неделя, 21 ноември 2010 г.

Андраш Фелдмар, На малки части, 1


Блейк и Хипократ
(януари 1991)

Дадох на статиите си обобщаващото заглавие На малки части, защото то винаги ще ми напомня казаното от Уйлям Блейк: “Който иска да стори добро някому, трябва да го стори на малки части. Мошениците, мнимите светци и ласкателите се позовават на всеобщите истини.” Блейк е писал това почти преди двеста години. Има ли обаче напредък в областта на ментално здраве. Не мисля. Натрупа се задушаващо количество техническо знание: толкова много, че днес вече никой не е способен да го схване или употреби. Ако се опитваме да поправим хората така, сякаш те са развалени машини, така само повишаваме страданията им, защото природонаучния подход опредметява и отчуждава. Отчуждаването, отделянето е самата болест, още и още повече от същото няма да помогне. Най-важните фактори на лечението с психотерапия са истината, смисълът, обръщане внимание на подробностите, а не обясненията, фабрикуването на теории и обобщения. Всички ние сме тук, за да ни обърнат внимание. Същността на насилието (било физическо, ментално или сексуално) е това, че човек не е вземан насериозно. Мнозина завинаги помнят човека, който за първи път ги е изслушал. Не много преди смъртта си Лейнг пише за връзката си с пациентите: “Терапията за мен изисква установянето на раппорт: взаимната комуникация, която еволюира към единение.” Когато се опитвам, използвайки методите на занаята си, да се настроя на вълната на проблемите на другия човек, имам нужда от целия инструментариум на научените и придобите техники: така да постигна резултат, че междувременно да не навредя. В единението нито една от страните не властва, нито от тях не се подчинява, не води и не следва другата. Отдаването присъства, но те не се подчиняват една на друга, а на танца, на музиката: на ситуацията. Трябва да научим да бъдем заедно, да научим общото съществуване, да се наслаждаваме на любезната заедност. Безвредността се отнася до това, да не правим нищо против другия човек. В текста на Хипократова клетва, отпреди две хиляди и петстотин години, се казва: “Аз ще препоръчвам на болните подходящ режим според познанията си и ще ги защитавам от всички вредни неща.” Бива ли фармакологичната промишленост, психиатрията да се държи така, сякаш употребата на невролептици е безвредно?
            За да градиш връзка, се иска време. Да обичаш някого е работа, изискваща време. Неефективно е. Ако се грижа за теб, то ти давам живота си, с теб го живея. Но да живея с теб е трудно. Боя се от теб. Имам си и по-интересна работа от това. Така че изпий това лекарство, защото нямам време. Съвсем, както вкъщи, нали?
            Но пък има надежда. Група хора, ангажирани с проблема, сформира в Торонто Група за Реформи на Менталната здравна система, чиято цел е подпомагането на взимащите решения в менталната здравна система. Цитирам от правилника на групата: “Големите личности, създали теории в историята на психиатрията, сред тях коренно различините, Ойген Блойлер, Зигмунд Фройд и Р. Д. Лейнг, са подтиквали терапевтите да слушат с пълно внимание и уважение казаното от пациентите, за да помагат в разбирането на смущението или на смущаващите мисли и чувства, като разкриват личното минало или заплетеността на настоящите социални връзки, проявяващите се в тях двойни връзки, или, в идеалния случай, евентуално и в двете области. Тези терапевти без изключение вярват, че връзката, раппортът между лечителя и пациента са фундаментално важни в процеса на лечението, независимо от естеството на проблема, бил той лекарски или от какъвто и да било тип.
            Във Ванкувър се опитах се да убедя взимащите решения политиците, надигнах глас в името на обгрижването, любезността и избягването на вредата, но засега ние трябва да носим тежестта: ние, които препоръчваме отзивчивостта и учтивостта, трябва да убедим властимащите, че не сме смахнати.
            Според читателя как да осъществим това?

Няма коментари:

Публикуване на коментар