за миг, постоянно изнамирах ново и нови начини да избягам от острова. Боях се, че ще замръзна, че ще умра от глад, че ще ме забравят там и завинаги ще бъда отделен от семейството си. С ума си знаех, че ситуацията е „безнадеждна, но не е тежка“. Паниката и страхът бяха разпалвани от демони, над които нямах власт.
Продължих нанатък, обратно в миналото. Образите се концентрираха около шестанайсетгодишнината ми възраст, когато живеех в Будапеща, водех борба за независимост с майка ми, властна и притискаща ме, за пръв път в живота си бях влюбен в едно момиче, и се терзаех от мисълта как ще се справя в средното училище. После изневиделица обучението в училище бе прекъснато, Унгария за около седмица бе свободна и независима, сетне дойдоха съветските войски с танкове и самолети, бомбардирайки и стреляйки. Точно преди четиридесет години, между Коледа и Нова година баща ми предложи да финансира бягството ми на запад, но трябваше сам да тръгна, той и майка ми са прекалено стари, за да поемат риск. За три минути реших, че ще замина.
На 27 декември 1956-та през нощта заедно с още четиридесет души се спотаявах в един вагон извън експлоатация. Студът рисуваше по прозорците крехки ледени цветя, виждаше се дъхът ми, трябваше да пазим тишина, никой не спеше, бях гладен, беше ми студено и тайно се надявах, че ще ме хванат и върнат у дома. Ужасявах се от непознатото, бях крушенец, изоставен и ужасен. Едва на следващата вечер успяхме двама - които не бяхме заловени от кръстосващите района многобройни граничари - да се опитаме да минем в Австрия. Бяхме се увили в чаршафи, за да не ни забележат от вишката, когато минаваме по покритото от снега поле. Бях толкова изтощен, и толкова уплашен, че за километър двамата ни придружители трябваше да ме подкрепят от двете страни.
Дали не се боях толкова, дали не бях омаломощен, защото и тези обстоятелства събуждаха спомени? Възможно е. На три години и половина ме откъснаха от родителите ми, за да ме скрият от онези, които искаха да ме изгорят, защото съм се родил евреин. Появил се на белия свят, трябваше да изоставя едно добре познато, топло място, трябваше да премина границата отвън и вътре, оставен сам на себе си се озовах в студеното непознато, привидно за цялата вечност. Докато да стигна до края на размишленията си в декемврийската снежна буря, се чувствах много по-добре, много повече бях в настоящето, много по-малко ме стряскаха страховити призраци. Понеже нищо не знаем за бъдещето, полезно правило е да изхождаме от предположението, че онова, от което се боим, то вече се е случило. Човек има чудната способност да проектира миналото в бъдещето, и да се ужасява, че то отново ще се случи. Ако миналото надигне глава, особено – както се случи в този случай – без да забележа това, то тогава може да загубя връзката си със света тук и сега, за да се скитам като лунатик в мъглата на там и тогава, тоест в пълна лудост.
Бих се втурнал към някой психиатър с мъките си и лекарствата, които щеше да изпише, сигурно биха смекчили паниката. Само че диагнозата би ме отровила: оттам нататък бих се възприемал като болен, който има нужда от лечение. Съзнателността, както и психотерапията, медитацията или размисълът няма странични ефекти и не низпоставят човек. Дори носят и вълнения: вълненията, придружаващи откритията и опознаването на самите себе си.

Андраш Фелдмар, На малки части, 17

Поуки за Балканите
(юни 1996)

