събота, 3 октомври 2015 г.

Андраш Фелдмар, На малки части, 24

За скепсиса

Психотерапията има поне триста различни течения. От клинична гледна точка нито едно от тях не се е оказало по-ефективно от другите. Съобразяването с вече съществуващата система се базира на приликата, така носи в себе обещанието за спасение. Терапевът търсит в невидимостта спасението от самотата. Наметалото на догмата, приета от повечето психотерапевти, означва инстутиционална рамка, статут, сигурен тил.
Скептичен произлиза от гръкото skeptikos, което означава “размишляващ”, “вгеждащ се”. Не е човек, който принадлежи на кликата, който следва политически приетата партийна линия, а някой, който пита - накратко: някой, който размишлява и така се подлага на опасността от унижение и срам. Опасността в крайна сметка може да означава и това да станеш самотен, да бъдеш отлъчен, прокуден. Аз смятам, че в сложни ситуации често има нужда да размишляваме.
А. Е. Хоусман е написал: “ Три минути размисъл са достатъчни да намерим решение, но размисълът е уморително нещо и три минути са дълго време.” Всъщност защо размисълът е толкова уморителен? Неотдавна водих уършоп в Института Есален, намиращ се близо до Биг Сър, темата му беше Тайната на радостта. Искаше ми се да разгледаме мисълта на Алис Уокър според която тайната на радостта е съпротивата. Съпротива срещу поробването, срещу властването, срещу всякаква форма на потисничеството, независимо от това колко деликатна е. Помолих участниците да изследват живота си от тази гледна точка: доколко в него присъства упражненият върху тях, властови натиск и доколко той ограничава способността да изживяват щастието, да осъществяват собствените си намерения. Участниците в отговор ми казаха, че това не ги интересува, те са се записали, за да изпитат радостта, а не за да говорят за нея. Надявали са се, че аз ще ги отведа до радостта, ще ги науча на няколко техники на екстаза.
Две седмици преди това около трийсетина човека се бяхме събрали да обсъдим непубликувания текст на Р. Д. Лейнг с предмет Предизвикателството на обичта. Бяхме предназначили шест часа за това. Към края на втория час се беше насъбрало в помещението доста голямо напрежение. Хората протестираха от твърде многото размисъл - прекалено много идея се явиха, нямаше възможност за чувства и емоции. Защо само говорим за обичта, защо не я упражняваме?
Пирон, гръцкият философ, е живял около 300 г. пр. Хр. Формата му на живот е била един вид философска терапия, която водела до атараксия, тоест до липса на кофликти на съзнанието. Целта му е била спокойствието, но проумял, че ако я смята за крайна цел, то тогава спокойствието се превръща в цел за постигане, в предмет на желанията му, значи в нещо, към което трябва да се стремиш, което постоянно да имаш предвид и това смислово води до конфликт. По-близкият ни във времето Витгенщайн считал, че философската дейност в действителност е терапия “Философът третира въпроса, който тъкмо го занимава така, както лекарят болния.” Хайдегер е написал: “Стараем се да се научим да размишляваме. Пътят е дълъг. Имаме смелост да направим само няколко стъпки... За да останем свободни от отсъждания, трябва да сме готови и склонни да мълчим, да съзерцаваме. Тази готовност прави възможно прекрачването на ограниченията на обичайните възгледи и намирането на нови девствени територии.”
Мисля, децата почват пътя си по начало като скептични мислители. Изричат опита си, питат, не са догматични. Мисленето, питането стават опасни, когато възрастните чрез засрамване, унижение принуждават детето да мълчи, да слуша, да се нагажда. Възрастният, ако иска да остане открит, ако иска съзнателно да изслушва детето, то трябва да говори с него. Това изисква смелост, достойна за лъв; както Алфонсо Лигнис е напсиал: “Да влезеш в разговор с друг човек означава да свалиш оръжие, да изоставиш защитата, да разтвориш широко портата на укреплението за другия, за външния човек, да се подложиш на изненадата, на съревнованието, на евентуални обвинения.”
За да не разсърдя родителите си, да не ги натъжа, да не ги ядосам, почвам да се крия. Научавам се да не питам, да не изричам мнението си, да изразявам опита си предпазливо и точно. Роберт Лоуъл в едно от последните си стихотворения поставя въпросът: “Защо не изречеш какво се случи? Моли се за милостта на точността.” За това са необходими кураж и окуражаване.
Има нужда да размишляваме с известна диспилинираност, за да проумеем: онова, което не се е случило в детството, то окончателно, завинаги е загубено. Никой няма да ти го възвърне, никой няма да бъде обезвъзмезден. Мнозина не искат да мислят и смятат онези, които мислят, за предизвикващи умора, само за да избегнат неизбежимите траур и тъга. “Геройството - казва Ницше - се състои от това човек да създаде собствения си свят, а не да властва над живота на другите.” Кой иска да размишлява? Кой иска да бъде герой?

Няма коментари:

Публикуване на коментар