понеделник, 28 декември 2015 г.

Андраш Фелдмар, На малки части, 26

Записки

За да защитя личния живот на пациентите си, още когато заработих на сегашното си поприще, реших да не водя протокол за сеансите, а да записвам само датата и получената сума. Онова, което не съществува, не може да бъде изискано и за пред съда. След някои терапевтични сеанси обаче си отбелязвах мисли, сънища, откъслеци от разговори, за които считах, че си заслужава да бъдат записани. Ето някои от записките ми за собствени нужди без никакви промени.
Юли 1982: съня на Алан: “Артист съм и свършва пиесата, в която съм играл. С партньорката си започваме да се любим на сцената. Усещам как долната половина на тялото ми става безчувствено. Знам, няма да съм в състояние да извърша акта...” Да бъдеш заедно с жена е роля, траеща съвсем до сексуалния акт, без самия него? Истинското аз срещу фалшивото аз? В търговския център забелязва една жена (“Не беше даже особено привлекателна.”), сякаш по чудо се възбужда. Осъзнава присъствието на жената, без да го иска. Възможно е различни типове да привличат главата и тялото му. Какво ли ще се случи, ако се отдаде на едно по-силно привличане?А ако се установи при мъжете? Или при една дебела чернокожа жена? А ако главата му не е съгласна с избора на тялото му? Възможно е импотенцията на Алан да е причинена от това: тялото му не е склонно да приеме онова, което е избрала главата му.
Октомври 1987: Беа разказва, че Клеър, предишният й терапевт, след края на единия от сеансите се провикнал след нея: - И да не забравяте, че сте добре! - дали това е по-добро от тогава, когато майката на Беа се стремяла да я убеди, че не е добре? Според Беа, да!
Януари 1988: Дора казва на тригодишния си син: - Да не обидиш баба! Дай й целувка, щом иска! - Дора турдно се ориентира в собствените си желания и още по-трудно намира смелост да изживее няколкото, които съумява да идентифицира.
Март 1988: Ед буди чувство за вина в хората, защото не го обичат достатъчно. Затова хората го отбягват. Мога да бъда великодушен към теб, защото ме обичаш, но и защото се боя от теб, както и защото имам чувство за вина, че не те обичам достатъчно. Тези неща не са едно и също. Всичко това нямаше да интересува Ед, ако постигаше каквото иска. Доста късогледо...
Август 1988: двойка на тридесет, за първи път ме посещават. Съпругата: Заговори ли, веднага знам дали е пил. Съпругът: Става съвсвм друг човек, когато е заедно с майка си, веднага мога да установя кога са се срещали. Само че тези изказвания прозвучаха не едно след друго и нито един от тях не забеляза приликата им. Мъжът обвиняваше жената, че зависи от майка си, а жената мъжа, че живее в зависимост от алкохола. И двете зависимости водят до ужасно променено състояние на съзнанието. Дали ще могат и двамата да отвикнат едновременно, докато броя до три? Едно, две, три!
Октомври 1988: Фран, младата майка, в началото на сеанса разказва един свой сън, който изживяла, посещавайки една роднина. - Виждам една уста, със сигурност е уста, а не вагина, защото има зъби. От нея се раждат дребни бебета. После, след като са се родили много такива дребни бебета, се явава и едно с нормални размери. Мисля, че това е във връзка с последния ни сеанс. Тогава проумях, че този час е мой и в голяма част зависи от мен какво ще се случва в него... И стана дума и за детегледачката ми. Това, че трябва да й кажа какво желая от нея, как да се грижи за децата ми, а не, както правех досега, да се оправдавам заради тях... И помня и онзи цитат на Артър Милър от предишния сеанс: “Сънувах, че имам дете и още в съня си проумях, че то е моят живот и е идиот, и тогава избягах. Но това дете отново и отново се качваше в скута ми и се хващаше за дрехата ми. В края на краищата си помислих: ако съм в състояние да го целуна, нали в края на краищата е мое, то навярно ще мога да заспя. И се наведох към това изкривено лице и беше ужасно... Но го целунах. Мисля, в края на краищата трябва да прегърнем живота си...” Психотерапията е “говорещ начин на лечение”: човек през устата си се ражда отново.
Декември 1988: петгодишната Гейл казва: - Искам да видя картина, на която Исус е петгодишен. [Прелиства художествен албум, и си мърмори.] Исус умира, Исус лети, Исус на кръста... [Накрая се предава, обръща се на висок глас към мен.] - Нали Бог никога не умира? - Аз: - Да, мисля, може да се каже. Гейл: - И ние всички сме в корема на Бог, сега също, нали? Аз: - Да, навярно и това може да се каже... Но откъде го знаеш? От кого си го чула? Гейл: - Каза ми го едно момче в детската градина...

Няма коментари:

Публикуване на коментар