В началото на годината бях две седмици в Босна и Хърватско – обучавах специалисти от професията си (психиатри, психолози, социални работници, учители), които се занимават с деца, преживели травма, или със семейства, претърпели загуба. През последните четири години по преценки само в Босна са убили повече от 25 хиляди души. Много от сараевските паркове са станали гробища. Навсякъде могат да се видят следите на злото и унищожението. Младият ми шофьор, Мустафа, ръководител на успешната група Болеро, силно куцаше – беше го уцелил куршум на снайперист. Над всяка сграда се рее споменът за убитите, ранените, изнасилените.
Когато Далай Лама бе във Ванкувър през 1993, настоя, че целта на живота е щастието и блаженството, а тях ги отъждестви с душевния мир. Каза: единственият ни враг е омразата, която носим в себе си, защото тя осуетява вътрешния ни мир. Сещах се за него всяка сутрин в Сараево, когато, след като се събудех, ми идваха наум сънуваните кошмари. Във всички ставаше дума за опустошения, за изолация, за това, че не знам какво се случва – земетресение, атомна война или наводнение. Смути ме колко горещо мразя омразата и насилието. Ницше ни съветва да обичаме необичаното. Аз не успях; от това непосредствено следваше, че ме обземаше страх, скръб и гняв, щом се изправях пред последствията на стореното от сърбите.
След като изпълних задачата си, ме помолиха да напиша сведение и препоръки. По-долу публикувам части от него. Избрах констатации, които могат да се тълкуват не само по отношение на Югославия, а и по-широко.
„Под въздействие на ранната травма жертвата става чувствителна към дразнители, които й напомнят случилото се. Същината на травмата винаги е затвореността и измъчването. Човек не може да се освободи, и му причиняват всевъзможни работи, като го принуждават да преживее неща, които би избегнал, но няма възможност. Травма и принуда. Травма е, ако човек не бива взиман насериозно. Травма е, ако не го считат за равноправен индивид.
Следователно от фундаментална важност е промяната на училищната система в интерес на всяко дете, но особено в интерес на преживелите първите четири години на войната. Училищата днес (поколения наред) създават фрустрирани, засрамени, унижени, воюващи един с друг, авторитарни, подли, подплашени, послушни същества. Фрустрацията се излива в гняв и разрушение. Възможно е това да виждаме в последните четири години.
Децата желаят съвършенството, знанието, сръчността – може смело да вярваме в това. Може да им разрешим, дори да им помогнем може те самите да намерят смислените си занимания. Не бива заради „собствения им интерес“да ги принуждаваме, да ги критикуваме. Всичко бих сторил да защитя децата си от невежите, твърдоглави възрастни, които смятат, че знаят по-добре от самите деца, какво е добро за тях. Рудолф Щайнер, Сузуки и работещите в Virtual High Learning Community (учебна общност) защитават други решения на проблема.
Децата, преживели травма, имат нужда не от психотерапия, арт-терапия, музикална терапия, игрова терапия, а просто от сигурност, защитеност, обич и уважение. Да им разрешим да съществуват, да се наслаждаваме на разгръщането на личността им. Имат нужда от среда, богата на музика, изкуство, игра, както и от компанията на жизнерадостни и креативни възрастни, които обичат работата си,живота си, света.
Останалото ще се случи от само себе си.“

Андраш Фелдмар, На малки части, 16

Безсмъртни
(февруари 1996)

