петък, 16 октомври 2015 г.

Андраш Фелдмар, На малки части, 25

Бъди най-добрият си приятел

Определят емпатията по следния начин: “способност човек да се обръща със съпричастност към чувствата, намеренията, мислите на някой друг, или да ги изпита като преживяване, понякога до степен да следва с тялото си жестовете на другия.” В това роля играят мимезиса (подражанието) и мъничко мазохизъм. Някои по-охотно говорят за “интуиция”, която означава просто: “непосредено, незабавно схащане, познание”. Емпатията, интуицията са явление на резонанцията, част са от връзката между хората.
Същината на садизма е радостта от насилието над друг човек, от властването над него. Родителите, в които липсва емпатията, неизбежно стават садисти. Това е истина не само относно родителите, а и относно лекарите, терапевтите, учителите, болногледачите, треньорите и още мнозина други, чията работа, произтичаща от статута им, е обгрижването.
Способни най-вече да се грижат за другите са онези, в които се разгаря любопитството към желанията, чувствата, мислите на другите и които смятат за важно другите да са добре. В тях постоянно действа подтикът да използват емпатията и интуицията си, без което не биха могли да стигнат до съгласие, не могат да водят общ живот с другия човек. Ако например една майка тласка към независимост детето си, то му отнема резонанцията на емпатията. Детето веднага се чувства самотно, отхвърлено. Не смее да се усъмни в мъдростта на майката, затова започва да се срамува от всичките онези страхове, съпротиви, копнежи, вътрешно разколебаване, които неизбежно биват предизвикани от преждевременото отделяне от майката. Липсата на емпатична реакция винаги преминава в унизеност и чувство за срам. Това е толкова болезнено, колкото изгарянията на физическото тяло; детето скоро научава да избягва проявяването на чувства към майката, а впоследствие и във връзките си от всякакъв вид. От това се пораждат немота и самота, човек бива парализиран от двойната обвързаност: да желае връзки, но и да се ужасява от тях.
Ако майка ми ме е подлагала на натиск, ако баща ми непрекъснато ме е критикувал, винаги е търсил само грешките в мен, то тогава нямам друг избор, освен да ги вградя в себе си: и внезапно забелязвам, че постоянно се подлагам на натиск и непрестанно се критикувам. Отнасям се към себе си и към онези, които са ми най-скъпи, които стоят най-близо до мен, както са се отнасяли към мен. Оставам без авто-емпатия. Оттук произлизат всичките самоунищожителни поведения. Срамувам се от себе си, искам да се скрия, не искам да бъда аз! Да имаш две леви ръце (когато някой привлича злополуките), болестите на зависимостите, анорексията, депресията, самоосакатяването, тревогата от изява, както и множеството самоограничаващи се дейности набавят горивото си от снижената самооценка, предизвикана от засрамването и унизеността, които са причинени от незадоволителността на раните връзки с важните възрастни и които не биват отстранени.
Файърстоун в книгата си Voice Therapy (Гласова терапия) описва как е опитал да възстанови наранената си авто-емпатия. “Онзи, който е оригинален, нонконформист, автономен и независим, той чувства тревога и вина, от които могат да се породят регресивно поведения, повишена зависимост, а от друга страна приетата подчиненост във връзката, както и обвързаността в името на въобразената сигурност със семейството, а по-късно и с брачния партньор също могат да доведат до чувство за вина и самобичуване.” За да се виждам ясно, трябва да променя отношението си към самия себе си. Защо да не възникне в мен горещо любопитство към собствените ми преживявания, соствените ми желания, чувства, мисли, действия? Защо да не вляза във връзка със самия себе си? Ако се отнасям приветливо и емпатично към себе си, както е трябвало да го правят родителите ми, ако мога да съм най-добрия си приятел без оглед на това колко съм долен, луд или болен според страховете си, то тогава и само тогава мога да се наслаждавам на живота си, преди да умра. Ако отношението към самия мен е враждебно, то няма да ми остане много енергия за другите.
Условие за изпълненото с радост намиране на самия себе си е осъзнаването, че нито родителите ми, нито терапевта ми, нито любовника ми, нито прияелите ми са в състояние да поправят вредите от ранното отделяне, унижение и засрамване. Случилото се е случило се. Една важна част от мен се е скрила и ако не открия тази своя част, то няма да съм в състояние да живея пълноценен живот. Тази наранена, тъжна, страхуваща се, боязлива, чувствителна част е същността ми. Моя работа, моя отговорност е да опозная и да обичам себе си, след като я намеря и това осъзнаване предизвиква сълзи в очите ми, натъжава ме и хвърля в траур - толкова много съм загубил, докато съм се крил в срама си и съм чакал, чакал...

Няма коментари:

Публикуване на коментар