Има неколцина писатели, чиито творби дотолкова обичам, че нетърпеливо чакам всяка следваща тяхна публикация, така, както чакам писмо от приятел. Ако някой от тях умре, преживявам като тежка загуба, че творчеството им приключва, няма да мога вече да чакам новите им творби. Скърбих за У. Уиникът, Йежи Косински, Р.Д. Лейнг, В. Р. Бион, Масуд Хан. Благодарен съм на съдбата, че Милан Кундера, Алфонсо Лингис, Phyllis Chesler, Ч. К. Уилямс и Жак Дерида могат да ми поднесат изненади.
Чуанг дзъ, даоисткия мъдрец от 4 век преди Хр. пише: „Както пламъкът показва, че дървото гори, така се освобождава и енергията в процеса на остаряването и смъртта на тялото. Дървото става на пепел, но освобождаващата се енергия лъчи до вечността, и въпреки че хората идват и отиват, пламъкът на живота гори вечно.” Добрите книги са пълни с огън, с пламъка на живота на написалия ги. Огънят стопля сърцето, светлината му ми помага да виждам по-добре. Без думите на горните автори не бих бил този, който съм. Неотдавна разбрах, че двама от пътуказателите ми, приятели, стоплящи сърцето, изострящи ума ми, са си отишли. Еманюел Левинас беше деветдесетгодишен, когато миналата година по Коледа почина. Той казва, че човек създава връзка с Бог чрез лицето на Другия. Погледна ли нечие лице – казва – чувам: „Не убивай!” Левинас бе еврейски философ, роден в Литва, живееше и работеше във Франция. Мислеше, че задачата на истинското мислене е етическа: обичта, нежността. „За да познаем добротата – учеше – трябва да вършим добро.” Целия си живот беше посветил да изследва понятието отговорност.
А на 28-и януари умря Йосиф Бродски, руският поет, който се научи да пише на английски. Роден е в същата година, когато и аз, и си отиде петдесет и шестгодишен – млад, това и аз бих могъл да потвърдя. През шейсетте години, преди да напусне Русия, е осъден за тудеядство (така да се каже: паразитирал в обществото) и го изпратили в Сибир в трудововъзпитателен лагер, защото не искал да печели пари. В речта си пред един американски университет през 1984-а казва: „Все едно колко безстрашен и предпазлив си, през живота си рано или късно, неизбежно и пряко трябва да познаеш злото.” По-късно добавя: „Злото тогава пуска корени, когато един човек почва да си мисли, че е по-специален от другия.”
През 1940-а немците залавят Левинас и той пребивава до края на войната в близост до Берген-Белзен в принудителен трудов лагер. Загубва повечето членове на семейството си в Холокоста.
Те двамата, въз основа на дълбочината на собствените им преживявания, ме научиха, че е напразно всяко усилие, което правим за да отбегнем срещата със Злото. Само едно нещо има значение: как се държим, когато се срещнем със злото. Защото ако човек веднъж вече е преживял срещата, то тогава или е мъртъв, или ако оцелее, трябва да живее със самия себе си.
Тези двама човека излъчват надеждата, че жертвата е винаги по-находчива, има по-оригинално мислене, има по-предприемчив дух от извършителят на злото. В действителност нито един от тях не си позволява да се смята за жертва. Това би означавало пасивност, дори сътрудничество.
Лао дзъ говори за един човек, който „ще стане господар на желанието за живот, не се бои от носорог и тигър, нито в боя от въоръжения воин. Носорогът няма да го намушка с рог, тигърът няма да забие ноктите си, меча на воина няма да го нарани. Защо? Защото смъртта няма власт над него.” (превод на унгарския превод)1.
Левинас и Бродски са такива хора. Поне според мен.

1.Познати ми преводи на български:

„който умее да пази живота си, като върви по земята, не се натъква на носорога и тигъра, като влезе в бой, не се среща с въоръжен войник. Носорогът няма къде да забие своя рог. Тигърът няма къде да употреби своя меч. Защо това е така?Защото е вън от смъртта.” Превод Л.Димитров, Лао Дзъ, Дао дъ дзин, самиздат,1991

„който знае как да живее, може да ходи из чуждите земи, без да се страхува от носорог и тигър. Няма да го ранят в битка. Защото в него носорогът не може да открие място, за да го намуши с рога си, тигрите - място, за да го одерат с нокти, оръжията – място, за да го пронижат. Защо е така? Защото в него няма място, през което да мине смъртта.” Превод, стилизация и редакция изд.кръг”Хелиопол”, Тао текинг, Книга за Пътя и Неговата Сила, Хелиопол, 1994

„който умее да живее, върви по земята без страх от тигър или носорог. Встъпва в битка без страх от враг въоръжен. Носорогът няма как рог в него да забие. Тигърът не може с лапа да го покоси. Врагът не може с меча си да го достигне. Защо? За него смъртта не съществува.” Превод Мария Арабаджиева, Лао-дзъ, Дао де цзин, 2001, Мириам

„който знае как да се държи за живота, върви по хълмовете без да се пази от носорог и от тигър, влиза в бой без щит и без доспехи. Носорогът няма къде да забие рога си, тигърът няма къде да впие нокти, воинът няма къде да втъкне своето острие. Как тъй? Защото не е от страната на смъртта – няма смъртно място по него.” Превод от древнокитайски Крум Ацев, Книга за Пътя и Постигането, Кибеа, 2002

„който владее изкуството на животоподдържането, на пътя му не се изпречва носорог, нито тигър. Попадне ли в битка без броня, невъоръжен - остриетата не намират къде да пронижат тялото му; както носорогът не намира къде да забучи рога си; тигърът - къде да впие ноктите си. Коя е причината? Няма я там територията на смъртта.” Превод от старокитайски Теодора Куцарова, редактор на стиховете Силвия Чолева, Лаодзъ, Трактат за пътя и природната дарба, Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 2008